5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 417
София, 28.03. 2013 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание двадесет и шести март две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
гр.дело №1353/2012 година.
Производството е по чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, вх.№14192/09.10.2012 г., подадена от ищците С. П. Ч. и Т. В. Т., и двамата от [населено място], област Б., приподписана от адв. Н. С., против въззивно решение №ІІ-97/23.8.2012 г. по гр.д.№1523/2011 г. по описа на Бургаския окръжен съд, втори въззивен граждански състав.
С обжалваното решение е потвърдено решение №90/05.7.2011 г. по гр.д.№497/2010 г. по описа на Поморийския районен съд, г.к., с което ска отхвърлени предявените от С.П. Ч. и Т. В. Т., и двамата от [населено място], област Б., против Д. П. Н. и Р. П. М., и двете от [населено място], обективно и субективно, активно и пасивно предявени искове с правно основание чл.124, ал.4 ГПК и чл.26, ал.1, ЗЗД, във връзка с чл.33, ал.1 ЗС, и е прекратено производството по делото в частта по иска с правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД, във връзка с чл.38 ЗС.
Въззивната инстанция е приела, че искът за установяване неистинността на протокола за делба е неоснователен, тъй като е съставен по иск за делба между страните, подписан е от съда, съделителите и съдебния секретар. Изложени са изводи, че районния съд не се е позовал на формирана по предходните дела сила на пресъдено нещо, нито заключенията по СТЕ са относими към този иск, за да се приеме, че необсъждането им прави решението необосновано. Отчетено е, че мотивите, с които първоинстанционният съд обосновава извода си за неоснователност на иска за признаване нищожността на нот. акт №**/**.*.20** г., също не са свързани с наличието на формирана сила на пресъдено нещо по спора, като са изложени съображения за това, че твърдяното нарушение на чл.33 ЗС не е противоречие на закона по смисъла на чл.26, ал.1 ЗЗД, и само за пълнота е добавено, че съдът приема, че между страните не е била налице съсобственост в имота, предмет на процесния нотариален акт.
В допълнение към изложеното въззивната инстанция е приела, че представеното по делото копие от протокол от открито съдебно заседание съдържа текста на постигната между страните спогодба, имената на съделителите и подписите на народния съдия и на секретаря, със съответната заверка, като преписите не могат да съдържат оригиналните подписи на страните, а само подписите на заверяващи документа, какъвто е процесния случай, като е отчетен факта, че към годините, когато е съставен процесния съдебен протокол е липсвала копирна техника изобщо в съдилищата.
По иска за прогласяване нищожността на нот.акт № ***/20** г. въззивният съд е стигнал до собствен извод, основавайки се на трайна и безпротиворечива съдебна практика, че нарушението на чл.33, ал.1 ЗС не е противоречие на закона по смисъла на чл.26, ал.1 ЗЗД, като в тези случаи законът създава право на защита на съсобственика с разпоредбата на чл.33, ал.2.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, се твърди, че “материалноправните въпроси от значение за изхода на делото са:
1. Съдебно решение по иск по чл.32, ал.2 ЗС и още повече съдебна практика по този текст не могат да бъдат титул за собственост и основание на последващи прехвърлителни сделки/нотариални актове/ за прехвърляне на право на собственост по отношение на недвижим имот. По делото е представен Протокол от 08.11.19** г. на съдебна спогодба по гр.д.№1148/19** г. Без никакви допълнителни данни и двата съдебни състава приемат, че е неоснователно и недоказано твърдението на ищците, че предмет на производството през съда от 19** г. е била разпределение на ползването на съсобствените дворно място и жилищна сграда. Ищците правят и доводи за установяване неистинността на протокол от 08.11.19** г. за съдебна спогодба по гр.д.№1148/19** г. В атакуваното съдебно решение №ІІ-97/23.8.2012 г. по въззивно гр.д.№1523/2011 г. на Бургаския окръжен съд, втори въззивен граждански състав се приема/стр.5 от мотивите/, че “при липса на проведено доказване на неистинността на процесния протокол, искът е неоснователен и недоказан”. Съдът сочи и допълнителни доводи за неоснователността на твърдението на ищците. Съдът обаче не анализира основното възражение на ищците, че този процесен протокол не може да бъде титул за собственост, че същият е имал за цел разпределение на ползването на съсобствените дворно място и жилищна сграда. В този смисъл доводите на ищците са достатъчно сериозни и обосновани, но не намират анализ и подкрепа в атакуваните съдебни решения. Нещо повече. Съдът не анализира текста на протокол от 08.11.19** г. за съдебна спогодба по гр.д.№1148/19** г. В същия липсват задължителни елементи на протокол за съдебна спогодба, а именно: как се уравняват дяловете на страните по делото/ако същото е за делба, а не са разпределение на ползването/. В протокола няма никакви данни, че със същия се прекратява съсобствеността.
2. Като резултат от допуснатото нарушение липсата на титул за собственост не е пречка за допълнителните/след 1** г./ прехвърляния на собственост на процесния имот или на негови отделни части.
3. В. недостатък в т.1 от тази жалба води и до допълнителни нарушения: неправилно описване на граници в атакуваните последващи нотариални актове, в частност н нот.акт №** ** **.20** г. по нот.д.№**/20** г. В тази връзка съдът не анализира и обстоятелствата, посочени в представените по делото заключения от инж. Бърза К. в съдебните заседания на 17.12.2010 г. и 28.01.2011 г. Тези заключения не само обосновават основателността на предявените искове, но и сочат различията с предмета на исковете по делата с влезли в сила съдебни решения.
В подкрепа на тезата ни и за даване отговор на поставените материалноправни въпроси от значение за изхода по настоящото дело коментираме и съдебна практика, извлечение от която прилагане към касационната жалба.”.
Моли се да допускане на “касационен преглед” на обжалваното решение.
Ответниците по касация Д. П. Н. и Р. П. М., посредством процесуалния си представител – адв. М. П., са депозирали отговор по чл.287 ГПК. Претендират се разноски за настоящото производство.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа изложението на основанията за допускане на касационното обжалване по чл.284, ал.3, т.1 ГПК и взе предвид отговора на ответничките по касация намира следното:
Не са налице основания за допустимост по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Изложението не отговаря на приетото с т.1 от ТР №1/19.02.2010 г. по т.д.№1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Съдържанието на изложението дори не представлява опит за формулиране на бланкетни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. По естеството си то представлява конгломерат от касационни оплаквания, становище по фактите и твърдения. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване – а именно разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело. Въпросите по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК следва да бъдат формулирани ясно, точно и категорично и в съответствие с изложеното в обжалваното решение. Липсата на яснота, точност и категоричност при формулиране на въпрос(материалноправен и/или процесуалноправен) не налага обсъждане на хипотезите по точки 1-3 от чл.280, ал.1 ГПК. Освен това изложението съдържа изцяло елементи на касационни оплаквания, които обаче следва да бъдат разгледани, едва когато въззивното решение бъде допуснато до касационно обжалване. Върховният касационен съд не е задължен да изведе въпроса от изложението на касационната жалба, нито от сама нея, тъй като това би довело до нарушение на принципа за диспозитивното начало/чл.6 ГПК/.
Поради това касационно обжалване на въззивното решение в посочената част не следва да бъде допуснато.
СД оглед изхода от спора касационните жалбоподатели следва да заплатят на ответниците по касация деловодни разноски в размер на 700 лева.
Водим от изложените съображения и на основание чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване на въззивно решение №ІІ-97/23.8.2012 г. по гр.д.№1523/2011 г. по описа на Бургаския окръжен съд, втори въззивен граждански състав, по касационна жалба, вх.№14192/09.10.2012 г., подадена от ищците С. П. Ч. и Т. В. Т., и двамата от [населено място], област Б., приподписана от адв. Н. С..
ОСЪЖДА С. П. Ч., ЕГН – [ЕГН], и Т. В. Т., ЕГН – [ЕГН], и двамата от [населено място], област Б., [улица], да заплатят на Д. П. Н., ЕГН – [ЕГН], ОТ [населено място], [улица], блок , вх., ет., ап., и на Р. П. М., ЕГН – [ЕГН], от [населено място],[жк]блок , вх., ет. деловодни разноски в размер на 700/седемстотин/ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: