О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 342
София, 27.05.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 15.03.2013 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ч.дело № 532 /2012 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационните жалби на С. Т. С. от [населено място] против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 1562 от 19.10.2011 год., по в.гр.д.№ 1995/2011 год., в частта, с която е отменено първоинстанционното решение на СГС № 1125/01.03.2011 год., по гр.д.№ 637/2009 год. за разликата над присъдената сума от 30 333 лв. до пълния размер от 50 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от непозволено увреждане в резултат на настъпило на 07.01.2005 год. ПТП и вместо него е отхвърлена предявената от настоящия касатор, като ищец, пряка искова претенция, основана на чл.407, ал.1 ТЗ/ отм./ срещу [фирма], [населено място] в тази и част, както и против решение на САпС № 79 от 19.01.2012 год., по в.гр.д.№ 1995/2011 год., с което е оставена без уважение молбата на настоящия касатор, основана на чл.247 ГПК за поправка на явна фактическа грешка.
С касационната жалба е въведено бланкетно оплакване за недопустимост на обжалвания съдебен акт и алтернативно – за неговата неправилност, като касационното основание по т.3 на чл.281 ГПК е аргументирано със съображения за необоснованост, допуснато нарушение на материалния закона – чл.52 ЗЗД и чл.51, ал.2 ЗЗД и на съществените съдопроизводствени правила.
В подробните си възражения, съдържащи се в обстоятелствената част на касационната жалба, касаторът изразява несъгласието си с приетата от решаващия съд степен от 1/3 на съпричиняване на вредоносния резултат, като счита същата за завишена, позовавайки на установените по делото факти относно осъществените от него действия, като пешеходец, както и срещу общия размер на определеното обезщетение за неимуществени вреди, намирайки го за неудовлетворяващ законовото изискване за справедливост, въведено с чл.52 ЗЗД.
В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касационното обжалване по приложно поле е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като твърдението на касатора е, че атакуваното решение противоречи на практиката на ВКС, според която е неприемливо съпричиняването на вредоносния резултат от страна на пострадалия да се определя в % или дробни единици. Като израз на визираното противоречие са посочени: решение № 86 от 28. 11. 1984 год., по н.д.№ 77/84 год. на ОСНК на ВС и решение № 1311 от 20. 10.1960 год., по н.д. №1202/60 год. на ІІІ н.о. на ВС.
Ответникът по евентуалния иск- И. Г. Д. в срока и по реда на чл. 287, ал.1 ГПК е депозирал отговор, с който е възразил срещу допускане на касационното обжалване и е оспорила основателността на въведените с касационната жалба оплаквания, излагайки подробни съображения срещу тях.
Ответникът [фирма], [населено място] не е заявил становище в срока по чл.287, ал.1 ГПК, но е депозирал частна жалба срещу разпореждането на Софийски апелативен съд за издаване на изпълнителен лист по в.гр.д.№ 1995/2011 год., в частта, с която е осъден да заплати законна лихва върху главницата от 16 330 лв. за периода 07. 01.2005год.-28.01.2006 год..
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба, отговаряща на формалните изисквания на процесуалния закон за редовността и, е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно, поради следното:
Създадената с действащия ГПК процесуална уредба на факултативен касационния контрол над въззивните съдебни актове, обвързва допускане на касационната жалба до разглеждането и по същество с наличие на императивно и изчерпателно установените в чл.280, ал.1,т.1- т.3 ГПК процесуални предпоставки – основна и допълнителна.
Първата, която е и водещата, предпоставя произнасяне от въззивния съд по специфичен за конкретния правен спор въпрос на материалното и / или процесуално право, който като включващ се в предмета на делото е обусловил неговия краен правен резултат, а допълнителната- някое от изчерпателно изброените в чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК основания.
Поради това и преценката за допустимост, осъществявана от касационната инстанция е възможна само и единствено, ако са налице изложени в тази насока доводи – задължение на касатора, вменено му императивно с чл.284, ал.1,т.3 ГПК.
Следователно обстоятелството, че в случая, отъждествявайки по недопустим от процесуалния закон начин, основанията за достъп до касационен контрол с основанията за касиране на обжалваното решение, касаторът въобще не е формулирал конкретен процесуалноправен или материалноправен въпрос, който да е значим за изхода на делото по вложения от законодателя в чл.280, ал.1 ГПК смисъл, е достатъчно, за да се отрече основателността на искането за допускане на касационното обжалване, щом не се касае до доуточняване или преформулиране на поставен от страната, но в недостатъчна степен прецизиран правен въпрос – арг. от т.1 на ТР № 1/ 19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС.
Отделно от това, не са изпълнени и специфичните изисквания на процесуалния закон, тъй като не са доказани и поддържаните основания по чл.280, ал.1, т.1-т.3 ГПК – допълнителна процесуална предпоставка, дори и да се приеме, че с оглед сочените в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК факти и обстоятелства, могат да бъдат изведени значимите за изхода на делото правни въпроси и те се свеждат до относимите към чл.51, ал.2 ЗЗД критерии и до съдържанието на вложения в чл.52 ЗЗД принцип за справедливост.
Съгласно т.3 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС първото въведено от касатора основание по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК е налице, когато разрешението на обуславящ изхода на делото в обжалваното въззивно решение въпрос е в противоречие с даденото разрешение на същия въпрос по приложението на правната норма в друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на Върховния касационен съд, постановено по реда на отменения ГПК. Следователно, доколкото решенията на НК на ВКС, вкл. в частта им относно предявения в наказателния процес граждански иск не са постановени в съгласие с установения в ГПК съдопроизводствен ред, то те не са част от практиката на съдилищата по см. на поддържаното селективно основание и възприетото в цитираното от касатора решение № 1311/60 год., по н.х.д.№ 1202/60 год. на ІІІ н.о. на ВС разрешение на горепосочените правни въпроси е ирелевантно.
По същите съображения, изложени и в т.2 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС в практиката на ВКС, имаща задължителен характер, не се включват ТР на ОСНК на ВКС и допълнителен аргумент в тази насока е нормата на чл.291 ГПК, с която законодателят е възложил на касационната инстанция уеднаквяване практиката на съдилищата.
Що се касае до основанието по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, то освен, че същото е мотивирано по начин, който не удовлетворява изискването на процесуалния закон, съгласно разясненията в т.4 на ТР № 1/2010 год. на ОСГТК на ВКС, самото наличие както на задължителна съдебна практика- ППВС № 4/ 68 год., целта на която е да осигури точното и еднакво прилагане на закона от съдилищата в страната при определяне справедлив, по вложения в чл.52 ЗЗД смисъл, размер обезщетение за неимуществените вреди, така и трайно установена съдебна практика по приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД, която няма необходимост да бъде променена, за да бъде възприето различно от вече даденото тълкуване на закона, с която въззивният съд изцяло се е съобразил при преценка степента на съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия и следващия му се за понесените болки и страдания паричен справедлив еквивалент на същите, въобще изключва неговата приложимост.
Ответната по касационната жалба страна не е претендирала присъждане на деловодни разноски за производството по чл.288 ГПК, поради което, при този изход на делото, за касационната инстанция отсъства задължение да се произнесе по отговорността за същите.
Водим от горното, настоящият съставът на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд № 1562 от 19.10.2011 год., по в.гр.д.№ 1995/2011 год., в частта му , предмет на касационната жалба на С. Т. С. с вх.№ 9266/28.11.2011 год. и на решение на същия съд за поправка на очевидна фактическа грешка № 79 от 19.01.2012 год., по в.гр.д.№ 1995/2011 год..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване и е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: