О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 735
гр.София, 10.06.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
пети юни две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 3457/ 2013 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по искане на А. [фирма] за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Хасковски окръжен съд № 57 от 27.02.2013 г. по гр.д.№ 67/ 2013 г. С него е потвърдено (в обжалваната по въззивен ред част) решение на Свиленградски районен съд по гр.д.№ 603/ 2012 г. и по този начин са уважени предявените от Н. И. Т. против касатора искове, квалифицирани по чл.344 ал.1 т.1, 2 и 3 КТ, за признаване за незаконно и за отмяна на уволнението, извършено със заповед № 3867/ 13.06.2012 г. на директора на А. „М.”; за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност „младши митнически специалист”; и за заплащане на обезщетение за оставане без работа в размер 2 627,25 лв.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателят поддържа, че въззивният съд разрешил в противоречие с практиката на ВКС материалноправните въпроси обусловено ли е дисциплинарното нарушение „злоупотреба с доверието на работодателя” от наличието на умисъл; доказано ли е извършването на нарушението „уронване на доброто име на работодателя”; и обуславя ли неправилната правна квалификация в уволнителната заповед отмяна на извършеното уволнение. Поради това моли за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Ответникът по касация Н. Т. не взема становище по жалбата.
Съдът намира жалбата за допустима, обаче искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно.
Въззивният съд е приел, че страните са били в трудово правоотношение, прекратено едностранно от работодателя с издаване на заповед за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение” за извършени нарушения на трудовата дисциплина. Посочил е, че такива нарушения не са доказани по делото, тъй като „злоупотреба с доверието на работодателя” е налице само при извършено умишлено деяние, а работодателят нито сочи, нито доказва действия на работника, които да съставляват такава злоупотреба. По отношение на нарушението „уронване на доброто име на предприятието” съдът също е посочил, че не са установени по делото конкретни действия, които да сочат на укоримо поведение на работника, а това е в доказателствена тежест на работодателя. Изложил е и доводи, че в заповедта не се сочат действия на работника, които да могат да се окачествят като „друго тежко нарушение на трудовата дисциплина” в смисъл неизпълнение на трудови задължения. Като краен резултат съдът е извел, че уволнителното волеизявление на работодателя е незаконно, признал е това за установено и го е отменил, като е присъдил на работника обезщетение за оставане без работа.
При тези мотиви в обжалваното решение без значение за крайния резултат, до който съдът е достигнал, са правните въпроси обусловено ли е дисциплинарното нарушение „злоупотреба с доверието на работодателя” от наличието на умисъл и за елементите на нарушението „уронване на доброто име на работодателя”. Първият от тези въпроси действително е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, посочена от касатора, но той не обуславя окончателните изводи на въззивния съд, доколкото касае само възможната форма на вина на нарушението. Уволнението е отменено обаче, защото не е доказано въобще извършването на деяние, а не само защото липсва умисъл. Съдът е извел от фактическа страна, че работодателят, комуто процесуалният закон възлага тежестта на доказване, не е установил по делото извършването на каквото и да е укоримо действие (или бездействие) на работника. При това положение въпросът за вината не може да поставен, тъй като вина се търси само там, където има извършено противоправно деяние. Ето защо изложените съображения от въззивния съд за необходимостта от умисъл са излишни и макар те да противоречат на практиката на ВКС, доколкото не са обусловили крайният резултат, не могат да бъдат основание за допускане на касационното обжалване. Уволнението е отменено поради липса на твърдения и доказателства за извършено от работника противоправно деяние въобще, а не само защото деянието не е умишлено.
Не обуславя въззивното решение и въпросът дали неправилната правна квалификация в уволнителната заповед налага сама по себе си отмяна на извършеното уволнение. Такива мотиви съдът не е държал. Той е посочил, че в заповедта не са изложени фактически обстоятелства, в който да се изразява неизпълнение на възложената работа или други тежки нарушения на трудовата дисциплина. Това е основанието заповедта да бъде счетена за нередовна от формална страна, а не липсата или неточната правна квалификация на нарушението. Изводът е съобразен с установената практика, според която ако обстоятелствата на извършване на нарушението не са посочени нито в заповедта, нито в документ, към който препраща, нито се подразбират по друг начин, уволнението е незаконно и подлежи на отмяна.
А що се касае до въпроса доказано ли е извършването на нарушението „уронване на доброто име на работодателя”, той не е правен, а фактически. Същият не може да бъде разглеждан в производството по чл.288 ГПК, защото при допускане на касационното обжалване могат да се проверяват само правните разрешения, дадени от въззивния съд и то доколкото те са в противоречие с практиката на ВКС, по тях има противоречива практика или са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Правилността на проведеният от инстанцията по същество процес на доказване и обосноваността на фактическите й констатации не се проверяват в производството по чл.288 ГПК.
По изложените съображения Върховният касационен съд намира, че не се налице основанията по чл.280 ал.1 ГПК и
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Хасковски окръжен съд № 57 от 27.02.2013 г. по гр.д.№ 67/ 2013 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: