ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 525
София, 23.04.2013г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на петнадесети април две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 1197 по описа за 2012г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат Р.С. като процесуален представител на И. Н. Ц. от [населено място] бряг срещу въззивното решение на Плевенския окръжен съд /ПОС/ от 28.V.2012г. по в.гр.д. № 210/2012г.
Ответникът по касационната жалба [фирма] П. в отговора си по реда на чл.287 ал.1 от ГПК е заел становище за недопускане на касационно обжалване. Претендира разноски.
Касационната жалба е подадена в предвидения в закона и указан от съда преклузивен срок и е процесуално допустима.
По допускането на касационното обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С решението си от 28.V.2012г. ПОС е отменил решението на Червенобрежкия РС от 03.ІІ.2012г. по гр.д № 518/2011г. в отхвърлителната му част по предявения от И. Ц. срещу [фирма] иск с правно основание чл.222 ал.1 КТ за сумата 301.44лв. и частично за присъдените в тежест на Ц. разноски и вместо него е постановил друго, с което е осъдил дружеството да заплати на ищцата посочената сума, представляваща обезщетение за оставане без работа един месец след уволнението, присъдил е в тежест на последната разноски, държавна такса в тежест на дружеството и е потвърдил първоинстанционното решение в отхвърлителните му части по исковете по чл.344 ал.1 т.1 – 3 и по чл.222 ал.1 КТ /до пълния предявен размер 480лв.
За да постанови решението, въззивният съд е приел, че уволнението на ищцата от длъжността „управител склад” със заповед от 28.ІІІ.2011г. на основание чл.328 ал.1 т.2 КТ поради съкращаване на щата е законно, тъй като: в заповедта няма несъответствие между фактическото и правно основание за уволнението, с представено кратко щатно разписание за 2011г. се установява наличие на реално съкращение и на двата щата за заеманата от ищцата длъжност, съкращението е извършено от компетентния за това орган, заповедта е издадена от оправомощен орган. Прието е, че уволнението е съобразено и със защитата на ищцата по чл.333 ал.1 т.2 КТ – в заповедта е допусната техническа грешка, като е посочена разпоредбата на чл.333 ал.1 т.1, вместо т.2 КТ – ищцата е трудоустроен работник, а не бременна, майка с дете до 3 години или съпруга на лице, отбиващо редовната си военна служба, само при каквито случаи е приложима т.1, допуснатата грешка не е ограничила правото й на защита; несъответствието между представеното от ищцата копие от писмо от 22.ІІІ.2011г. от ИТ П., в което е посочена разпоредбата на чл.333 ал.1 т.1 КТ, и служебно изисканото в оригинал разрешение от ИТ, в което е посочен чл.333 ал.1 т.2 КТ, предвид останалите елементи от съдържанието на писмото е несъществено и не засяга доказателствената сила на документа, тъй като и в двата документа ИТ е дала разрешение за прекратяване на трудовото правоотношение именно на ищцата, посочена с трите й имена, ЕГН, длъжност и основание за уволнението. Прието е и че поради съкращаването и на двата щата за заеманата от ищцата длъжност извършването на подбор не е било задължително. Като неоснователни са оценени и оплакванията за процесуални нарушения – налице е изготвен доклад от първоинстанционния съд, с него е разпределена доказателствената тежест на страните за твърдяните от тях факти и в съответствие с това са представени от тях доказателства.
В изложението на И. Н.Ц. по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК се сочи произнасяне от въззивния съд по въпросите: 1. може ли предвид императивността на КТ и предвидената в него процедура съдът да „поправя допусната” грешка от страна на ИТ „с оглед останала част от документа”, а също така представлява ли дадено валидно предварително разрешение по смисъла на КТ „поправеното” писмо на ИТ и може ли да се приеме за годно писмено доказателство по смисъла на ГПК – в хипотезата по чл.280 ал.1 т.3 ГПК; 2. налице ли е годно писмено искане за предварително разрешение за уволнение, отнасящо се конкретно до служителя Ц., отправено до ТЕЛК и ИТ предвид липсата на изложени от страна на работодателя мотиви и в двете искания – по чл.280 ал.1 т.3 ГПК; 3. следва ли в искането си работодателят задължително да посочи причините за прекратяване на трудовото правоотношение и конкретното правно основание, на което ищцата ще бъде уволнена – по чл.280 ал1 т.3 ГПК; 4. мнението на ТЕЛК, изразено в ЕР, задължително ли е за работодателя и за ИТ и в този смисъл издаденана заповед за уволнение законосъобразна ли е в случаите, когато мнението /съгласие/ на ТЕЛК е работника да не бъде уволнен – по чл.280 ал.1 т.3 ГПК; 5. при спазване на процедурата с оглед специалната защита по смисъла на чл.333 т.2 и т.3 КТ работодателят длъжен ли е да се съобрази с ЕР на ТЕЛК и това ЕР на ТЕЛК следва ли с оглед мотивиране и спазване на процедурата, предвидена в закона, да бъде неразделна част от писменото искане до О. П. – по чл.280 ал.1 т.3 ГПК; 6. спазена ли е процедурата по чл.333 ал.1 КТ в случай, че работодателят не мотивира писменото си искане до ИТ и не приложи ЕР на ТЕЛК – по чл.280 ал.1 т.3 ГПК; 7. налице ли е годно доказателство „щатно разписание” и следва ли да се приеме, че е налице съкращаване на заеманата от ищцата длъжност при положение, че в представеното от работодателя „кратко щатно разписание” не е посочена, че се съкращава заеманата длъжност „управител на склад”; 8. следва ли работодателят да представи пълното щатно разписание с оглед императивността на чл.328 и чл.329 КТ; 9. може ли да бъде направен извод, че щатна бройка е съкратена без представени от работодателя предвид доказателствената му тежест старо и ново щатно разписание; 10. представлява ли основание за отмяна на заповедта обстоятелството, че работодателят е посочил с цифри правно основание за уволнението, различаващо се от изписаното словом; 11. следва ли въззивният съд да изготви доклад и едва тогава да се произнесе по съществото на спора и липсата на доклад по делото нарушава ли правото на защита на страните в процеса – по чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Твърди се и че атакуваното решение е в противоречие с незадължителна съдебна практика.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 от ГПК предпоставки за допускане на касационното обжалване на атакуваните въззивни решения. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по делото и който е решен в противоречие с практиката на съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането от въззивния съд на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпросът трябва да е посочен конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен по силата на чл.290 ал.2 от ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна касационният съд няма правомощие да стори това служебно, като изведе въпросът от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението му /Така т.1 от ТР № 1/19.ІІ.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
В разглеждания случай по въпросите под номера 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9 и 11 няма произнасяне от въззивния съд в атакуваното решение. Това е така, тъй като: съдът не е „поправил допусната грешка” от ИТ, а е подложил на преценка писмото на ИТ като представено по делото доказателство в съвкупност с останалите доказателства; няма изводи за годността на писменото искане, отправено до ИТ и до ТЕЛК, за това то трябва ли да бъде мотивирано и по какъв начин, задължително ли е мнението на ТЕЛК и на ИТ за работодателя и ЕР на ТЕЛК следва ли да бъде неразделна част от писменото искане; няма изводи, а и доводи на ищцата, относно годността на представеното „кратко щатно разписание” и следва ли работодателят да представи пълното такова, както и старото и ново разписания; изводът на съда е, че е налице изготвен от първоинстанционния съд съобразно изискванията на закона доклад с разпределяне на доказателствената тежест на страните. Следва да се отбележи още, че въпросът под № 7 във втората му част е фактически, а не правен, само какъвто може да бъде основание за допускане на касационно обжалване.
По въпроса под № 10 въззивният съд се е произнесъл в съответствие с трайната и непротиворечива практика на ВКС, създадена и по реда на чл.290 ГПК /виж решения № 530/29.VІ.2010г. по гр.д. № 1654/09г. ІІІ ГО; № 395/01.VІ.2010г. по гр.д. № 1629/09г. ІІІ ГО; № 464/26.V.2010г. по гр.д. № 1310/09г. ІV ГО; № 304/02.VІІ.2010г. по гр.д. № 723/09г. ІV ГО; № 351/20.ХІІ.2011г. по гр.д. № 229/11г. ІІІ ГО, № 135/06.VІ.2012г. по гр.д. № 994/11г. ІІІ ГО и др./, като е приел, че не е нарушено правото на защита на ищцата с несъответствието между цифровото и текстово посочване в уволнителния акт на основанието за уволнението й.
Не са налице и предвидените в чл.280 ал.1 т.3 от ГПК предпоставки за допускането на касационно обжалване и по поставения от касаторката въпрос под № 1. Съгласно т.4 от ТР № 1/2009г. на ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото – когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В разглеждания случай касаторката не сочи и не обосновава нито една от тези хипотези, обуславящо наличието на твърдяното /бланкетно/ основание за допускане на касационно обжалване.
Останалите релевирани в изложението съображения представляват касационни основания по смисъла на чл.281 от ГПК, а те подлежат на проверка, ако касационно обжалване бъде допуснато, но не и в производството по допускането му.
По изложените съображения касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допускано.
На основание чл.78 ал.3 ГПК на ответника по касация разноски не се присъждат, тъй като не са представени доказателства той да е направил такива за настоящата инстанция.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Плевенския окръжен съд, ГК, № 229 от 28.V.2012г. по в.гр.д. № 210/2012г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: