ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 593
София, 07.05.2013г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и втори април две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 1292 по описа за 2012г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат А. като процесуален представител на Д. А. М., гражданин на САЩ, срещу въззивното решение на Окръжен съд Монтана /М./ от 16.VІІ.2012г. по в.гр.д. № 188/2012г.
Ответникът по касационната жалба П. Л. Е. от [населено място] не е дал отговор по реда на чл.287 ал.1 от ГПК.
Касационната жалба е подадена в предвидения в закона и указан от съда преклузивен срок и е процесуално допустима.
По допускането на касационното обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С решението си от 16.VІІ.2012г., подписано с особено мнение на един от членовете на състава, М. е отменил решението на РС Монтана по гр.д № 491/2011г. и вместо него е постановил друго, с което е отхвърлил предявения от Д. А.. М. срещу П. Л.Е. иск по реда на чл.310 ал.1 т.2 ГПК за опразване на магазинно помещение, намиращо се в триетажна масивна жилищна сграда в [населено място].
За да постанови решението, въззивният съд е приел, че ищецът не твърди наличието на наемни или заемни правоотношения с ответника, поради което и само на това основание претенцията му е неоснователна. Освен това не е установено по делото, тежестта за което е на ищеца, че именно ответника като физическо лице се намира в държане на имота – по скоро са налице доказателства, че представляваното от ответника дружество – юридическо лице държи магазинното помещение; във връзка с твърдението на ищеца за съществувало наемно правоотношение между праводателката му Е. З. /по сключен през 2005г. договор за покупко-продажба на триетажната сграда със запазено от нея право на ползване до края на живота й/ и ответника, което не го обвързвало, е прието, че не е необходимо наемодателят да е собственик на имота, отдаден под наем.
В особеното мнение е прието, че исковата претенция е недопустима по реда на чл.310 ал.1 т.2 ГПК – предпоставка за разглеждането на иска по този ред е ищецът да твърди наличието на наемни или заемни правоотношения с ответника, каквото в случая не е налице, а и несъмнено такива не съществуват.
В изложението на Д. А..М. по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК се сочи произнасяне от въззивния съд в хипотезата по чл.280 ал.1 т.2 ГПК /с оглед сочената незадължителна практика на ВС и на ВКС – решения № 107/12.ІІ.2009г. по гр.д. № 4787/2007г. ІІІ ГО; № 1247/16.VІІ.2002г. по гр.д. № 1358/2001г. ІV ГО; № 2003/10.І.2004г. по гр.д. № 2014/2002г. ІV ГО; № 234/23.ІІ.2001г. по гр.д. № 1225/2000г. V ГО/, тъй като трите основания, поради които исковата претенция била оценена като неоснователна, били в противоречие с утвърдена практика на ВКС, обективирана в конкретно посочени решения. В касационната жалба се сочи произнасяне от въззивния съд по въпроса „включва ли се във фактическия състав на чл.233 ЗЗД наличие на право на собственост в патримониума на наемодателя” и по въпроса по приложението на чл.21 ал.1 ЗЗД, като в тази насока са изложени съображения, че основателността на иска по чл.233 ЗЗД не е в зависимост от установяване правото на собственост на наемодателя.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 от ГПК предпоставки за допускане на касационното обжалване на атакуваните въззивни решения. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по делото и който е решен в противоречие с практиката на съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането от въззивния съд на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпросът трябва да е посочен конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен по силата на чл.290 ал.2 от ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна касационният съд няма правомощие да стори това служебно, като изведе въпросът от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението му /Така т.1 от ТР № 1/19.ІІ.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
В разглеждания случай въззивният съд не е основал изводите си с произнасяне по въпрос по приложението на чл.21 ал.1 ЗЗД. Останалите поставени от касатора-ищец въпроси са разрешени от съда в съответствие с представената съдебна практика /единият от изводите в атакуваното решение е, че не се изисква наемодателят да е собственик на отдадения под наем имот/ и с изразеното в касационната жалба и в изложението разбиране на същите от самия касатор. Следователно не е налице в случая основната предвидена в закона предпоставка за допускане на касационно обжалване. Следва да се отбележи, че по решаващите изводи на въззивния съд – липсата на твърдение на ищеца да е съществувало наемно или заемно правоотношение с ответника и неустановяването от него ответникът да се намира в държане на имота – касаторът не е релевирал въпроси като основания за допускане на касационно обжалване, а касационният съд не може да ги вземе предвид служебно, както вече бе посочено.
По изложените съображения касационно обжалване на атакуваното решение не следва да бъде допускано.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Окръжен съд Монтана от 16.VІІ.2012г. по в.гр.д. № 188/2012г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: