О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 496
гр.София, 15.04.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
десети април две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 2417/ 2013 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по искане на М. К. Т. за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Варненски окръжен съд № 577 от 21.03.2012 г. по гр.д.№ 363/ 2012 г. С него е частично е отменено и частично е потвърдено решение на Варненски районен съд по гр.д.№ 4657/ 2009 г. и по този начин са отхвърлени предявените от И. И. П. (праводател на жалбоподателя, починала в хода на производството) против В. с. с. на Р. Б. (В.) искове за заплащане на обезщетение за причинени имуществени вреди в размер 253,68 лв и 62,76 лв, обезщетение за забава в размер законните лихви върху тези суми съответно от 12,69 лв и 1,34 лв и обезщетение за причинени неимуществени вреди в размер 24 000 лв.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателят повдига следните (уточнени при условията на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС) правни въпроси: отговаря ли В. за вреди, които са резултат от лошо правораздаване и на какво основание – чл.1 ЗОДОВ или чл.49 ЗЗД; за начина на определяне на дължимото обезщетение при причинени неимуществени вреди и за критерия „справедливост” по смисъла на чл.52 ЗЗД; за предимството на общностните правни актове пред вътрешното национално право и за прякото приложение на чл.13 вр. чл.6 т.1 от ЕКПЧ; за задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните и да мотивира решението си; за допустимостта от увеличаване на размера на иска пред въззивния съд; за допустимостта въззивния съд да постанови решение при подадена частна жалба срещу определение за отказ да се допусне увеличение на размера на иска. Жалбоподателят сочи, че тези въпроси са разрешени от въззивния съд при наличие на основанията по т.1-3 на ал.1 на чл.280 от ГПК и на това основание моли за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Ответната по касационната жалба страна В. не взема становище.
Съдът намира жалбата за допустима, обаче искането за допускане на касационно обжалване се явява неоснователно.
Въззивният съд е приел за установено по делото, че праводателката на касатора, И. П., е предявила иск срещу държавата за обезщетяване на имуществени и неимуществени вреди, причинени от административен акт, отменен от съда. Образувано е било гр.д.№ 3650/ 2006 г. на Варненски районен съд, което е приключило с влязло в сила решение. По това дело ищцата е била осъдена да заплати на държавата 240 лв държавна такса, като изпълнителният лист е издаден преди влизане в сила на решението. По листа е образувано изпълнително дело и на 15.12.2008 г. по него е заплатена сумата 253,68 лв, която публичният изпълнител е превел по сметка на ответника В.. И. П. е отправила жалба до В., да провери движението на делото, по което е осъдена да заплати държавна такса, и да бъде наложено дисциплинарно наказания на съдията, издал листа, но получила отговор, че законът не позволява на В. да извършва проверка на правилността на актовете на магистратите. При тези факти съдът е извел, че претенциите на ищцата по настоящето дело следва да се квалифицират по чл.49 ЗЗД, тъй като ЗОДОВ не предвижда отговорност за В. при условията на т.1-7 на чл.2. Приел е, че тези претенции са неоснователни, защото В. не се явява възложител на работата на магистратите по смисъла на чл.49 ЗЗД; защото самият магистрат не отговаря за евентуално причинените при дейността му вреди поради даденият му от чл.132 КРБ функционален имунитет; защото няма причинна връзка между твърдяните вреди и поведението на съдията по делото, по което е издаден изпълнителен лист; защото не са настъпили имуществени вреди – ако сумата е недължимо платена, може да се претендира връщането й; защото не са настъпили неимуществени вреди.
При тези мотиви на въззивния съд поставените от касатора въпроси не обуславят въззивното решение. Без значение би бил отговорът на въпроса отговаря ли В. за вреди, които са резултат от лошо правораздаване и на какво основание, тъй като въззивният съд не е установил такова лошо правораздаване по делото. От фактическа страна е установено, че с влязъл в сила съдебен акт И. П. е била осъдена да заплати на държавата дължими такси. Това решение е било подложено на инстанционен контрол, потвърдено е от въззивен съд и не е допуснато до касационно обжалване от ВКС. Разпореждането за издаване на изпълнителен лист за присъдените в полза на държавата суми също е влязло в сила, тъй като не е било обжалвано. След като съдебен акт влезе в сила, той не може да бъде определян като неправилен, освен ако не бъде отменен по реда на извънредните способи. Касаторът не твърди влязлото в сила решение, осъждащо И. П. да заплати дължимите такси, да е било отменено, следователно не е възможно осъщественото с него правораздаване да се окачестви като „лошо”. Събраните суми от праводателката му въз основа на такъв съдебен акт не съставляват имуществени вреди, нито може да се определи като неправомерно действие на магистрат издаването на акт, който е потвърден по реда на инстанционния контрол или по отношение на който страната не се е възползвала от правото си да го оспори пред по-горна инстанция. Поради това въззивният съд не е постановил, че в случая има лошо правораздаване (или „съдебна грешка”, както го определя касаторът в изложението си) и въпросът дали В. отговаря за вредите, когато такова се установи, е без значение за крайния резултат от процеса.
Без такова значение е и въпросът за начина на определяне на дължимото обезщетение при причинени неимуществени вреди и за критерия „справедливост” по смисъла на чл.52 ЗЗД. На този въпрос въззивният съд не е отговарял и това е закономерно, защото след като не е налице деликт, не би могло да се излага какви хипотетични вреди биха настъпили от него и по какъв начин да се определи размерът им.
Няма отношение към правните изводи на въззивния съд и въпросът имат ли предимство общностните правни актове пред вътрешното национално право, както и за прякото приложение на чл.13 вр. чл.6 т.1 от ЕКПЧ. Този въпрос се поставя тогава, когато между международноправните актове и вътрешното законодателство има противоречие. Въззивният съд не е установил такова, нито е постановил, че вътрешното право има приоритет по отношение на посочените от касатора общностни актове. Поради това въпросът дали евентуално при наличие на противоречие би било правилно разрешение, даващо предимство на националните правни норми, не е относим за постановения по делото резултат.
Не е разрешен в противоречие с установената практика въпросът длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните и да мотивира акта си. Във въззивното решение не е постановено, че такова задължение липсва, нито актът на инстанцията по същество фактически достига до този резултат. Доводите и доказателствата са обсъдени, а фактическите и правни изводи са надлежно изложени в документа, обективиращ решението. Доколко тези изводи са правилни, в производството по чл.288 ГПК не е допустимо да се обсъжда.
Що се касае до въпроса за допустимостта на увеличаване на размера на иска пред въззивния съд и може ли да бъде постановено решение при подадена частна жалба срещу определение за отказ да се допусне такова увеличение, той вече е разрешен от касационната инстанция. С определение на ВКС, ІІ г.о. по гр.д.№ 292/ 2012 г., е отхвърлена частната жалба на касатора срещу разпореждане на въззивния съд, с което е върната частната му жалба срещу определението от 12.03.2012 г., недопускащо увеличаване на размера на предявените искове. С това въпросът по допустимостта на частната жалба е разрешен окончателно и остава без значение по делото дали, ако евентуално подадената частна жалба би била допустима, това би съставлявало пречка за постановяване на решение по същество от въззивната инстанция.
По изложените съображения Върховният касационен съд намира, че по касационната жалба на М. К. Т. не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК и
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Варненски окръжен съд № 577 от 21.03.2012 г. по гр.д.№ 363/ 2012 г..
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: