2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 681
С., 29.05.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание тринадесети май през две хиляди и тринадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 1235 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на „П.” ЕАД, със седалище и адрес на управление в [населено място], представлявано от прокуриста Х. Р. и приподписана от юрисконсулт М. Т., против въззивното решение № 1236 от 6 юли 2012 г., постановено по т.д. № 3977 по описа на апелативния съд в [населено място] за 2011 г., с което е отменено решение № 895 от 12 юли 2011 г., постановено по т.д. № 704 по описа на Софийския градски съд за 2009 г. в частта му за отхвърляне на предявения от Ц. против ПРО иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД за заплащане на обезщетение в размер над 378,09 лева до пълния предявен размер от 156700 лева за ползване без правно основание за периода 1 януари – 31 декември 2000 г. на недвижим имот – почивен дом „Златен клас” в [населено място], и вместо него ПРО е осъдено да заплати на Ц. 156321,91 лева обезщетение за ползване без правно основание на имота за процесния период, ведно със законната лихва от предявяването на иска, ПРО е осъдено за разноски, а в останалата осъдителна част за сумата от 378,09 лева първоинстанционното решение е оставено в сила.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, тъй като недоказана по делото е собствеността върху имота, за който се иска обезщетение – не е установено, че Ц. е бил собственик на целия имот, за който се иска обезщетение; възстановителното съдебно решение не се явява основание да се признае промяната на собствеността, тъй като собствеността може да се придобие по начините, определени в чл. 77 ЗС; Ц. е получила владението на сгради и съоръжения, които са в повече от присъденото му със съдебното решение, а за полученото в повече Ц. не е доказал собствеността си, което е установено и от експертизата; при недоказана собственост не са ясни облигационните отношения между страните; съдът не е взел предвид тълкуването, дадено в ТР № 1 по гр.д. № 1/94 г., ОСГК; със съдебното решение за възстановяване съдът не се е произнасял по въпроса за подобренията; по делото няма данни Ц. да е заплатило остатъчната стойност на подобренията към момента на влизането на ЗК в сила, което заплащане да го легитимира като собственик на имуществото, обхванато от реституционното съдебно решение; общо процентите, за които ищецът не е доказал собственост са повече от тези, за които има доказателства; немотивирано е прието, че касаторът е упражнявал фактическа власт върху имота за процесния имот, тъй като фактическата власт е упражнявана от Консорциум „Про-доби” [населено място]; незаконосъобразни и неправилни са мотивите за неоснователното обогатяване на касатора, неоснователното обедняване на Ц. и определянето на размера му – неправилно е тълкувано ППВС 1/79 г., неправилно за база е определен пазарен наем, невярно е прието, че получаването на добиви от вещта е без значение, включена е и оценка на недвижимостите без доказана собственост на ищеца, между същите страни в друго дело е прието, че за обогатяването е релевантен реалният му размер; неправилно се приема, че давността за вземането е спряна със завеждането на исковата молба за цялото вземане, включително и за сумата, с която е увеличен иска; нарушен е чл. 92 ЗС. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, включено в касационната жалба, се сочи, че са налице всички основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване: при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите когато исковата претенция не е предявена изрично като частична и не е посочен пълният размер на претендираното вземане, както и когато искът не би могъл да се квалифицира като частично предявен, увеличаването на иска има ли за правна последица спирането на давността по отношение на останалата част на вземането до пълния му размер (сочи се решение на ВКС); когато вместо по административен ред реституцията на недвижим имот се заявява с ревандикационен иск, в който пристроен и/или надстроен обект не е бил предмет на делото, не е бил включен в петитума на съдебното решение, но не е направено възражение за собственост на този обект, то реституира ли се заедно с недвижимия имот, предмет на иска, пристроеният (надстроеният) обект, ако същият има самостоятелен статут (сочи се ТР № 6 по тълк.д. № 6/2005 г., ОСГК); при условията на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК по въпроса при хипотезата на чл. 59, ал. 1 ЗЗД относно ползването на недвижим имот без основание, ако обедняването винаги се съизмерява със средната пазарна цена на същия имот, то обогатяването различава ли се от тази наемна цена и следва ли да се доказва винаги „размерът на реалното обогатяване” (сочи се влязло в сила решение на въззивен съд); при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпросите когато исковата претенция не е предявена изрично като частична и не е посочен цялостният размер на претендираното вземане, увеличението на иска различава ли се по процесуално-правна същност (квалификация) от увеличението на иск, изрично посочен като частичен и с посочен пълен размер на претендираното вземане и ако второто процесуално действие може да се квалифицира като нов допълнителен иск, то каква следва да се квалифицира първото действие; когато исковата претенция е предявена изрично като частична и е посочен цялостният размер на претендираното вземане, увеличаването на иска има ли за правна последица спирането на давността по отношение на останалата част на вземането до пълния му размер; когато исковата претенция не е предявена изрично като частична и не е посочен цялостният размер на претендираното вземане, увеличаването на иска има ли за правна последица прекъсването и/или спирането на давността по отношение на останалата част на вземането до пълния му размер; ако е извършено пристрояване и/или надстрояване на недвижим имот, с което е увеличена застроената площ, и обектът на пристрояването (надстрояването) може да се обособи като самостоятелен, преклудира ли се правото на собственост върху този обект при предявен ревандикационен иск за недвижимия имот, в случай, че пристроеният (надстроеният) самостоятелен обект не е бил предмет на делото, не е бил включен в петитума на съдебното решение, но не е направено и възражение за собственост на този обект; ако по ревандикационен иск ищецът не е доказал, че пристроен (надстроен) обект няма самостоятелен статут, то при друг съдебен спор между същите страни, в който уваженият ревандикационен иск се представя като доказателство за собственост на същия пристроен (надстроен) обект, следва ли съдът по новото дело да презюмира обратното, т.е. че пристроеният (надстроеният) обект има самостоятелен статут и е реституиран заедно с недвижимия имот, предмет на ревандикационния иск.
Ответникът Ц., [населено място], представляван от председателя П. С., чрез процесуалния си представител старши юрисконсулт М. М., в отговор на касационната жалба по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК сочи доводи за липса на основание за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователността на жалбата.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК.
С решението си въззивният съд приема, че Ц. се легитимира като възстановен собственик на имота по силата на реституционното действие на § 1 ДР ЗК от 1991 г.; възстановяването е факт по силата на закона, а не въз основа на съдебния акт по собственически иск, а и съдът е възпроизвел данните за квадратурата така, както са в акта за държавна собственост от 1961 г.; извършените подобрения нямат самостоятелно съществуване на конкретни обекти, а представляват основание за облигационни претенции; обстоятелството дали ползващия вещта получава добиви от нея, включително наем, е без значение за иска по чл. 59 ЗЗД, тъй като фактическият състав по чл. 59 ЗЗД е изпълнен и когато обогатяването на получателя се изразява в спестяване на разходи за сметка на имуществото на претърпялото обедняване лице; обедняването на Ц. се изразява в пропуснатите от него наемоподобни доходи, които той би получил при отдаване под наем на имота по средни пазарни наемни цени; искът е основателен в размера, посочен от експертизата; не са налице основания за прилагане на погасителна давност, защото ищецът не твърди, че посочената цена на иска представлява само част от подобаващото; увеличението на размера на иска, обхващащо цялото спорно право, може да се третира като допуснато от ищеца неточно формулиране на неговия размер, която неточност се отстранява чрез увеличаване размера на иска; след като с предявяването на иска ищецът изчерпва спорното право, то правните му последици рефлектират и по отношение на изменения петитум в частта относно размера му, поради което началният момент, от който спира да тече погасителна давност, е датата на завеждане на иска спрямо целия окончателно прецизиран размер, в т.ч. и сумите, с които същият е бил увеличен в хода на висящия процес.
К. съд приема, че не е налице нито едно от поддържаните от касатора основания за допускане на касационното обжалване на въззивното съдебно решение.
Поради твърдяно противоречие с решение на ВКС, постановено при уеднаквяване на съдебната практика – решение № 22 по т.д. № 428/2009 г., І т.о., касаторът търси допускане на касационното обжалване по въпроса за приложението на погасителната давност за вземане, чийто размер не е посочен изрично като частично предявен, както и когато искът не би могъл да се квалифицира като частично предявен, налице ли е спиране на давността при увеличаване на иска за частта над предявеното първоначално до увеличения размер. В обжалваното съдебно решение въззивният съд приема, че от страна на ищеца не е бил предявен частичен иск, а е налице увеличаване на размера му, поради което е и цитирано решение № 63 по т.д. № 637/2009 г., І т.о., с което ВКС приема, че началният момент, от който спира да тече погасителна давност, е датата на завеждане на иска, спрямо целия заявен и окончателно прецизиран размер, в това число и сумите, с които същия е бил увеличен в хода на висящия процес. Същото е разрешението и в цитираното от касатора решение на друг състав на І т.о. – при увеличаване на иска, което се изразява в поправяне на неточност досежно размера на искането или уточняване на действителния размер на същата претенция, това не представлява предявяване на нов иск, поради което спирането на давността по чл. 115, ал. 1, б. „ж” ЗЗД настъпва от датата на предявяване на иска и за увеличената част от вземането. Противно на разбирането на касатора, в двете посочени решения, даденото обвързващо тълкуване не е различно по конкретния правен проблем, а въззивният съд е възприел правилното разрешение. Ето защо по този правен въпрос не се налага допускане на касационното обжалване.
По втория правен въпрос разрешение в обжалваното съдебно решение няма. Това е така, тъй като съдът приема, че реституцията на процесния имот е осъществена по реда на Закона за кооперациите от 1991 г. Касаторът цитира тълкуване, дадено от ВКС в ТР № 6 по тълк.гр.д. № 6/2005 г., ОСГК, което ТР в съответната му част обаче има за предмет възстановяването на кооперативна собственост по Закона за кооперациите от 1999 г., неприложим за конкретния случай. Правен въпрос за това налице ли е различие в правния режим за реституиране на имоти относно евентуалния самостоятелен статут на ново строителство в отнетите имоти по двата закона за кооперациите, не се поставя, поради което и по подобен проблем касационното обжалване не може да бъде допуснато. Цитираното от касатора разрешение – при ново строителство при пристрояване или надстрояване, ако то има самостоятелен статут, пристроеното или надстроеното не би подлежало на възстановяване в лицето на собствениците на имота, е дадено от ВКС при тълкуването на разпоредбите на ЗОСОИ във връзка със ЗВСОНИ по отношение на недвижими имоти, отнети без законово основание или отчуждени не по установения законов ред от държавата, общините и от народните съвети в периода от 9.09.1944 г. до 1989 г., което няма отношение към процесния реституционен способ.
По следващия правен въпрос се търси тълкуване на проблема дали при условията на чл. 59, ал. 1 ЗЗД обедняването и обогатяването се измерват по различен начин, освен със средната пазарна наемна цена на имота и следва ли винаги да се доказва „размерът на реалното обогатяване”. С даденото от въззивния съд разрешение в процесния случай е цитирано решение на ВКС за уеднаквяване на съдебната практика – в решение № 55 по гр.д. № 652/2011 г., ІІІ г.о., ВКС приема, че ако е установено, че ответника ползва имота без правно основание и отговорността му да обезщети собственика се изразява в спестен от него наем (като ирелевантно в случая е дали ответникът е развивал дейност или е реализирал приходи), който би плащал за ползване на имота, обедняването на собственика и обогатяването на ползвателя/държател са една и съща сума, измерваща се в пазарния наем за процесния имот, който би получил за спорния период. Чрез това обвързващо тълкуване е преодоляно съществуващо до този момент противоречие, включително и в цитираното от касатора решение № 250 по т.д. № 888/2009 г. на апелативния съд в [населено място], поради което по този проблем не е налице основание за допускане на касационно обжалване.
На следващо място се търси тълкуването на ВКС по въпроса за различната процесуалноправна квалификация на частично предявен иск и на иск, при който не е изрично заявена претенцията като частична и не е посочен цялостният размер на претендираното вземане, а в последствие размерът е увеличен, и ако при заявен допълнителен размер това действие следва да се квалифицира като нов допълнителен иск, как следва да се квалифицира увеличаването на размера на иска. По този въпрос се цели даването на доктринално, а не на казуално тълкуване във връзка с конкретните факти по спора. Целта на въпроса е всъщност преодоляване на разрешението, вече дадено по първия поставен правен въпрос за спирането на погасителната давност при увеличаване на размера на предявената претенция, но не може да бъде постигнато чрез поставения по този начин въпрос. Освен това съдът не е направил такова разграничение, каквото се сочи от касатора, та да се налага тълкуването на различните правни последици при частично предявяване на вземането и при увеличаването на размера му по приложението на чл. 115 и 116 ЗЗД.
Със следващия правен въпрос се пита когато исковата претенция е предявена изрично като частична и е посочен цялостният размер на претендираното вземане, увеличаването на иска има ли за правна последица спирането на давността по отношение на останалата част на вземането до пълния му размер. Подобно правно разрешение в обжалваното решение липсва и съдът не е излагал съображения по такъв проблем, поради което касационното обжалване не следва да се допуска по този въпрос.
Следващият правен въпрос – когато исковата претенция не е предявена изрично като частична и не е посочен цялостният размер на претендираното вземане, увеличаването на иска има ли за правна последица прекъсването и/или спирането на давността по отношение на останалата част на вземането до пълния му размер, е намерил отговор при първия правен въпрос и в цитираната съдебна практика, и също не налага допускане на касационното обжалване.
Касаторът твърди, че от значение за изхода на спора е въпросът при самостоятелен статут на извършено пристрояване или надстрояване в реституиран недвижим имот, преклудира ли се правото на собственост върху този обект при предявен ревандикационен иск за недвижимия имот, в случай, че пристроеният (надстроеният) самостоятелен обект не е бил предмет на делото, не е бил включен в петитума на съдебното решение, но не е направено и възражение за собственост на този обект. Заключение за самостоятелен статут на извършено надстрояване и пристрояване в обжалваното решение не е направено. Напротив – съдът приема, че в имота има извършени подобрения и разликата в застроената площ произтича именно от тях, но те нямат самостоятелно съществуване на отделни проекти, а само представляват основание за облигационни претенции. Дори и касационното обжалване да бъде допуснато и да се даде отговор от ВКС по реда на чл. 290 и сл. ГПК, с това не би се преодолял изводът на въззивния съд за несамостоятелния характер на подобренията, а относим правен въпрос в това отношение не е поставен.
Същият следва да бъде отговорът и на последния правен въпрос. С него касаторът сочи, че ищецът в ревандикационно производство на практика не е доказал, че подобренията нямат самостоятелен статут, което води до правилното презюмиране в настоящия спор, че подобренията имат самостоятелен статут, но са реституирани заедно с имота, предмет на ревандикационния иск. В настоящото производство на първо място не е допустимо извършване на ревизия на влязло в сила съдебно решение, по което е прието, че целият почивен дом „Златен клас” с всички съоръжения и материалните активи по баланса към 7 август 1991 г. са собственост на ищеца. На второ място, дори и в предходно производство съдът да е приел неправилен извод по отношение на съответния правно релевантен факт, и подобно ново доказване да е допустимо по правния ред, то отново в тежест на твърдящата го страна е да докаже съществуването на благоприятните за нея обстоятелства, съобразно общите правила за разпределяне на доказателствената тежест. При това положение и последният правен въпрос не обосновава допускане на касационното обжалване.
Ответникът претендира заплащане на разноски за касационното производство за юрисконсултско възнаграждение, които съдът определя на 1000 лева, и се дължат на основание чл. 78, ал. 8 ГПК.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 1236 от 6 юли 2012 г., постановено по т.д. № 3977 по описа на апелативния съд в [населено място] за 2011 г.
ОСЪЖДА „П.” ЕАД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление в [населено място],[жк], ул. 172, № 11, представлявано от прокуриста Х. Р., да заплати на Ц., със седалище в [населено място], [улица], № 99, представлявано от председателя П. И. С., сумата от 1000,00 (хиляда) лева сторени разноски за касационното производство.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: