5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 240
С., 04.04.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, второ отделение, в закрито заседание на 05.02.2013 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ч.т.дело № 853/2012 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.274, ал.3, т.1 ГПК.
Образувано е по частната касационна жалба на Д. Е., подадена чрез пълномощниците му – адв. Б. и адв.К. против въззивното определение на Софийски апелативен съд № 1496 от 19. 07. 2012 год., по в.ч.гр.д. № 2443/2012 год., с което е потвърдено първоинстанционното определение на Софийски градски съд № 2837 от 02.05.2012 год., по т.д.№ 1600/2010 год. за прекратяване на производството по делото, поради недопустимост на предявените искове с правно основание чл.29 ЗТР.
Частният жалбоподател въвежда оплакване за неправилност на обжалваното определение, излагайки съображения за необоснованост, допуснато нарушение на съществените съдопроизводствени правила и на материалния закон, поради което иска отмяната му и връщане на делото на първоинстанционния съд за продължаване на следващите се процесуални действия по разглеждане на спора.
Приложното поле на касационния контрол е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1-т.3 ГПК. Анализирайки отново процесуалната и материална законосъобразност на обжалвания съдебен акт частният касатор твърди, че възприетото от въззивния съд разрешение на определените като значими за крайния правен резултат по делото въпроси на процесуалното право – „Недопустим ли е установителен иск за несъществуване на вписани обстоятелства, ако се основава на твърдения за незаконосъобразно свикване и провеждане на заседание /събрание/ съответния дружествен орган или е неоснователен и възможно ли е при прекратяване на първоинстанционното производство, поради липса на правен интерес, въззивният съд да преценява неговата основателност противоречи на установената практика на ВКС. Като израз на последната е посочено решение № 188 от 03.10.2011 год., по т.д.№ 33/ 2009 год. на ІІ-ро т.о..
Същевременно, според частния касатор обстоятелството, че в практиката на ВКС липсва конкретен отговор по обусловилите решаващите правни изводи на въззивния съд въпроси на материалното право – „Възможно ли е Уставът на дружеството да предвижда форма за действителност или други условия за действителност на решенията на дружествените органи и неспазването на тези условия да води до тяхната нищожност?”; Възможно ли е при твърдения за присъствено заседание на Надзорния съвет на дружеството да се приеме, че действителното провеждане на това заседание няма значение?” и Възможно ли е съдът да приеме, че определени решения са приети неприсъствено, без това да е посочено в протокола, отразяващ решенията и без да има изложени твърдения за това?” налага допускане на касационното обжалване и на основание чл.280, ал.1 т.3 ГПК.
Ответната по частната касационна жалба страна [фирма], гр. С. в срока по чл.276, ал.1 ГПК е възразила по допускане на касационното обжалване, позовавайки се на отсъствие на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК- основна и допълнителни.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си по чл.278, ал.1 ГПК, във вр. с чл.274, ал.3 ГПК, намира:
Частната касационна жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на инстанционен контрол пред ВКС съдебен акт на въззивния съд, от категорията, посочени в чл.274, ал.3 ГПК, поради което е процесуално допустима.
За да постанови обжалваното определение Софийски апелативен съд е приел, че визираните от ищеца в исковата молба пороци, заради които се иска установяване вписването на несъществуващи обстоятелства по партидата на ответното ЮЛ- търговец, отнасящи се до промяна в персоналния състав на УС въз основа на решение на НС на [фирма] по протокол от заседанието му от 27.05.2010 год. са относими единствено към материалната незаконосъобразност на взетото решение и следователно защитата срещу последната може да бъде реализирана само от акционер, каквото качество ищецът не притежава и то по реда на чл.71 ТЗ.
Допълнителен аргумент в подкрепа на изразеното разбиране, според съжденията на Софийски апелативен съд, отразени в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, е обстоятелството, че по силата на чл.22, ал.4 от Устава на ответното АД приемането на решения от членовете на Надзорния му съвет може да бъде осъществено както на проведени сесии – събрание, така и неприсъствено – чрез подписването му от всички членове, без реално провеждане на такова събиране, като липсата на даден приоритет на който и да е от посочените в устройствения акт на [фирма] способи, позволява да се изгради правен извод, че непровеждането на събрание, съот. съставянето на протокол от непроведено събраните, само по себе си не е равнозначно на несъществуващо решение на орган на ТД- ответник.
Поради това, доколкото изложените в исковата молба фактически твърдения – несъществуване на вписаните обстоятелства относно промяната в персоналния състав на УС на ЮЛ- ответник, са поради неучастието на ищеца Д.Е., като член на този върховен орган на АД в работата му на горепосочената дата, оттегляне на даденото от същия пълномощно на М. С. , подписал вместо него съответното решение, отсъствие на реално проведено заседание на НС, то те са относими само към законосъобразността на приетото решение на НС от 27.05.2010 год., която не подлежи на преценка в производството по чл. 29 ЗТР и предявените установителни искови претенции се явяват недопустими само на това основание, без въобще да се обсъжда въпроса за наличие или не на правен интерес за ищеца от търсената по този ред защита, на който последният се позовава.
Следователно решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт дават основание да се приеме, че единствено първият от поставените процесуалноправни въпроси е релевантен за крайния правен резултат по делото, поради което попада в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК.
По отношение на същия, обаче, не са осъществени поддържаните селективни основания по т.1 и т.2 на чл.280, ал.1 ГПК.
С цитираното решение на състав на второ търговско отделение на ВКС № 188/03.10.2011 год., по т.д.№ 33/2009 год., постановено по реда на чл.290 и сл. ГПК и имащо задължителен за съдилищата в страната характер е разрешен въпроса за приложението на новелата на чл.187, ал.3 ТЗ, създадена с §2 от ЗИД на ТЗ/ДВ, бр.104/2007 год./, имаща съгласно § 15, ал.1 от ПЗР на ТЗ действие от влизане в сила на ТЗ, според която прехвърлянето на временно удостоверение има действие на прехвърляне на акциите, които то удостоверява, предвид приетата липса на изискуем се за ищеца, който не е акционер в ответното АД, правен интерес от предявяване на установителен иск по чл.431, ал.2 ГПК/ отм./. Следователно, доколкото този въпрос, предмет на даденото от ВКС по реда на чл.290 и сл. ГПК разрешение е съвсем различен от поставения от касатора процесуалноправен въпрос, то и соченото противоречие със задължителната практика отсъства. Вярно е, че с същото решение съставът на касационната инстанция се е произнесъл и по въпроса за правния интерес на трето на дружеството –ответник лице от предявяване на установителен иск по чл. 431, ал.2 ГПК/ отм./, като е споделил изцяло застъпеното в трайно установената съдебна практика разбиране, че за допустимостта на иска не е необходимо този интерес да е непосредствен, а е достатъчно да е евентуален, но във всеки случай той подлежи на преценка с оглед конкретните фактите по делото и поведението на ответната по спора страна. Тези мотиви, обаче, освен, че не съставляват създадена по реда на чл.290 и сл. ГПК задължителна съдебна практика, съгласно постановките в т.2 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС, то доколкото въпросът за правния интерес на ищеца от предявяване на иск по чл.29 ЗТР въобще не е бил предмет на обсъждане в обжалвания понастоящем съдебен акт на Софийски апелативен съд, то твърдяната идентичност, обуславяща приложението на т.1 на чл.280, ал.1 ГПК не се установява.
Що се касае до влязлото в сила решение № 1476/25.11.2009 год., по т. д. № 1498/2009 год. на Софийски апелативен съд, то разрешеният с него правен въпрос е за недопустимостта на извършено по партидата на ЮЛ- търговец вписване на новонастъпили обстоятелства, когато заявлението е подадено от нелегитимирано да представлява последния лице и следователно същият отново не е идентичен с разрешения в обжалваното въззивно определение въпрос на процесуалното право, за да е налице и основанието по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК.
Решението на Великотърновския апелативен съд от 16.03.2004 год., по в.гр.д.№ 379/2003 год. е без отбелязване да е влязло в сила, поради което въобще не се включва в създадената практика на съдилищата, част от която, съгласно т.3 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС, не са и постановените от ВКС по реда на чл.288 ГПК определения, на които частният касатор се позовава.
Недоказано е и основанието по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, дори и да се приеме, че въпреки изричното му въвеждане от частния касатор само по отношение на последния формулиран в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК правен въпрос, то с оглед посочването му като критерий за селекция в титулната част на същото, се явява поддържано и към всички поставени правни въпроси.Съгласно задължителните разяснения в т.4 на ТР №1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС соченото селективно основание е налице тогава, когато произнасянето по значим за изхода на делото материалноправен или процесуалноправен въпрос се налага било поради непълнота или неяснота на конкретна законова разпоредба, било поради необходимост от изоставяне на неправилната съдебна практика по приложението на закона или такава, създадена при други обществено икономически отношения, но не и единствено поради липса на практика на ВКС. В случая разпоредбата на чл. 29, ал.1 ЗТР е ясна и не съществува вътрешно противоречие, което да изисква изясняване на съдържанието и чрез корективно тълкуване, а по повдигнатия от жалбоподателя процесуалноправен въпрос, който всъщност е свързан с предпоставките, при които исковата претенция за установяване несъществуване на вписаното обстоятелство е допустима, съществува трайна практика на съдилищата, според която евентуалната негова незаконосъобразност, не се включва в тях.
Ответната по частната касационна жалба страна не е претендирала деловодни разноски за настоящето производство,поради което при този изход на делото, настоящият състав на ІІ-ро т.о. на ВКС не дължи произнасяне по въпроса за деловодните разноски- арг. от чл.78, ал.3, във вр. с ал.1 ГПК.
Водим от гореизложеното настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.278, ал.1 ГПК, във вр. с чл.274, ал.3, т.1 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното определение на Софийски апелативен съд № 1496 от 19. 07. 2012 год., по ч.гр.д. № 2443/ 2012 год..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: