О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 415
София, 20.06.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 05.04.2013 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКИСЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКИСЕВА
т.дело № 630/2012 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на ТД [фирма], [населено място] против въззивното решение на Ямболския окръжен съд № 27 от 28.02.2012 год., по в.гр.д.№ 23/2012 год., с което е потвърдено първоинстанционното решение на Ямболския районен съд № 713 от 02. 12.2011 год., по гр.д.№ 1745/2011 год., в частта му за отхвърляне на предявените от касатора, като ищец, срещу ТД“С. И П. М.-98”АД, гр.Я. обективно кумулативно съединени искове: по чл.240 ЗЗД за разликата над 4 000.10 лв. до пълния размер на претендираната главница от 16 000 лв., поради извършено съдебно прихващане със сумата 11 999.90 лв. и по чл.86, ал.1 ЗЗД за разликата над 1313.31 лв. до размера на исковата сума от 4 871.11 лв..
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила- основания за касация по чл.281, т.3 ГПК.
Основно касаторът възразява срещу законосъобразността на извода на въззивния съд, че правопогасяващото възражение за нищожност на сключения договор за цесия, заявено от цедирания длъжник е процесуално недопустимо, поради липса на правен интерес, обоснована със съображение за неучастието му като страна в тази цесия и наличието на защитен за него имуществен интерес с отправеното му от цедента уведомяване.
В инкорпорирано в касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.2 ГПК по отношение на определените за значими въпроси на процесуалното и материално право, а именно: “Има ли правен интерес длъжникът, чието вземане е цедирано, да иска прогласяване нищожността на договора за цесия, щом не е страна по същия?” и ” Нищожен ли е договорът за цесия, ако е направен на възмездно правно основание- покупко- продажба, но не съдържа постигнатото между съконтрахентите съгласие по цената, дължима от цесионера за това прехвърляне?”.
Като израз на визираното противоречие са посочени решения на Варненския апелативен съд: № 82/ 14.06.2010 год., по т.д.№ 504/2010 год. и № 49/08.03.2012 год., по възз.т.д.№ 708/2011 год. ; както и решение на В. от 31.07.2009 год, пот.д.№ 534/2009 год..
Ответната по касационната жалба страна в срока по чл.287, ал.1 ГПК е възразила по допускане на касационното обжалване и алтернативно по въведените от касатора касационни оплаквания.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид доводите на страните и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба, отговаряща на формалните изисквания на процесуалния закон за редовността и е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежно конституирана страна в процеса и срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл. 280, ал.2 ГПК въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима, но искането за допускане на касационното обжалване е неоснователно.
За постанови обжалваното решение, в частта му, предмет на подадената касационна жалба, въззивният съд е приел за доказано наличието на валидно изискуемо и непогасено парично задължение на ответника, произтичащо от сключен между него и праводателя на ищеца договор за заем за сумата 16 000 лв. и за възнаградителна лихва върху нея за периода 01.06.2008 год. – 01.06.2011 год., съгласно постигнатата изрична писмена уговорка на съконтрахентите.
Конкретния размер на дължимите суми решаващият съд е определил позовавайки се на въведеното от ответника съдебно възражение за прихващане, считайки го за основателно, поради безспорно прехвърленото на последния по силата на договор за цесия с ТД [фирма] вземане към [фирма] в размер на 24 961.50 лв., по договор за наем от 15.10.2002 год., частично погасено по давност до размера на 11 999.90 лв. главница и 3 357.80 лв. мораторна лихва, която ищецът, като длъжник, е въвел на осн. чл. 111, ал.1, б.”в” ЗЗД .
По съображения, че длъжникът не е страна по цесионното правоотношение, нито цесията го уврежда, тъй като не губи възраженията си, основаващи се на отношенията му с цедента, поради което за същия отсъства правен интерес от установяване недействителността на договора за цесия и на изпълнението му от сключилите го страни, ЯОС е оставил без разглеждане, считайки го за процесуално недопустимо въведеното в хода на процеса възражение на ищеца за нищожност на процесния договор за цесия, като симулативен и лишен от основание – чл.26, ал.2, изр.4 ЗЗД.
Без разглеждане във въззивното производство е оставено и възражението на длъжника- Е. за недължимост на цялата наемна цена. Решаващата инстанция е изложила съображения, че формално- правно ищцовото ТД не е заявило по установения в чл.143 ГПК процесуален ред възражението си, а дадените от законния му представител обяснения нямат правната характеристика на оспорване на вземането за наем по размер, нито на доказателство за установяване на твърдяното обстоятелство, поради което и доколко в приложимия към наемното правоотношение ЗЗД липсва изрична разпоредба, освобождаваща ex lege наемателя от задължение да плаща уговорената наема цена при фактическо неползване на наетата вещ, то същото не подлежи на обсъждане във въззивното производство, нито може да обуслови постановяване на различен от приетия с първоинстанционния съдебен акт правен резултат.
Следователно от преценката на решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт се налага правен извод, че формулираният от касатора процесуалноправен въпрос е релевантен за изхода на делото и обосновава наличието на общата предпоставка за допускане на касационен контрол.
Недоказано по отношение на същия е поддържаното селективно основание, поради следното:
Съгласно задължителните за съдилищата в страната постановки в т.3 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС въпросът е разрешаван противоречиво от съдилищата, когато даденото в обжалвания въззивен съдебен акт разрешение на обуславящ изхода на делото правен въпрос е в противоречие с възприетото становище по същия, свързано с приложението на конкретната правна норма в друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или на състав на Върховния касационен съд, постановено по реда на ГПК/ отм./.
В случая цитираните от касатора съдебни актове, в които несъмнено е възприето противното на изразеното в обжалваното решение на ЯОС разрешение за правния интерес на длъжника от прогласяване нищожността на договора за цесия, са без отбелязване да се влезли в сила, поради което според ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС не могат да бъдат разглеждани като част от формираната от съдилищата съдебна практика и селективното основание по т.2 на чл. 280, ал.1 ГПК е неприложимо.
Обстоятелството, че създадената с действащия ГПК нова процесуална уредба на факултативен касационния контрол над въззивните съдебни актове обвързва допускането на касационната жалба до разглеждане по същество с наличието на императивно и изчерпателно установените в чл.280, ал.1,т.1- т.3 ГПК формални процесуални предпоставки – основна и допълнителна, като обосновката им, съгласно чл.284, ал.3, т.1 ГПК е възложена в изключителна тежест на касатора означава, че преценката за допустимост, осъществявана от ВКС по реда на чл.288 ГПК е възможна само и единствено, вкл. по съображения черпени от диспозитивното начало и равенството на страните в процеса, съобразно изложеното от касатора в тази насока. Ето защо за касационната инстанция отсъства процесуална възможност при наличие на основната предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК сама да въведе различно от посоченото от жалбоподателя селективно основание.
Само за прецизност на настоящето изложение следва да се посочи, че доколкото възражението за нищожност на цесионния договор, въведено от длъжника в производството по предявен срещу него иск за изпълнение на цедираното вземане всъщност касае и материалноправната легитимация на цесионера, то извън хипотезата на изрично приета цесия, трудно би могло да се отрече правния му интерес от същото, независимо дали този правен интерес се разглежда само като опасност от неблагоприятни имуществени последици по отношение на изпълняващия.
Що се касае до поставения материалноправен въпрос, той макар и важен няма обуславящо значение за решаващите правни изводи на ЯОС, а чрез тях и за крайния изход на делото, поради което не попада в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК.
Ответната по касационната жалба страна в срока по чл.287, ал.1 ГПК е претендирала деловодни разноски за настоящето производство, които с оглед изхода на делото в касационната инстанция и процесуалното правило на чл.78, ал.3 ГПК следва да и бъдат присъдени в размер на 1000 лв. ,заплатено адвокатско възнаграждение на адв.В.К.- Я., съгласно приложения договор за правна защита и съдействие – серия Я, № [ЕГН].
Водим от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.288 ГПК, във вр. с чл.280, ал.1, т.2 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Ямболския окръжен съд № 27 от 28.02.2012 год., по в.гр.д.№ 23/2012 год..
ОСЪЖДА ТД [фирма], гр.Я. да заплати на ТД “С. И П. М.-98”АД, гр.Я. сумата 1000 лв. / хиляда лева/, деловодни разноски за касационното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване и е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: