О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№. 460
София, 28.06.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на седми декември две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при участието на секретаря
в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията М.Славчева
т.дело № 169/2012 година
Производство по чл.288 и сл.ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] със седалище [населено място] срещу въззивно решение № 94 от 03.11.2011 г. по в.т.д.№ 234/2011 г. на Бургаския апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 222 от 05.07.2011 г. по т.д.№ 35/2011 г. на Бургаския окръжен съд. С първоинстанционното решение дружеството му е осъдено да заплати на [фирма] със седалище [населено място] сумата 13 725 евро, представляваща неустойка по договор за наем от 29.07.2008 г., както и мораторна лихва в размер на 588.50 евро за периода 12.09.2010 г. до 02.02.2011 г., както и законна лихва върху главницата.
Касаторът счита, че обжалваното решение е неправилно поради необоснованост, нарушаване на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Искането е за отмяната на решението с произтичащите от това последици. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК като основания за допускане касационно обжалване на решението се сочат чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. След подробен анализ на доказателствата по делото и съдържащите се в тях факти, според касатора обуславящия правен въпрос за дължимост на неустойката е разрешен в противоречие с т.ІІ.3 на ППВС № 1/1953 г., според които ако обжалваното решение остава в сила, във второинстанционното решение трябва непременно да бъде указано с какви конкретни данни се опровергават доводите на жалбата или протеста, подкрепени от съответните материали по делото. Посоченият правен въпрос бил разрешен в противоречие и с Решение № 81 от 07.07.2009 г. на ВКС по т.д.№ 761/2008 г., І т.о., според което подлежи на тълкуване само неясната договорна клауза и тази, по която е налице спор между страните, като съдът се съобразява с изявената, а не с предполагаемата воля на страните, без да подменя нейното съдържание, както и със съдебната практика, според която договорът за наем е консенсуален, а не реален и неизползването на имота не е обвързано с действието на договора – Решение № 291 от 14.07.2005 г. на ВКС по т.д.№ 558/2004 г. Поддържа доводи и за недопустимост на въззивното решение поради присъждане на обезщетение в евро, вместо в поисканата от ищеца левова равностойност.
Ответникът [фирма] оспорва допустимостта на касационното обжалване, като излага доводи и за неоснователност на жалбата.
Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на касатора във връзка с поддържаните основания по чл. 280, ал. 1, т.2 ГПК, приема следното:
С въззивното решение е прието, че спорът за дължимостта на претендираната неустойка произтича от сключен между страните договор за наем, съгласно който наемното правоотношение може да бъде прекратено с 12 – месечно писмено предизвестие, отправено до другата страна след изтичане на първата година от договора. В т.7.2 от същия е предвидено, че при едностранно, виновно предсрочно прекратяване на договора неизправната страна дължи неустойка в размер на 6 – месечната наемна цена.
За да потвърди осъдителното първоинстанционно решение, въззивният съд споделил изцяло фактическите и правни изводи относно възникването и прекратяването на облигационната връзка, изложил е доводи относно характера на наемния договор като консенсуален. Споделен е и извода на окръжния съд, че не може едно неправомерно поведение от страна на наемателя и въпреки неизправността на който наемодателят му е предал държането върху имота да обоснове извод, че договорът не е породил правни последици. Поставил е на обсъждане посочените клаузи относно правопораждащият правото на неустойка факт на предсрочно прекратяване на договора и приел, че една от визираните в тях хипотези е налице в случая, че самото предаване на имота от наемателя представлява изпълнение на основно негово задължение да върне на наемодателя вещта, но приемането й от последния не може да се зачита като съгласие с прекратяването на договора и да обоснове наличието на взаимно съгласие за преустаяновяване действието на договора.
Настоящият съдебен състав намира, че не са налице поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване, предвид следните съображения:
Допустимостта на касационното обжалване е очертана в чл. 280, ал. 1 ГПК и предполага произнасяне от въззивния съд по съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос, спрямо който е налице едно от основанията по т. 1, т. 2 и т. 3. Същественият материалноправен и процесуалноправен въпрос трябва да е обусловил решаващата воля на съда, постановил обжалвания съдебен акт. В този смисъл преценката за допустимост, която трябва да направи ВКС е възможна доколкото има изложени от касатора доводи в приложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. В случая, извършеният в приложението към касационната жалба подробен анализ на фактите по делото и изложените доводи за необоснованост поради неправилна преценка на доказателствата по делото не аргументират наличие на основанията за допустимост на касационно обжалване, а са относими към основанията за касационно обжалване на неправилното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Независимо от това за прецизност следва да се изтъкне, че изводите на въззивния съд за правото на ищеца на неустойка е направен след обстоен анализ на събраните по делото доказателства, т.е. правните изводи на съда за основателност на претенцията на ищеца са изведени въз основа на установените по делото и в този смисъл решението му не противоречи на цитираното от касатора ППВС № 1/1953 г.
Неоснователно е и твърдението на касатора, че въпросът дали предложението на наемателя за предаване на имота на наемодателя съставлява предложение за прекратяване на наемния договор е разрешен в противоречие с Решение № 291 от 14.07.2005 г. на ВКС по т.д.№ 558/2004 г. С цитираното решение е коментиран консенсуалния характер на договора за наем, който обаче не може механично да бъде пренесен към начина на неговото прекратяване, още повече, че според трайната съдебна практика когато договорът е сключен в писмена форма, в същата форма следва да се облече и съгласието на страните за неговото изменение. В разглеждания случай приемането на имота обратно от наемодателя не може да бъде ценено като изменение на договора в посочения от касатора смисъл, както правилно е приел и въззивният съд.
Изложените от касатора основания за допускане на касационното обжалване за нарушаване на законовата разпоредба на чл. 20а от ЗЗД са обвързани с твърдения за неправилно тълкуване на наемния договор, при което въззивният съд бил заместил действителната воля на страните, с което се произнесъл по съществен материалноправен въпрос.
Тълкуването на волята на страните, изразена в сключения договор е дейност на съда, който се осъществява при спазване на критериите, определени в нормата на чл. 20 от ЗЗД, и при зачитане на принципа на договорната автономия и на обвързващата сила за страните на предоставените права и поетите задължения по сделката. Конкретният резултат от тълкувателната дейност на въззивния съд намира израз в решението по съществото на спора – отхвърлянето или уважаването на претенцията с оглед на доказването или недоказването на релевантните за спора факти и обстоятелства. Грешките на съда при формиране на вътрешното му убеждение, включително и при разкриване на действителната обща воля на страните, представляват основание за отмяна на въззивното решение, но като неправилно – в хипотезите по чл. 281, т. 3 от ГПК. Същите не са въведени от законодателя като основание за допускане на касационното обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК, ако не са обвързани с конкретен материалноправен или процесуален въпрос, който да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, т.е. – да налага тълкуване на правната норма, ако същата е неясна или непълна и това да допринася за развитието на правната наука.
Неоснователен е и довода за недопустимост на решението поради присъждане на мораторната лихва в евро, вместо в левова равностойност съобразно заявеният петитум. Искът е предявен в евро, като левовата равностойност е посочена с цел само за определяне на дължимата държавна такса.
По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК за достъп на въззивното решение до касация.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на второ търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 94 от 03.11.2011 г. по в.т.д.№ 234/2011 г. на Бургаския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: