ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 445
София, 04.04.2013г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на осемнадесети март две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 929 по описа за 2012г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационните жалби на адвокат Х. като процесуален представител К. П. К. от София и на адвокат К. като процесуален представител на А. П. К. от София срещу въззивното решение на Софийския апелативен съд /САС/ от 22.VІ.2010г. по в.гр.д. № 895/2010г. и по касационната жалба на адвокат Х. като процесуален представител на К. П.К. срещу допълнителното решение на САС от 28.ІІ.2012г.
Страните – касатори в отговорите си по реда на чл.287 ал.1 от ГПК са заели становище за недопускане на касационно обжалване поради липса на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК.
К. жалби са подадени в предвидения в закона и указан от съда преклузивен срок и са процесуално допустими.
По допускането на касационното обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С решението си от 22.VІ.2010г. САС е отменил решението на СГС от 10.VІІ.2010г. по гр.д. № 2507/2005г. в отхвърлителните му части по исковете за присъждане на обезщетение по чл.31 ал.2 ЗС относно магазин на [улица] през периода 08.Х.2002г. – 16.І.2004г. за сумата 4980лв., за присъждане на мораторна лихва за периода 08.Х.2002г. – 05.Х.2005г. в размер на 1486.10лв., за присъждане на плодове от имота за периода 17.І.2004г. – 10.VІ.2004г. в размер на 10597лв. и относно разноски и вместо него е постановил друго, с което е осъдил на основание чл.31 ал.2 ЗС К. П.К. да заплати на А. П.К. 4980лв. обезщетение за изключително ползване на магазин на [улица] периода 08.Х.2002г. – 16.І.2004г., 1486.10лв. мораторна лихва за посочения по-горе период, и на основание чл.59 ЗЗД – 3867лв. обезщетение за неоснователно обогатяване от ползването от К. на този магазин през периода 17.І.2004г. – 10.VІ.2004г., като е отхвърлил предявеният от К. срещу К. иск с правно основание чл.59 ЗЗД за присъждане на обезщетение за неоснователно обогатяване поради ползване на съсобствения магазин на [улица] периода 17.І. – 10.VІ.2004г. за разликата над 3867лв. до 10597лв. В останалите му отхвърлителни части по исковете на К. срещу К. за присъждане на 28429лв. за лишаване от ползване на магазин в на [улица] периода 08.Х.2002г. – 05.Х.2005г., както и на 3500лв. мораторна лихва върху това обезщетение, първоинстанционното решение е оставено в сила.
За да постанови решението от 22.VІ.2010г., подписано с особено мнение от един от членовете на състава, въззивният съд е взел предвид и приел, че през исковия период до 16.І.2004г. страните са били съсобственици на процесните два магазина при квоти за ищцата ? ид.част и за ответника – ? ид.част; че на 17.І.2004г. е влязло в сила постановление на съдия изпълнител, с което на ищцата е възложен изнесеният на публична продан магазин на [улица]; че е установено отправеното с писмо от 19.ІІ.1999г. до ответника изявление на ищцата да ползва магазините; че през исковия период до 17.І.2004г. ответникът е ползвал магазина на [улица]и не е дал достъп до него на ищцата, поради което претенцията й за обезщетение в размер на присъдената сума е основателна; че е установено ползването от ответника на този магазин без правно основание в периода 17.І. – 10.VІ.2004г., поради което частично основателна е и претенцията по чл.59 ЗЗД; че не е установено през процесния период ответникът да е ползвал магазина /а според фактическото му състояние – склад с влошени хигиенни условия/ на [улица] или да е препятствал ползването му от ищцата – показания на свидетели установяват, че в този магазин ищцата съхранявала свои вещи и имала ключ за него, поради което претенцията по чл.31 ал.2 ЗС относно този магазин е неоснователна.
С допълнителното решение от 28.ІІ.2012г. К. е осъден да заплати на К. мораторна лихва върху обезщетението по чл.59 ЗЗД в размер на 764.09лв. Прието е наличие на основание за това.
В изложението на К. П.К. по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК се сочи произнасяне от въззивния съд по приложението на чл.32 ал.2 ЗС и на чл.59 ЗЗД в хипотезите по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК /с оглед сочената незадължителна практика на ВКС/. По делото било установено, че К. многократно предлагал на ищцата лично и чрез трети лица да уредят отношенията си, на което тя не отговорила. Сочат се в тази връзка показанията на свидетелите Д. и К., както и че въпреки събраните доказателства и обратно на разрешението в решение по гр.д. № 622/2001г. І ГО съдът присъдил търсеното обезщетение по чл.32 ал.2 ЗС. В случая обратно на възприетото от мнозинството в решението ищцата категорично била отказала предлаганите й възможности за уреждане на имотните въпроси относно магазините /видно от писмото й до К. и показанията на свидетелите/; отказвайки да приеме предложенията и предоставените й възможности ищцата нямала право на обезщетение; независимо от изричния й отказ за ползване на магазина, съдът присъдил обезщетение в противоречие с ТР № 129/30.VІ.1986г. на ОСГК, в този смисъл и решение по гр.д № 580/1992г. І ГО; в случая обогатяване на К. не било налице, тъй като той през процесния период не е имал каквато и да е възможност да ползва имота и не били събрани никакви доказателства, установяващи наличието на обогатяване от негова страна; вместо това в противоречие с решение по гр.д. № 2372/1994г. V ГО искът бил уважен.
В изложението на К. относно допълнителното решение се сочи произнасяне от въззивния съд по приложението на чл.86 вр. с чл.59 ЗЗД в противоречие с решение по гр.д. № 2372/1994г. V ГО – в случая обогатяване на ответника не било налице, тъй като през този период той бил опериран, с имплантирана тазобедрена става и не е имал никаква възможност да ползва процесния имот.
В касационната жалба на А. П.К. се сочи произнасяне от въззивния съд в противоречие с практиката, обективирана в незадължителни решения на състави на ВКС, по въпросите: 1. дължи ли се обезщетение, ако ползващият съсобственик не е уведомил другия съсобственик, че му предоставя възможност да ползва имота съобразно неговата квота и може ли да се счита за такова уведомление възлагането на трети лица – роднини да отправят подобни предложения на неползващия съсобственик; 2. може ли наличието на вещи на неползващия съсобственик, пренесени без неговото съгласие и знание в процесния имот, да се счита за доказателство, че същия не е лишен от ползването; 3. телеграмата е ли писмено уведомление по смисъла на закона при положение, че същата не е и не може да бъде подписана от изпращача-съсобственик поради своето естество и начин на изготвяне и изпращане.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 от ГПК предпоставки за допускане на касационното обжалване на атакуваните въззивни решения. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по делото и който е решен в противоречие с практиката на съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането от въззивния съд на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпросът трябва да е посочен конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен по силата на чл.290 ал.2 от ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна касационният съд няма правомощие да стори това служебно, като изведе въпросът от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението му /Така т.1 от ТР № 1/19.ІІ.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
В разглеждания случай касаторът-ответник не е поставил въпроси, по които се е произнесъл въззивният съд, обусловило решаващите му изводи по иска по чл.31 ал.2 ЗС. Релевираните в изложението му съображения в тази насока обективират собствената му преценка по основателността на този иск, основана на част от събраните свидетелски показания. Тези съображения имат отношение към обосноваността на атакувания съдебен акт, т.е. те представляват основание за касационно обжалване по смисъла на чл.281 ГПК, което, обаче, подлежи на проверка, ако касационно обжалване бъде допуснато, но не и в производството по допускането. Същото се отнася и за съображенията в изложението относно иска по чл.59 ЗЗД, както и във връзка с допълнителното решение. Но дори да се приеме, че е поставен въпрос, уточнен от съда, „има ли право на обезщетение този, който отказва да приеме предложената му от съсобственика възможност да ползва съсобствения имот”, по такъв въпрос въззивният съд не се е произнесъл. Това е така с оглед решаващият извод на съда в тази насока, че ищцата не е отказала, а е претендирала ползването, въпрос във връзка с който извод касаторът не е реливирал като основание за допускане на касационно обжалване.
По първия поставен от касаторката-ищца въпрос въззивният съд не се е прознесъл. Това е така с оглед извода на съда, че ответникът не е ползвал имота и че не е препятствал ползването му от ищцата – за него тя имала ключ и вътре съхранявала свои вещи.
Няма произнасяне от въззивния съд и по втория релевиран от К. въпрос. В тази връзка съдът е преценявал показанията на разпитаните свидетели, като не е формиран извод, че вещите в магазина /склад/ са пренесени без знанието и съгласието на ищцата, като изводът, че тя не е била лишена от ползването на този имот, е основан и на заключението, че е имала ключ за него.
Третият поставен от касаторката въпрос не е от значение за изхода на спора относно нея по отношение на магазина на [улица], само в която част тя е обжалвала въззивното решение. Това е така, тъй като решаващите изводи в тази насока са, че е установено уведомяването на ответника за искането на ищцата да ползва имота през процесния период с писмото от 19.ІІ.1999г. /което е в нейна полза/, но и че ответникът не я е препятствал да стори това и че и той не го е ползвал. Поставеният въпрос е относим само към извода във връзка с изискването на чл.31 ал.2 ЗС за отправяне на писмено поискване, а той е разрешен от въззивния съд в съответствие с твърдението на ищцата. Произнасянето по въпроси, обусловили останалите изводи, не е релевирано като основание за допускане на касационно обжалване.
Изложените съображения сочат липса на основната предвидена в чл.280 ал.1 ГПК предпоставка, поради което касационно обжалване на атакуваните въззивни решения не следва да бъде допускано.
На основание чл.78 ал.1 и ал.3 ГПК на страните не се следват разноски.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд № 1194 от 22.VІ.2010г. по в.гр.д. № 895/2010г. и на допълнителното решение № 340 от 28.ІІ.2012г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: