О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 318
София, 14.05.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 09.11.2012 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 63 /2012 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на ТД [фирма], [населено място], чрез адв. П. Т. – САК, против въззивното решение на Варненския апелативен съд № 96 от 04. 05.2011 год., по т.д.№ 140/2011 год., с което е потвърдено решението на Шуменския окръжен съд № 134 от 10.12. 2010 год., по т.д.№ 648/2009 год. за уважаване на предявените от [фирма], гр. П. срещу касатора, като ответник, искове по чл.190, ал.2 ЗЗД и по чл.86, ал.1 ЗЗД за сумите: 133 000 евро, без ДДС, представляващи частта от общо платената от купувача цена по договор за покупко – продажба на недвижим имот от 15.05.2003 год. за ресторантска част с открита тераса на хотел „М.”, находящ се в [населено място], к.к. „Ч.”; 5 932 лв., без включен ДДС, явяваща се съответната част от разноските на купувача по сключване на договор за покупко – продажба на недвижим имот от 15.05.2003 год.; 104 656.00 лв., без ДДС – общата стойност на направените в ресторантската част необходими и полезни разноски и увеличената стойност на ресторантската част, вследствие на извършените подобрения ; 3 965.26 лв. – заплатени съдебни разноски, ведно със законната лихва върху всяка една от тези суми, считано от 06.07.2009 год. до окончателното и изплащане, както и 29 398 лв.деловодни разноски по настоящето дело.
С касационната жалба е въведено оплакване за недопустимост на обжалваното решение, който порок – касационно основание по чл.281, т.2 ГПК, касаторът е аргументирал с осъществено от въззивния съд произнасяне по непредявен иск.
Алтернативно поддържаното оплакване е за неправилност на обжалвания съдебен акт, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на съществените процесуални правила и на материалния закон- касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
Основно касаторът възразява срещу процесуалната законосъобразност на извършената от въззивната инстанция преквалификация на предявения главен иск, като счита, че тя неправилно, при изложените в обстоятелствената част на исковата молба твърдения на ищеца и заявен петитум, е възприета за съответстваща на материалноправната норма на чл.190, ал.2 ЗЗД, а не на чл.189 ЗЗД , във вр. с чл.191, ал.1 ЗЗД, каквато правна квалификация е дал Ш..
В касационната жалба е изразено несъгласие и със законосъобразността на извода на въззивния съд за наличие на основание за ангажиране отговорността на ответника по реда на чл. 190, ал.2 ЗЗД, независимо от липсата на предприето от ищеца, като евинциран купувач, разваляне на сключения между страните договор за продажба по реда на чл.87, ал.3 ЗЗД.
В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК допустимостта на касационното обжалване по приложно поле е обоснована с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК по отношение на определените като значими за крайния правен резултат по делата въпроси на процесуалното и материално право, които доуточнени от настоящата инстанция в съответствие с правомощията и в производството по чл.288 ГПК, разяснени в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС са: „Допустимо ли е въззивната инстанция да определи материалноправна квалификация на спорните отношения, различна от дадената им с исковата молба и отговора към нея, както и от посочената такава в изготвения от първоинстанционния съд доклад по делото?”; „Дали развалянето на договора за покупко- продажба има значение на предпоставка за възникване правото на евинцирания купувач да иска от продавача връщане на платената покупна цена и други акцесорни вземания по чл.189 и сл. ЗЗД” и „Следва ли договорът за покупко –продажба да се счита за развален „по право”, когато е налице евикция и купувачът е съдебно отстранен от имота.
Като израз на визираното противоречие по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК по отношение на поставения материалноправен въпрос за приложението на чл.87 ЗЗД, във вр. с чл.189 и сл. ЗЗД са посочени: решение № 492/21.05.2009 год., по гр.д.№ 3795/2007 год. на І-во г.о. на ВКС; решение № 122/28.10.2010 год., по възз.гр.д.№ 302/2010год. на Варненския апелативен съд; решение № 317 от 28.06.2004 год., по гр.д. № 1014/2003 год. на ІІ-ро т.о. на ВКС; решение № 613 от 19.05.2010 год. , по т.д.№ 438/2010 год.; решение № 664 от 13.07.2010 год., по гр. д. № 208/2010 год.; решение № 922/2008 год., по гр.д.№ 6342/2007 год. на ІІІ г.о. на ВКС; решение № 15 от 19.02.2010 год., по гр.д.№ 7/2009 год. на Пазарджишкия окръжен съд; решение № 6/10.03.2010 год., по гр.д.№ 357/2009 год. на Търговищкия окръжен съд; решение на В. от 10.11. 2010 год., по възз.д.№ 1597/2010 год. и определение № 44/ 19.01.2009 год., по т.д.№ 558/2008 год. на І т.о..
Ответникът по касационната жалба [фирма], гр. П., чрез пълномощника си – адв. Р. – ВАК, в срока по чл.287, ал.1 ГПК е възразил както по допускане на касационното обжалване, позовавайки се на отсъствие на въведените от касатора селективни критерии по чл.280, ал.1 ГПК, така и по основателността на поддържаните касационни основания по чл.281, т.2 и т.3 ГПК.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на касационно обжалване, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима, но достъпът до касационен контрол следва да бъде отказан, поради следното:
Вярно е, че съгласно задължителните за съдилищата постановки в т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС касационната инстанция е длъжна всякога да допусне касационно обжалване, ако съществува вероятност обжалваният съдебен акт да е недопустим или нищожен, като конкретната преценка относно основателността на съответното въведено касационно основание се извършва при произнасяне по същество на касационната жалба.
В случая такава вероятност не е налице.
Както многократно се е произнасял ВКС не само в своята трайно установена съдебна практика, но и в създадената задължителна практика, решението е недопустимо, като произнесено по непредявен иск, когато решаващият съд е излязъл извън предмета на спора и търсената от ищеца защита, като е присъдил нещо различно от претендиранато, или когато в нарушение на диспозитивното начало се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран.
Следователно неточното посочване на правната норма, когато материалното субективно право, индивидуализирано в исковата молба чрез обстоятелствата по чл. 129, ал.1, т.4 ГПК, аналогична на чл.97, ал.1, б. ”г” ГПК/ отм./, сочи на друга правна норма не е основание за недопустимост на постановеното решение, а за неправилност.
Съобразени правомощията на въззивната инстанция на съд по същество на спора налагат да се приеме, че когато постановеното от първоинстанционния съд решение се основава на изложените в исковата молба обстоятелства, които съобразно доказателствата са приети за установени, както е в разглеждания случай, то неправилно посочената правна норма, води до незаконосъобразност на постановения първоинстанционен съдебен акт и този порок е отстраним чрез даване на вярната правна квалификация с въззивния съдебен акт, който не може да бъде възприет за недопустим на това основание.
Отделен в тази вр. остава въпросът, че обстоятелствата, на които ищецът основава своя иск съставляват основанието на заявения от него иск, а не правната квалификация, посочена в исковата молба, която не е и задължителна за съда, защото е в негови изключителни правомощия определянето и, според приетото в ППВС № 2/77 год. и множество, постановени по реда на чл.290 и сл. ГПК решения на ВКС, между които № 45 от 20.04.2010 год., по т.д.№ 516/2009 год., на състав на ІІ т.о..
Недоказани са и предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, на които касаторът се позовава.
За да постанови обжалваното решение Варненският апелативен съд, въз основа на изложените в исковата молба факти и обстоятелства е приел, че претенцията на ищеца е за обезщетяването му от продавача, защото като купувач е съдебно отстранен от част от закупения от ответника недвижим имот и е квалифицирал същата, като такава черпеща своето правно основание в нормата на чл.190, ал.2 ЗЗД.
След обстоен анализ на събраните по делото доказателства и преценка доводи на страните е приел исковата претенция за основателна, поради наличие на предпоставките на закона за ангажиране отговорността на ответното ТД, като продавач, за неизпълнение на основното му договорно задължение да прехвърли върху купувача собствеността на закупения имот, поради претърпяното от последния съдебно отстранение за част от продадения му имот.
Изложени са съображения, че доколкото сключеният между страните договор за продажба от 15.03.2003 год. е за хотелски туристически комплекс /С./, включващ ресторантска, хотелска част, два офиса, дневен бар, стопанска сграда, балнеологичен център, закрит плувен басейн, зимна градина и трафопост, като съконтрахентите са уговорили и обща продажна цена, то по изрична тяхна воля предметът на продажбата съставлява съвкупност от вещи, обединени от своето функционално предназначение – извършване на туристическа и санаториална дейност. Следователно от съпоставката на евинцираните права с тези – предмет на прехвърлителната сделка, според съжденията в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, се налага извод, че настъпилата впоследствие евикция по отношение на ресторантската част с открита тераса на процесния хотелски комплекс е частична, а не пълна за конкретен самостоятелно обособен обект .Позовавайки се на процесуалното правило на чл.162 ГПК, определената в договора за продажба обща продажна цена на целия туристически комплекс и неоспореното заключение на изслушаната съдебно- техническа експертиза относно % съотношение на ресторантската част спрямо целия закупен имот въззивният съд е определил конкретния размер на подлежащото на ищеца връщане намаление на цената на частта от продадената вещ, обременена с правата на трето лице –„П., Р. И О.”ЕАД, установени с влязлото в сила решение на В. по гр.д.№ 2206/2003 год., както и дължимото на евинцирания купувач обезщетение, обхващащо направените от него разноски по договора, необходимите и полезни разноски за вещта и разноските по делото, с което съдебната евикция е била осъществена.
С оглед законовото правило на чл.114, ал.1 ЗЗД и датата на влизане в сила на съдебното решение по предявения от „П., Р. И О.” ЕАД срещу настоящия касатор, като купувач, ревандикационен иск, въззивната инстанция е счела за неоснователно въведеното от ответника правоизключващо възражение за давност, като е отрекла, при безспорната добросъвестност на ищеца, началото на давностния срок по чл.110 ЗЗД да е датата на сключената между страните продажба.
Следователно решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт позволят да се приеме, че първият от поставените от касатора въпроси на материално право, макар и важен няма обуславящо значение за крайния изход на делото, тъй като не се включва в предмета на делото, индивидуализиран чрез заявеното основание и петитум.
Що се касае до следващия формулиран въпрос на материалното право, то същият е релевантен по см. на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като с приемане за осъществени елементите от фактическия състав на чл.190, ал.2 решаващият съд всъщност е отрекъл основателността на въведеното с въззивната жалба възражение на ответника за липса на законова възможност договорът за покупко –продажба да е развален „по право”, поради настъпило съдебно отстранение на купувача.
По отношение на този въпрос позоваването на критерия за селекция по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК е неоснователно .
Единствените аргументи с които е обосновано поддържаното селективно основание са липсата на задължителна съдебна практика, какъвто характер несъмнено имат тълкувателните решения на ОС на съответните колегии, постановени при действащия ГПК и съществуващо противоречие в практиката на съдилищата.
Само по себе си отсъствието на задължителна съдебна практика, според разясненията в т.4 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС, не е основание за приложението на т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, щом не е налице необходимост от промяна на вече създадената, но неправилна, поради неточно тълкуване на закона съдебна практика, или такава, която, макар и правилна, се нуждае от осъвременяване, поради настъпила промяна в законодателството и обществените отношения, при които е била създадена, каквито доводи не са въведени от касатора.
По отношение твърдяното противоречие в практиката на съдилищата, като основание за възприемане на разрешения от ВАпС правен въпрос за значим за точното прилагане на закона и за развитие на правото, то доколкото същото е въведено като самостоятелно селективно основание по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК, въобще не би могло да обуслови приложението на т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Отделен в тази вр. е въпросът, че твърдението на касатора е и невярно, предвид цитираните в тази връзка относими съдебни актове – решение № 922/10.12.2008 год., по гр.д.№ 6342/2007 год. на ІІІ г.о. на ВКС и решение № 317/28.06.2004 год., по т. д.№ 1014/2003 год. на ІІ т.о. на ВКС, в които изцяло е възприето правното разрешение на въззивния съд, че при осъществена съдебна евикция, договорът за продажба се счита за развален по отношение на имота или на част от него, с влизане в сила на решението, постановяващо отстраняване на купувача от закупеното имущество, поради което не е налице необходимост последният да предявява отделен иск за разваляне на договора, дори и продавачът да не е бил привлечен в процеса.
Останалите цитирани съдебни решения, вкл. тези на ВКС, посочени допълнително в молба вх.№ 10355/25.10.2012 год. и постановени по реда на чл.290 и сл. ГПК : № 424/11, по гр.д.№ 1872/2010 год. на ІV г.о. на ВКС и № 106/30.06.2011 год., по т.д.№ 956/ 2010 год. на ІІ т.о., с които е мотивирано основанието по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК също не обосноват правен извод за наличие на противоречие в практиката на съдилищата по поставения материалноправен въпрос, приет от настоящата инстанция за релевантен за крайния изход на делото. Разрешените с тях правни въпроси за приложението на института на т.н. „евентуална евикция”, за извънсъдебното разваляне на приватизационния договор за продажба на дялове от капитала на търговско дружество, за поправка на очевидна фактическа грешка и за предпоставките за разваляне на сключения договор за продажба в хипотезата на чл.190, ал.1 ЗЗД, когато купувачът е добросъвестен и няма интерес да придобие вещта, обременена с права на трето лице, са различни от разгледания от въззивния съд, поради което при отсъствие на обективен идентитет между делата, различният правен резултат не се дължи на различно тълкуване на закона.
Съдебните решения, приложени с касационната жалба, за които липсва отбелязване да са влезли в сила, както и определенията на ВКС, постановени по реда на чл.288 ГПК не се включват в съдебната практика по см. на т.2 на чл.280, ал.1 ГПК, поради което не следва да бъдат обсъждани – арг. от т.3 на ТР № 1/2010 год. на ОСГТК на ВКС.
Във вр. с разрешението на формулирания процесуалноправен въпрос, който значим за изхода на делото попада в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК, настоящият съдебен състав е изложил съображенията си при преценка вероятната недопустимост на обжалвания въззивен съдебен акт, като следва да се допълни, само че разрешението на въззивния съд, според което не е обвързан от правната квалификация на иска, дадена от ищеца и от първоинстанционния съд, тъй като в правомощията му на решаващ съд е сам да определи приложимата към конкретния фактически състав правна норма, е в пълно съгласие със задължителната съдебна практика, посочена по- горе, поради което общо поддържания критерий за селекция по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК и по отношение на същия- отсъства.
Що се отнася до правилното и определяне, то като въпрос на материална законосъобразност на обжалваното решение, същият е относим към основанията по чл.281,т.3 ГПК и не подлежи на обсъждане в производството по чл.288 ГПК.
Поддържаното селективното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК и по отношение на този въпрос освен, че не е аргументирано съобразно задължителните указания в т.4 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС, е и неоснователно при наличие на горепосочената задължителна съдебна практика на ВКС, която няма необходимост да бъде променена.
Ответната по касационната жалба страна не е претендирала деловодни разноски за производството пред касационната инстанция, поради което при този изход на делото, ВКС не дължи произнасяне по отговорността за тях.
Водим от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Варненския апелативен съд № 96 от 04. 05.2011 год., по т.д.№ 140/2011 год., по описа на с.с..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: