5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№219
София, 03.04.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, второ отделение, Търговска колегия в закрито заседание на 15.03.2013 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 522 /2012 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на М. А. А. от [населено място], подадена чрез пълномощника и адв. К.Н., против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 506 от 30. 03.2012 год., по гр.д.№ 3697/2011 год. в частта, с която е оставено в сила решение № 4297 от 12.07.2011 год. постановено по гр.д.№ 6272/2010 год. на Софийски градски съд и е отхвърлена предявената от касатора, като ищец, пряка искова претенция по чл.226,ал.1 КЗ срещу [фирма], [населено място] за разликата над присъдената сума общо от 10 000 лв. до пълния заявен с исковата молба размер от 50 000 лв., обезщетение за причинени неимуществени вреди в резултат на настъпило на 15.05.2007 год. ПТП.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост и допуснато нарушение на материалния закон- касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касационното обжалване по приложно поле е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т. 3 ГПК по отношение на определения като значим материалноправен въпрос, свързан с приложение на чл.52 ЗЗД и с въведения принцип за справедливост при определяне дължимото обезщетение за причинени от непозволено увреждане неимуществени вреди. Твърдението на касатора е, че доколкото практиката на съдилищата в страната по отношение на същия е противоречива и размерът на присъжданите обезщетение е в пъти различен, то поставеният въпрос на материалното право се явява от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Като допълнителен аргумент за наличие на селективния критерий по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК касаторът, чрез своя процесуален представител- адв. К.Н., се е позовал и на необходимостта от осъвременяване на практиката на ВКС, по поставения правен въпрос, предизвикана от настъпила промяна в общественото разбиране за справедливост и съществуващата в страната икономическа конюнктура, последната- водеща до почти ежегодното нарастване на застрахователното покритие за неимуществени вреди.
Основанието по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК е обосновано с различно възприетото в решение на ВКС,ТК № 749/05.12.2008 год спрямо даденото с обжалвания съдебен акт разрешение на този правен въпрос.
Ответната по касационната жалба страна в срока по чл.287, ал.1 ГПК е възразила по допускане на касационното обжалване, позовавайки се на отсъствие на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК. Алтернативно е изразено и несъгласие с въведените от касатора касационни основания.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК от надлежно конституирана страна и срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Неоснователно е искането за допускане на касационното обжалване, поради следното:
За да постанови обжалваното решение, в частта му, предмет на подадената касационна жалба, въззивният съд е приел, че справедливото по см. на чл.52 ЗЗД обезщетение, което се дължи на ищцата, като еквивалент на претърпените от нея неимуществени вреди в резултат на настъпилото ПТП на 15.05.2007 год. в [населено място] на пешеходна пътека на кръстовището, образувано от ул. „Н.„ и безименната [улица] , преминаваща в алея на територията на парка ”Б. градина”, възлиза общо на сумата 10 000 лв., предвид характера на травматичното увреждане, степента на произтичащите от него болки и страдания и техния интензитет, както и периода на отзвучаване на последните.
Изложени са съображения, че доколкото полученото от пострадалата изгаряне на лявата подбедрица е предизвикано от неправилното му лечение- третиране на мястото с компреси от йод и спирт и в хода на делото не е установено с допустимите от ГПК доказателствени средства и съобразно възложената с чл.154, ал.1 ГПК доказателствена тежест, че и без тях, при почистване на раната с други средства и по друг начин би се стигнало до същия неблагоприятен за последната резултат, вкл. произтичащите от извършената оперативна намеса, то пряката причинно- следствена връзка между изгарянето и пътно-транспортното произшествие не доказана, поради което отсъства законово основание за ангажиране отговорността на застрахователя на гражданската отговорност на делинквента за настъпилите от тези действия морални вреди, включващи и създаден доживотен белег на лицето .
При изграждане на решаващия си правен извод въззивната инстанция, се е позовала както на механизма на извършеното ПТП, установен от заключението на изслушаната специализирана авто-техническа експертиза, така и на заключението на в.л. – медик.
Следователно от решаващите мотиви в обжалвания въззивен съдебен акт се налага правен извод, че поставеният от касатора въпрос на материалното право, като релевантен за крайния правен резултат по делото попада в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК, с което общата главна предпоставка за допускане на касационното обжалване е доказана.
Неоснователно е позоваването на критерия за селекция по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.
К. не установява да е налице твърдяното противоречие с цитираното от него решение на ВКС № 749/05.12.2008 год., постановено по реда на чл.290 и сл. ГПК и съставляващо, според т.2 на ТР № 1/ 19. 02.2012 год. на ОСГТК на ВКС, задължителна за съдилищата в страната съдебна практика.
Обстоятелството, че при конкретизиране размера на дължимото на ищцата обезщетение за причинените и неимуществени вреди въззивният съд е взел предвид всички онези обстоятелства от значение за определяне на точния паричен еквивалент на болките, страданията, неудобствата, емоционалните, физически и психически сътресения, нанесени на пострадалото лице, означава, че възприетото от въззивния съд разрешение, свързано с приложението на чл.52 ЗЗД не е в отклонение от задължителната практика на ВКС, израз на която е и посоченото с касационната жалба решение.
Според последната при определяне на конкретния справедлив по см. на чл.52 ЗЗД размер на обезщетението за неимуществени вреди е необходимо реално съпоставяне на относимите за същото критерии, с конкретните увреждания на пострадалия , т.е. той всякога е свързан с преценка на отделните факти и обстоятелства , които, обаче, са различни за отделните дела. Затова и сама по себе си разликата в присъжданите от съдилищата размери на обезщетенията за морални вреди, на която касаторът се позовава, не е основание за наличие на противоречие по см. на т.1 на чл. 280, ал.1 ГПК, щом дадените с ППВС № 4/68 год. задължителни указания относно критериите, които следва да бъдат взети предвид са спазени, както е в разглеждания случай.
Що се отнася до обосноваността, процесуалната и материална законосъобразност на тази преценка на решаващия съд, то тя , относима към основанията по чл.281, т.3 ГПК е ирелевантна за предпоставките за допускане на касационното обжалване, поради което не подлежи на обсъждане в производството по чл.288 ГПК, независимо дали касационните оплаквания, свързани със същата са евентуално основателни – арг. от т.1 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС.
Недоказано е и основанието по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Според задължителните постановки в т.4 на ТР №1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС соченият селективен критерий е налице само тогава, когато произнасянето по значим за делото материалноправен и/или процесуалноправен въпрос е предпоставено от непълнота, неяснота или вътрешно противоречие на конкретна законова разпоредба, налагащи корективното и тълкуване, или когато е налице необходимост да бъде изоставена създадената от съдилищата практика по приложението на закона, като неправилна, или макар и правилна, но възприета при други обществено – икономически отношения, тази съдебна практика се следва да бъде осъвременена, какъвто не е разглежданият случай. Освен, че разпоредбите на чл.52 ЗЗД е ясна и лишена от вътрешно противоречие, което да налага изясняване на съдържанието и чрез корективно тълкуване, то по отношение на конкретния материалноправен въпрос, поставен от касатора и свързан с приложението на горепосочената законова разпоредба, е налице не само трайна и непротиворечива практика на съдилищата, но и задължителна такава, която не е обявена за загубила сила по съответния ред, нито има необходимост да бъде изоставена, за да бъде възприета различна.
Отделен в тази вр. е въпросът, че с оглед различните факти и обстоятелства по делата, относими към критериите за определяне на справедливо по см. на чл.52 ЗЗД обезщетение за морални вреди е обективно невъзможно присъжданите обезщетения да бъдат изравнени чрез уеднаквяване на съдебната практика по реда на т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Ответната по касационната жалба страна не е претендирала деловодни разноски за настоящато производство, поради което и с оглед изхода на делото в касационната инстанция въпросът за отговорността за същите не следва да бъде обсъждан- арг. от чл.78, ал.3, във вр. с ал.1 ГПК.
Водим от гореизложените съображения, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд № 506 от 30. 03.2012 год., постановено по в. гр.д.№ 3697/ 2011 год., по касационната жалба на М. А. А. от [населено място] с вх.№ 4396/03.05.2012 год..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: