4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 212
София, 29.03.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на осми февруари две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при участието на секретаря
в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията М.Славчева
т.дело № 328/2012 година
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Б. П. С., [населено място] срещу решение № 1767 от 15.11.2011 г. по в.гр.д.№ 1585/2011 г. на Софийски апелативен съд, в частта, с която е потвърдено решение № 1161 от 25.02.2011 г. по гр.д.№ 2689/2009 г. на Софийски градски съд, с която е отхвърлен иска на касатора иск по чл.226 КЗ срещу ЗК [фирма] за разликата над сумата 60 000 лв. до заявения размер от 150 000 лв., претендирани като обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на увреждане от ПТП, настъпило на 03.03.2009 г. по вина на водач на МПС, застраховано при ответното дружество по задължителната застраховка „Гражданска отговорност”.
В касационната жалба се излагат доводи за постановяване на решението в нарушение на материалния закон, а като основание з допускането му до касационно обжалване се сочи това по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Ответната страна ЗК [фирма] оспорва допустимостта на касационното обжалване, за което е изложила подробни съображения в писмения отговор по чл.287, ал.1 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по основанията по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд приел за доказано настъпило на 03.03.2009 г. пътно-транспортно произшествие, предизвикано по вина на водач на МПС, застрахован при ответника по застраховка „Гражданска отговорност”, в резултат на което на ищеца и настоящ кастор Б. П. С., пресичащ на обозначено за пешеходци място пътно платно, са причинени множество телесни травми, по повод на които същият е претърпял и търпи значителни болки и страдания.
Въз основа на заключенията на изслушаните и приети в хода на делото съдебно-медицински експертизи въззивният съд приел, че в резултат на катастрофата ищецът получил контузии на гърдите и на белите дробове, счупване на 3,4,5, 7 и 8-мо ребро в ляво, хематоракс в лявата гръдна половина, счупване на лявата лопатка, диафизарно счупване на лявата раменна кост, както и счупване на лявата лакътна кост и на костите на лявата подбедрица. С оглед продължителността на проведеното лечение чрез три операции, извършени в един и същи ден, интензитета на претърпените от ищеца болки и неудобства, на възстановителния период, продължил около 5-6 месеца, както и на остатъчните прояви на уврежданията, въззивният съд е счел, че в случая сумата 60 000 лв. би била справедливо, по смисъла на чл.52 ЗЗД обезщетение, поради което е присъдил същата, отхвърляйки, като неоснователна исковата претенция по чл.226 КЗ до пълния размер на претендираната сума.
Настоящият съдебен състав намира, че не са налице поддържаните основания по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване, предвид следните съображения:
С представеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът чрез пълномощника си – адв. Н. поддържа допустимостта на касационното обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т.3 ГПК, наличието на която обосновава със становището, че „трябвало да се уеднакви практиката при присъждане на застрахователни обезщетения… за да няма решения, които са противоречиви…“, което щяло да доведе и до развитие на правото. Изложено е общо, разбирането на касатора относно „новата уредба на касационното производство“. Посочено е, че „най-противоречива“ била практиката по чл. 52 ЗЗД“, като накратко е изложено и разбирането на страната. Направен е извод, че “ ВКС изостава с практиката си относно прилагане на чл. 52 ЗЗД, ако имало практика, то тя се базирала на стари решения“…Развито е и разбирането за нарушаване на чл. 5 ГПК и чл. 52 ЗЗД. Интерпретирано е накратко решението на КС на РБ по к. д. № 4/09 г. във връзка с отпадане на думата “ съществен“ в чл. 280, ал. 1 ГПК. В тази връзка страната е заявила, че „казуса бил уникален и подлежал на каузално тълкуване от ВКС, а не на нормативно“. По чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК страната е посочила, че прилагането на чл. 52 ЗЗД трябвало „да бъде точно, правилно да се прилагат събраните по делото доказателства…“ В края на изложението е посочено, че се “ прилагат за сведение“ две решения- на СГС и САС, за които няма данни да са влезли в сила, без да е сочена конкретната връзка с тях.
Касаторът не е посочил материалноправен, респективно процесуалноправен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Тъй като формулирането на такъв съставлява общото основание и поради това задължителен елемент при преценката за наличие предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, то липсата му е достатъчно основание, за да не бъде допуснато касационното обжалване.
Макар и възпроизведен текстово чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, касаторът не е развил относими към визираното в него основание доводи. То предполага, че конкретно формулираният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона /когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на това тълкуване/ и за развитие на правото /когато законите са непълни, неясни и противоречиви/, като приносът в тълкуването, осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите – т.4 ТР № 1/2009 г. на ОСГТК.
Дори и от изложението да се изведе връзка между основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и приложението на чл. 52 ЗЗД, то отново не се обосновава релевантен довод по разглежданото основание. Обстоятелството, че съдилищата определят различни по размер обезщетения при непозволено увреждане не обосновава становището на касатора за наличие на предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 3ГПК, тъй като не е свързано с формирането на противоречива практика при тълкуването на нормата-съдържанието и обхвата й са изяснени чрез нормативната практика на Върховния съд – ППВС № 4/1968 г., с която съдилищата се съобразяват при определяне размера на обезщетенията за неимуществени вреди, присъждани по правните спорове съобразно конкретните особености на разглежданите случаи. Доводите свързани с оплаквания за неправилност на решението се квалифицират по чл. 281 ГПК и са без правно значение в производството по чл. 288 ГПК. Не могат да обосноват основание за допускане на касационно обжалване и развитото становище на страната във връзка с правната уредба на касационното производство, както и интерпретирането на решение на КС на РБ, тъй като те не могат да формират валиден довод относим към лимитативно изброените основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК.
По изложените съображения настоящият състав приема, че не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касация.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1767 от 15.11.2011 г. по в.гр.д.№ 1585/2011 г. на Софийски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: