О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 343
София, 27.05.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 12.10.2012, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 1233 / 2011 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [фирма], гр. П. против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 955 от 10.06.2011 год., по т.д.№ 598/2010 год., с което е потвърдено решението на Софийски градски съд от 23.09.2010 год., по т.д.№ 657/ 2009 год. за отхвърляне на предявените от настоящия касатор, като ищец, срещу ТД [фирма], обективно кумулативно съединени искове по чл.79, ал.1 ЗЗД, във вр. с чл.232, ал.2 , пр.2 ЗЗД, по чл.92 ЗЗД и по чл.86, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумите: 14 457.27 лв./ левова равностойност на 7 392 евро/- неплатена наемна цена за периода 02.05.2006 год. – 01.01.2009 год. по сключен между страните договор от 02.05.2006 год. ; левовата равностойност на 653 евро, неустойка за забавено плащане на дължимата наемна цена, както и сумата 8 035 лв.обезщетение за забава в издължаването на главницата, заедно с деловодни разноски от 700 лв. .
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, поради необоснованост, допуснато нарушение на съществените процесуални правила и на материалния закон.
Основно касаторът възразява срещу обосноваността на изводите на въззивния съд за неизпълнение на задълженията му по процесния договор и процесуалната законосъобразност извършената преценка на събраните по делото гласни доказателства.
В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касационното обжалване по приложното поле е основано на едновременното наличие на всички селективни основания по чл.280, ал.1 ГПК, като касаторът не е формулирал конкретен правен въпрос, който разрешен от въззивния съд да е обусловил решаващите му мотиви по делото, а чрез тях и крайния изход от спора. Позовавайки се отново на въведените с исковата молба касационни основания жалбоподателят счита, че „несподелянето на изводите на първоинстанционния съд от въззивния съд санира допуснатите в производството процесуални нарушения, изразяващи се в отказ да се приемат доказателства, определяни от страната като новооткрити и немотивиране некредитирането на част от свидетелските показания ограничава правото на защита на страните в процеса”.
Като израз на твърдяното противоречие е цитирано и приложено решение на второ търговско отделение на ВКС № 4/2011 год., по т.д.№ 822/2010 год., като същевременно според изложеното, процесуалноправният въпрос, свързан с недопускането на новооткрити по см. на чл.266, ал.2 ГПК писмени доказателства в първото по делото съдебно заседание във въззивната инстанция е решен „в противоречие с практиката на ВКС и множество решения в практиката на съдилищата в страната: № 327/2010 год., по гр.д.№ 476/2010 год. на Р.; № 48/ 31. 03. 2011 год., по т.д.№ 822/2010 год. на ВКС; № 224/ 02.07.2010 год., по гр.д.№ 177/ 2010 год. на ВКС; № 27/19.03.2009 год. на Старозагорския окръжен съд; № 626/13.04.2009 год., по гр.д.№ 78/2009 год. на Пловдивския апелативен съд и № 44 от 03.02.2010 год., по в.гр.д.№ 807/2009 год. на Плевенския окръжен съд, които обстоятелства се явяват самостоятелни основания по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК”.
Ответната по касационната жалба страна в срока по чл.287, ал.1 ГПК е възразила по допускане на касационното обжалване, позовавайки се на липса на изискуемите се от чл.280, ал.1 ГПК предпоставки и алтернативно по основателността на въведените касационни основания.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежно легитимирана страна в процеса и срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, съдебен акт на въззивен съд и е процесуално допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно, поради следното:
За да постанови обжалваното решение решаващият съд е приел за недоказано, съобразно въведената доказателствена тежест, да е налице изпълнение от страна на ищцовото ТД – [фирма] на задължението му за поставяне на предоставена му от ответника реклама върху рекламно тяло тип „билборд”, находяща се на автомагистрала „Т.”-„Т. врата” и осигуряване ползването и върху същото рекламно съоръжение за процесния период 02.05.2006 год.- 01.01.2009 год., или поне в отделни подпериоди от същия, като е отрекъл сключения между страните договор да е нищожен, поради противоречие с чл.57, ал.3 ЗУТ. Изложени са в тази вр. съображения, че неизпълнените на чл.57, ал.3 ЗУТ в разглеждания случай не води до нищожност на наемния договор, тъй като разрешението на собственика за прилежащата площ не е елемент от фактическия състав на сключения наемен договор.
От своя страна неспазването на чл.57, ал.3 ЗУТ, според изложените в съобразителната част на обжалвания съдебен акт съждения, би могло да се да обуслови препятстване на ползването, като липсата на писмено съгласие на собственика за поставяне на съоръжението или липсата на сключен договор за наем за заетата от съоръжението площ, в този случай рефлектира единствено върху задължението на наемодателя да предостави безпрепятствено ползване на обекта, каквото основание за препятстване на конкретното ползване не е твърдяно по делото, нито е установено. Затова, като не е установил изпълнението на основното си задължение- поставяне на рекламни пана на ответника и осигуряване ползването на рекламното съоръжение за реклама на ответното дружества, съгласно клаузите на сключения договор, което е в негова доказателствена тежест, ищецът не е установил и свое изискуемо вземане от наемна цена за така предоставеното ползване за визирания в исковата молба период.
Следователно съобразени решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт дават основание да се приеме, че за относим към основната обща предпоставка за достъп до касационен контрол може да бъде възприет единствено поставения процесуалноправен въпрос, който макар и непрецизно формулиран се свежда до приложението на чл.266, ал.2 ГПК.
По отношение на същия, обаче, не е доказано поддържаното селективно основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.
Въззивният съд е отказал допускане на исканите от страната писмени доказателства, приемайки, че в случая ищецът не твърди нови обстоятелства, които следва бъдат установени с последните и които да не са били предмет на обсъждане и коментар от първоинстанционния съд.
Същевременно, според Софийски апелативен съд, дори и да се приеме, че е налице хипотезата на чл.266, ал.3 ГПК, то доколкото съдържанието на сочените нови доказателства е въобще нетносимо към спорните между страните обстоятелства, събирането им по делото е недопустимо.
Следователно различният краен резултат постановен по т.д.№ 822/2010 год. на ІІ т.о. на ВКС и по гр.д.№ 177/2010 год. на ІІ г.о. на ВКС не се дължи на различно дадено спрямо задължителната съдебна практика тълкуване на процесуалното правило на чл.266, ал.2 ЗЗД от страна на въззивния съд, а на различните факти и доказателства по съпоставяните дела, което изключва да е налице визираното противоречие.
Останалите цитирани с касационната жалба съдебни актове не разглеждат идентичен с поставения по настоящето дело правен въпрос, поради което не налице изискуемият се идентитет, позволяващ обсъждането им- арг. от т.3 на ТР № 1/2010 год. на ОСГТК на ВКС.
Отделно от изложеното следва да се посочи, че при наличие на формирана задължителна съдебна практика по конкретния правен въпрос, основанието по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК е въобще неприложимо.
Що се касае до правилността на извършената от Софийски апелативен съд преценка за относимостта на представените доказателства към релевантните за спора факти, то тя не подлежи на обсъждане в производството по чл.288 ГПК, като ирелевантна за предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК.
Развитите от касатора доводи за несъответствие на възприетата от решаващия съд фактическа обстановка с доказателствения материал по делото и за неправилна преценка на събраните гласни доказателства са основания за касиране на въззивния съдебен акт, установени в чл.281, т.3 ГПК и поради липса на създадена от законодателя процесуална възможност за отъждествяването им и с предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, те не могат да бъдат разглеждани в производството по чл.288 ГПК, независимо дали са евентуално основателни.
Ответната по касационната жалба страна не е претендирала деловодни разноски за настоящето производство, поради което при този изход на делото касационната инстанция не дължи произнасяне по въпроса за отговорността за същите- арг. от чл.78, ал.3 ГПК.
Водим от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн.чл.288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд № 955 от 10.06.2011 год., по т.д.№ 598/2010 год., по описа на с.с..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: