ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 244
София, 12.04.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на 22 март, две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и с участието на прокурора
изслуша докладваното от съдията БОЯН БАЛЕВСКИ
т. дело №982/ 2012 год.
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.
Производството е образувано по касационна жалба от процесуалния пълномощник на [фирма]- П. срещу решение № 350/17.07.2012 г. постановено по т.д. №544/2012 г. на АС-Пловдив, с което е потвърдено първоинстанционното решение № 138 от 22.02.2012 г. по т.д. № 585/2011 на ОС-Пловдив, с което е отхвърлен искът на касатора с правно основание чл.266 ал.1 ЗЗД срещу [фирма] – [населено място] за заплащане на сумата 417 058,51 лева- възнаграждение за извършени СМР по договор за изграждане на обект „Битова и дъждовна канализация на кв. В., [населено място], главен колектор ІІІ и вътрешни канализационни клонове”. Излагат се доводи и оплаквания за незаконосъобразност на обжалваното въззивно решение и се иска отмяната му и произнасяне по същество в насока уважаване на иска.
Ответникът по жалбата изпраща писмен отговор, в който излага становище за нейната неоснователност.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателят сочи наличие на хипотезата на чл.280 ал.1, т.1 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение , като констатира, че решението е въззивно и са налице изискванията на чл.280 ал.2 ГПК намира, че касационната жалба е допустима , редовна и подадена в срок.
За да постанови обжалваното въззивно решение, съдът приема, че между страните е било налице договорно правоотношение с предмет: изпълнение от ищеца на СМР по договор за изграждане на обект „Битова и дъждовна канализация на кв. В., [населено място], главен колектор ІІІ и вътрешни канализационни клонове” срещу договорено възнаграждение. От събраните по делото доказателства, ангажирани от ищцовата страна като изпълнител по договора: три броя фактури издадени от нея, извлечение от разплащателна сметка на ищцовото дружество в У. Б. АД и констативни актове за установяване годността за приемане на строежа от 23.03.2007 г. и от 02.08.2007 г. , подписани и от представители и на двете страни по делото, въззивният съд намира, че не се установява , нито обема на действителноизпълнената работа, нито факта на приемането на твърдяните като изпълнени СМР по договора като елемент на фактическия състав на правото на изпълнителя да получи възнаграждение за извършената работа. По отношение на фактурите, съдът се е мотивирал с това, че липсват доказателства за тяхното осчетоводяване от страна на ответника, нито за твърдяното частично плащане по тях. В извлечението от разплащателна сметка на ищцовото дружество в У. Б. АД не се установява то да е извършено от страна на ответника/ като платец фигурира трето лице, а и не е ясно, основанието за плащане/ номерата а фактурите са добавени ръкописно върху документа/. Констативните актове за установяване годността за приемане на строежа от 23.03.2007 г. и от 02.08.2007 г. са подписани от лице имащо качество на технически ръководител, който не представлява ответното дружество и няма данни да са станали известни на самото дружество, с оглед неговото непротивопоставяне преди започване на процеса по настоящия спор, в който пълномощника на дружеството-ответник се е противопоставил на приетите с тези актове СМР. Ето защо не е налице хипотезата на чл.301 ТЗ относно саниране на действията без представителна власт.
В изложението по чл. 284 ал.3,т.1 от ГПК на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателят сочи като правни въпроси от значение за спора два такива, които се свеждат до доказателственото значение на издадените фактури и извършените частични плащания по тях от страна на ответника и за приложението на разпоредбата на чл.301 ТЗ относно приемането на извършената работа по договора чрез подписването на протокола за установяване годността за приемане на строежа от 23.03.2007 г. и от 02.08.2007 г. от страна на ответника от лице без представителна власт.
По първия въпрос е налице богата и последователна практика на ВКС формирана по реда на чл.290 ГПК и задължителна за съдилищата. В същата се приема, че само по себе си отразяването на фактурата в счетоводството на ответника-купувач, включването и в дневника за продажбите по ДДС и ползването на данъчен кредит по нея представляват признание на задължението и доказват неговото съществуване, такова каквото е отразено в самата фактура / решение №42 от 19.04. 2010 г. по т.д. № 593/2009 г. на ВКС, ІІ т.о. и решение №166/26.10.2010 г. на ВКС по т.д.№991/2009 и Р №23 /07.02.2011 г. по т.д. №588/10 на ВКС, ТК, ІІ т.д./ Следователно липсата на отразяването на фактурата в счетоводството на ответника, включването и в дневника по ДДС , ползването на данъчен кредит по нея и на данни за извършено плащане изключват извода, че едностранно издадените фактури представляват признание на задължението и доказват неговото съществуване, такова каквото е отразено в тях. Отговорът на въпроса даден от ВКС в цитираните съдебни актове не е в противоречие с този на състава на въззивния съд постановил обжалваното решение.
По въпроса за приложението на разпоредбата на чл.301 ТЗ относно приемането на извършената работа по договора чрез подписването на протокола за установяване годността за приемане на работата от страна на ответника от лице без представителна власт също липсва противоречие със сочената от касатора задължителна практика на ВКС по чл.290 ГПК : Р №34/22.02.2010 г. на ВКС по т.д. №588/2009 г. на ІІ т.о. . В последното , както и в самата ясна разпоредба на чл.301 ТЗ става ясно, че във всички случаи следва да се установи, че действието по приемането на работата от лице без представителна власт е станало известно на самия търговец и той не му се е противопоставил, което не е налице по настоящото дело.
С оглед всичко изложено, липсва основание по чл.280 ал.1, т.1 ГПК за допускане до касация, поради което , съдът
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 350/17.07.2012 г. постановено по т.д. №544/2012 г. на АС-Пловдив .
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.