5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 433
София, 02.04.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и пети март през две хиляди и тринадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 861 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на П. Д. Н. и Х. Т. К. – двамата с адрес в [населено място], чрез процесуалния им представител адв. Р. У., против въззивното решение № 320 от 27 февруари 2012 г., постановено по гр.д. № 2821 по описа на окръжния съд в гр. Пловдив за 2011 г., с което е потвърдено решение № 2913 от 18 юни 2011 г., постановено по гр.д. № 4413 по описа на районния съд в гр. Пловдив за 2010 г. за отхвърляне на предявения от В. Н. В. и П. Н. против М. Т. М., и Е. Т. Ц. – двете от [населено място], иск с правно основание по чл. 124, ал. 5 ГПК за признаване за установено по отношение на ответниците, че общият им наследодател Т. Т. К. е извършил деянието, визирано в чл. 309 НК, на основание на което е придобил формално собствеността върху недвижим имот по кадастралния план на [населено място], след което се е разпоредил с имота. В процеса Х. К. е участвал като помагач на ищците, заедно с Е. С. М., а на страната на ответниците са участвали Г. Б. П. и Д. К. П. – двамата от [населено място].
В касационната жалба се сочи, че решението е нищожно, недопустимо, неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост; решението е постановено извън предмета на делото или не отговаря на повдигнатия гражданскоправен въпрос, за решаването на който е заведено от ищеца настоящото дело; налице е съществено противоречие в мотивите и диспозитива на решението; необяснимо е защо, след като са налице всички изисквания на закона за установяване наличие на престъпно обстоятелство, съдът заключава, че не съществува такова; не са допуснати и не са събрани исканите от ответниците картен материал, както и не е назначена съдебнотехническа експертиза – искането за експертиза е направено пред първоинстанционния съд, а също и пред въззивния, но съдът отказал, а от делбения протокол е представен само заверен препис, без графично изображение, което не е било съобразено от съда; експертизата установява, че документът е подписан от Т. Т. К., но това доказателство не е ценено и обсъждано от инстанциите; въззивното решение не съдържа изводи на съда въз основа събраните доказателства за релевантните за спора факти. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че касационното обжалване следва да се допусне при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК поради нищожността на решението – произнасяне свръх петитум, както и по въпросите: липсата на основание за постановяване на решение при наличие на противоречие между формираната воля на съда, изразена в мотивите и диспозитива; произнасяне на съда извън петитума – извън предмета на делото или не отговаря на повдигнатия гражданскоправен въпрос, за решаването на който е заведено от ищците делото с правно основание чл. 124, ал. 5 ГПК за признаване за установено престъпното обстоятелство съставяне на неистински частен документ и подаване на заявление по чл. 11 ЗСПЗЗ; липсата на мотиви в решението на първоинстанционния съд и отчасти на въззивната инстанция, от които да се изведе правилното решение на съда по спора – нарушение на чл. 236, ал. 2 ГПК. Представят се решение на въззивен съд и две определения на първоинстанционен съд, без отразяване за влизането им в сила, поради което те не могат да послужат за целите на преценката по чл. 280, ал. 1 ГПК, две решения на ВКС по отменения ГПК и ППВС № 1/85 г.
Останалите страни по спора не представят отговор на касационната жалба.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК.
С решението си въззивният съд приема, след като посочва множеството съдебни спорове между страните, че по отношение на ищеца В. В. и ответниците и техния наследодател Т. Т. К. и третите лица помагачи на ищците и ответниците е разрешен със сила на пресъдено нещо въпросът за собствеността върху процесния имот – собственик е Т. Т. К. на основание земеделска реституция, К. валидно е отчуждил имота в полза на ответниците П., които са настоящите му собственици и въпросът за собствеността не може да бъде пререшаван; няма доказателства за въведените за първи път твърдения, че К. отчуждил част от имота си на трети лица, а останалата част му била отчуждена от държавата, за което той получил като имотно обезщетение апартамент; правилно първоинстанционният съд отказал да събере гласни доказателства за установяване собствеността върху имота и техническа експертиза за същите обстоятелства; от страна на Т. К. не е осъществено престъпно обстоятелство – престъпление по чл. 309, ал. 1 НК, за което той е бил привлечен като обвиняем по приложена прокурорска преписка, но поради смъртта му досъдебното производство е прекратено – не е заявил в заявлението пред поземлената комисия чужд имот за земеделска реституция и не е съзнавал и целял да придобие собствеността върху чужд имот; макар първоинстанционния съд да не е коментирал писмените доказателства и да не е изложил изводи, от компетентността на въззивния съд е да стори това; предявеният иск е допустим – между ответниците П. и ищците е налице спор за обезщетение за ползване на имота без основание, а по отношение на П. Н. спорът досежно собствеността не е все още разрешен от съда.
К. съд приема, че не са налице основанията на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на въззивния съд.
На първо място се поддържа, че обжалваното решение е нищожно. За да обосноват това свое твърдение, касаторите сочат, че то е постановено „извън петитум”. Такъв е предметът и на втория правен въпрос, поставен в изложението на основанията за допускане на касационното обжалване – произнасяне на съда извън предмета на делото или не отговаряне на повдигнатия гражданскоправен въпрос, за решаването на който е заведено от ищците делото с правно основание чл. 124, ал. 5 ГПК за признаване за установено престъпното обстоятелство съставяне на неистински частен документ и подаване на заявление по чл. 11 ЗСПЗЗ. Както ВКС многократно е имал случай да заяви, например в решение № 668 по гр.д. № 1790 по описа на първо гражданско отделение за 2009 г., съдебното решение е нищожно, когато е постановено от незаконен състав на съда, когато излиза извън пределите на правораздавателната власт на съда, когато решението не е изразено в писмена форма или е неподписано, когато волята на съда не може да бъде изведена поради абсолютна неразбираемост. Всъщност в случая касаторите твърдят, че съдът, въпреки събраните според тях изобилни доказателства за основателността на иска им, съдът е приел неговата неоснователност. Незаконосъобразността на решението по някое от основанията, описани в чл. 281, т. 3 ГПК не прави решението нищожно, нито недопустимо, а води до неговата неправилност. Ето защо следва да се приеме, че обжалваното решение не е нищожно.
К. твърдят, че липсва основание за постановяване на решение при наличие на противоречие между формираната воля на съда, изразена в мотивите и диспозитива. Чрез този въпрос касаторите се стремят да обосноват недопустимостта на решението. Не се сочи обаче наличие на каквато и да е отрицателна процесуална предпоставка или липсата на положителна такава за упражняване правото на иск. Противоречието между действително формираната воля на съда и нейното външно изразяване сочи друг порок на съдебното решение, който не води до неговата недопустимост. В касационната жалба малко по-подробно се сочи, че е необяснимо как, при наличие на всички изисквания на закона за установяване наличието на престъпно обстоятелство, въззивният съд приема липсата на такова. Всъщност въззивният съд изрично приема, че от страна на Т. Т. К. не е осъществено престъпно обстоятелство, за което той е бил привлечен като обвиняем, но осъждането му е било осуетено поради смъртта му. Неприемането на тезата на ищците не води до непременния и еднозначен извод за неправилност на съдебното решение, още по-малко за неговата недопустимост.
Най-после се твърди, че е налице основание за допускане на касационното обжалване по тълкуването на чл. 236, ал. 2 ГПК при заявена липса на мотиви в решението на първата инстанция и отчасти на въззивната. По този проблем даденото от въззивния съд разрешение не е в нарушение на задължителната съдебна практика. Самият въззивен съд е констатирал липсата на мотиви в първоинстанционното решение, но в качеството си на съд по съществото на спора, е изложил такива. Посочено е какви са фактическите констатации на съда и на какви доказателства той гради изводите си за неоснователността на предявената претенция. Ето защо не може да се сподели виждането на касаторите, че липсват мотиви от които да се изведе правилното решение на съда по спора, поради което допускането на касационното обжалване по този проблем също не е обосновано.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 320 от 27 февруари 2012 г., постановено по гр.д. № 2821 по описа на окръжния съд в гр. Пловдив за 2011 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: