4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 366
гр. София, 12.06.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на десети юни през две хиляди и тринадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева ч.гр.д. № 3090 по описа на четвърто гражданско отделение на ВКС за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 278, ал. 1, вр. чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частната касационна жалба на М. С. И. от [населено място], Г. С. Н. от [населено място] лично и като пълномощник на К. Н. И. от [населено място], С. Н. Н. от [населено място] и И. И. Н. от [населено място], чрез процесуалния им представител адв. Х. И., против определение № 132 от 11 март 2013 г., постановено по в.ч.гр.д. № 253 по описа на окръжния съд в гр. Велико Търново за 2013 г., с което е потвърдено определение № 23 от 30 януари 2013 г., постановено по гр.д. № 20 по описа на районния съд в гр. Елена за 2013 г. за връщане на исковата молба на частните жалбоподатели против О. с. по з. в [населено място] за признаване правото на възстановяване на собствеността на гори с обща площ от 7 декара в землището на [населено място], общ. Е., останали в наследство от С. Н. Н., поради недопустимост на предявения иск.
В жалбата се сочи, че обжалваното определение е постановено при допуснати от въззивния съд нарушения на принципа на вътрешното убеждение, необсъждане и неправилно обсъждане на всички писмени доказателства по делото, нарушение на материалния закон, нарушаване правата на частните жалбоподатели; жалбоподателите са знаели за срока искането за възстановяване на собствеността, но снабдяването с документите, доказващи собствеността, е довело до обективната им невъзможност да предявят иска по чл. 13, ал. 2 ЗВСГЗГФ; налице е противоречие в мотивите на съда – отчетен е наличният спор за настъпилата преклузия за предявяване на установителен иск по специалния закон, и може такъв да бъде предявен по общия ред на чл. 124 ГПК, какъвто е и предявеният; съдът е приел, че общата норма е приложима, доколкото не съществува специален ред за защита на определени права, и това е така в конкретния случай; приложени са безспорни доказателства за собственост, както и че наследниците не са подавали заявление за възстановяване на гори; разпоредбата на чл. 13, ал. 1 ЗВСГЗГФ не е ясна и пълна и налага тълкуване, което е от значение за развитието на правото. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че съдът следва да се произнесе по въпросите: допустим ли е иск по общия ред по чл. 124 ГПК за установяване на собственост върху гори, при положение, че срокът по чл. 13, ал. 1 ЗВСГЗГФ – по специалния закон, е изтекъл; настъпилата преклузия за предявяване на установителен иск по специалния закон препятства ли възможността да бъде предявен такъв по общия ред по чл. 124 ГПК въз основа наличието на писмени доказателства, доказващи правото на собственост и установяващи правопораждащи факти за придобиване / установяване на собствеността, какъвто в случая е предявен. Сочи се още, че в обжалваното определение липсват мотиви по поставения правен въпрос, неправилно съдът е квалифицирал иска по чл. 13, ал. 1 ЗВСГЗГФ, не е направена преценка на фактите, не са направени фактически констатации, мотивите на въззивния съд преповтарят изцяло мотивите на районния съд, липсват правни изводи.
Частната жалба е постъпила в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК.
С определението си въззивният съд приема, че не е спорен въпросът за предявяване на иска извън срока, визиран в § 33, т. 5, § 5б, ал. 1 ЗИД ЗСПЗЗ, в който се определя тримесечния преклузивен срок за предявяване на исковете по чл. 13, ал. 1 ЗВСГЗГФ; спорен е въпросът доколко след като е настъпила преклузия за предявяване на установителен иск по специалния закон може да бъде предявен такъв по общия ред на чл. 124 ГПК: специалният закон изключва приложението на общия закон, и единствено ако в него има неуредени обществени отношения се прилага предвиденият общ ред; след като законодателят е предвидил по-кратък преклузивен срок за предявяване на установителните искове за право на собственост върху гори, целта е да бъдат охранени интересите на обществения ред и да не се създава правна несигурност относно собствеността; изтичането на преклузивния срок по специалния закон препятства търсенето на процесуална защита на едно право пред съда по общия ред, предвиден в чл. 124 ГПК; дисциплиниращите преклузивни срокове не могат да бъдат заобиколени от общия закон, който в нормата на чл. 124 ГПК дава възможност на всеки с правен интерес да предяви установителен иск относно съществуването или несъществуването на едно свое субективно право.
К. съд приема, че не са налице основанията за допускане на касационното обжалване, тъй като не се налага даване на тълкуване от страна на касационния съд при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Поставени са два правни въпроса, свеждащи се до възможността да бъде предявен общияг установителен иск по чл. 124 ГПК срещу органа по възстановяване на собствеността върху горите в случай, че ищецът, пропуснал в срока по специалния ЗВСГЗГФ да заяви претенцията си пред органа, е пропуснал и срока по § 5б ПЗР ЗВСГЗГФ да предяви иск по реда на чл. 13, ал. 2 от същия закон. По поставения проблем е създадена съдебна практика, като даденото от въззивния съд разрешение е съответно на нея. Така в определение № 288 по ч.гр.д. № 294/2009 г., І г.о., ВКС приема, че срокът по § 5б е преклузивен и изтича на 13 май 2007 г.; неупражняването на правото на иск в този определен законов срок погасява субективното материално право за възстановяване на собствеността, поради което предявен по-късно иск е недопустим и производството подлежи на прекратяване. В нетълкувателната част на друго определение – определение № 333 по ч.гр.д. № 1443/2008 г., ІV г.о., касационният съд приема, че възстановяването на собствеността върху гори и земи от горския фонд е предпоставено от подаване на заявление в общинската служба по земеделие и гори по местонахождение на имота, и то в сроковете по чл. 13, ал. 1 от закона; на лицата, пропуснали да подадат заявление в този срок, се дава възможност правото на възстановяване да се упражни с иск, предявяването на който също е ограничено със срок. Обвързващото тълкуване на ВКС, дадено в решение № 104 по гр.д. № 147/2009 г., І г.о., сочи, че ако ищецът предявява иск за установяване право на собственост към настоящия момент (какъвто е процесният случай), съдът трябва да изложи съображения за допустимост на иска по чл. 97 ГПК (отм.), респ. чл. 124 ГПК, като съобрази дали по отношение на ищеца /или на ответника при отрицателен установителен иск/, има завършена административна процедура по възстановяване на собствеността с влязло в сила решение на общинската служба по земеделие, придружено със скица, които удостоверяват правото му на собственост. Следователно, трайно поддържаното в съдебната практика разбиране е, че предявяването на иск по чл. 124 ГПК срещу органа по възстановяване на собствеността, при пропускане на срока да бъде предявен иск по чл. 13, ал. 2 ЗВСГЗГФ, е недопустимо. Преклузивните срокове по закона са пропуснати, а постановяването на решение по общия исков ред не би станало основание за органа по възстановяване на собствеността да постанови възстановително решение. Това разрешение не зависи от представянето от страна на ищеца на доказателства за собствеността върху горите и земите от горския фонд. Настоящият съдебен състав не намира основание да променя посоченото трайно разбиране в съдебната практика, поради което допускането на касационното обжалване на въззивното определение не се налага.
На последно място, допълнително изложените съображения от частните жалбоподатели за липса на мотиви, неправилна преценка на фактите, липса на правни изводи и пр., освен неоснователността им, не съставляват основание за допускане на касационното обжалване.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване определение № 132 от 11 март 2013 г., постановено по в.ч.гр.д. № 253 по описа на окръжния съд в гр. Велико Търново за 2013 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: