О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 280
София, 17.04.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 16.04.2013 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ч.т.дело № 1655 /2013 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.274, ал.3 ГПК.
Образувано е по частната касационна жалба на Д. Т. Т. от [населено място], О. Д. Т. от [населено място], Н. И. И. от [населено място], Е. И. П. – М., П. Я. Г. и В. К. И., последните трима – от [населено място] против въззивното определение на Бургаския апелативен съд № 419 от 27.12.2012 год., по ч.гр.д.№ 348/2012 год., с което е потвърдено протоколно определение на Ямболския окръжен съд от 10.07.2012 год., по т.д.№ 41/2008 год. за осъждане на настоящите частни жалбоподатели да заплатят държавна такса от по 1952 лв., всеки един от тях, по оттеглените им установителни искови претенции с правно основание, чл.694, ал.1 ТЗ, във вр. с чл.236, ал.2 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД.
С частната касационна жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното определение, по съображения за допуснато нарушение на чл.694, ал.2, изр.2 ТЗ, поради което се иска отмяната му.
Основаният довод на частните касатори е, че доколкото с нормата на чл.694, ал.2, изр.2 ТЗ законодателят се е произнесъл относно отговорността за деловодните разноски единствено в хипотезата на отхвърляне на предявената по реда на чл.694, ал.1 ТЗ установителна искова претенция, но не е дал разрешение относно възлагането им при оттегляне или отказ от иска, какъвто е разглежданият случай, то предвид процесуалния характер на разпоредбата приложението и по аналогия, водещо до разширителното и тълкуване е недопустимо и като не е съобразил горното въззивният съд е постановил процесуално незаконосъобразен съдебен акт.
В депозирано към частната касационна жалба изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, към които чл.274, ал.3 ГПК препраща, частните касатори се позовават на предпоставките на чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Твърдението им е, че по значимия за изхода на делото въпрос на процесуалното право, свързан с отговорността за деловодните разноски при оттегляне или отказ на установителния иск по чл.694, ал.1 ТЗ, по който въззивният съд се е произнесъл е налице противоречие в съдебната практика. Като израз на визираното несъответствие, обуславящо приложението на селективния критерий по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК са посочени определение на Софийски апелативен съд от 21.03.2003 год., по ч.гр.д.№ 655/2003 год. и определение на същия съд № 1518/10.08.2010 год., по ч.гр.д.№ 2550/ 2011 год..
Ответната по частната касационна жалба страна не е заявила становище в срока по чл.276, ал.1 ГПК.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си по чл.278, ал.1 ГПК, намира:
Частната касационна жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт на въззивния съд, от категорията определения, посочени в чл.274, ал.3, т.2 ГПК, поради което е процесуално допустима, но искането за допускане на касационното обжалване е неоснователно, поради следното:
За да постанови обжалваното определение въззивната инстанция е приела, че по силата на чл.694, ал.2 ТЗ предварително внасяне на държавна такса не се дължи при предявяване на установителния иск по чл.694, ал.1 ТЗ, но доколкото при отхвърлянето му, отговорността за деловодните разноски, включващи заплащане на следващата се държавна такса е възложена на ищците, то на същото основание последните дължат заплащане на определената държавна такса и при извършеното от тях в хода на производството по делото десезиране на решаващия съд, чрез оттегляне на установителната искова претенция по чл.694, ал.1 ТЗ.
Следователно от решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт се налага правен извод, че поставеният от частните касатори процесуалноправен въпрос е релевантен за крайния правен резултат по делото, поради което попада в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК и общата главна предпоставка за допускане на касационното обжалване е доказана.
Неоснователно е позоваването на селективния критерии по т.2 на чл. 280, ал.1 ГПК.
С цитираното определение на Софийски апелативен съд № 1518/ 10. 08.2011 год., по ч.гр.д.№ 2550/2011 год. въззивният съд се е произнесъл по въпроса за отговорността за деловодните разноски в хипотезата на прекратяване на производството поради недопустимост на предявения установителен иск по чл.694, ал.1 ТЗ, какъвто не само не е разглежданият случай, но по който е налице задължителна съдебна практика на ВКС,обективирана в постановеното по реда на чл.274, ал.3 ГПК определение на І-во т.о. № 22/ 25. 01. 2013 год., по ч.т.д.№ 119/ 2012 год..
Според последната, обстоятелството, че въпросът за отговорността за деловодните разноски при прекратяване на производството по установителния иск по чл.694, ал.1 ТЗ, поради недопустимост на претенцията не е уреден в ТЗ, а нормата на чл.694, ал.2 ТЗ е от процесуален характер, обуславя, по силата на чл.621 ТЗ, субсидиарното приложение на ГПК, т.е. в случая на чл.78, ал.4 ГПК.
Същевременно, доколкото и според процесуалното правило на чл.130 ГПК при прекратяване на делото, поради недопустимост на иска внесената д.т. не подлежи на връщане, нито се връща при прекратяване на делото, поради оттегляне или отказ от иска, респ. при връщане на исковата молба на осн. чл.129, ал.3 ГПК, то следва да се приеме, че отхвърлянето на иска по чл.694, ал.1 ТЗ е приравнено по правни последици на десезирането на съда, чрез оттегляне или отказ от иска, или на сезирането му с недопустим иск.
В същия смисъл е и постановеното по реда на чл.274, ал.2 ГПК определение на първо т.о. на ВКС № 303 от 21.04.2011 год., по ч.т.д.№ 827/ 2010 год.,според което исковото производство по чл.694, ал.1 ТЗ е самостоятелно и затова, спрямо него за неуредените от ТЗ процесуални въпроси приложение намират общите правила на ГПК.
Следователно обстоятелството, че в същия смисъл е и възприетото от Софийски апелативен съд разрешение на поставения от частните касатори правен въпрос в цитираното с частната касационна жалба определение от 21.03.2003 год., по ч.гр.д.№ 655/2003 год. изключва да е налице визираното противоречие в практиката на съдилищата.
Отделен в тази вр. остава въпросът, че при наличие на задължителна практика на ВКС критерият за селекция по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК въобще не намира приложение.
Водим от гореизложеното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.278, ал.1 ГПК, във вр. с чл.280, ал.1, т.2 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното определение на Бургаския апелативен съд № 419 от 27.12.2012 год., по ч.гр.д.№ 348/ 2012 год., по описа на с.с..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: