О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 458
София, 28.06.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 22.03.2013 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 560/2012 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на ЗК [фирма], гр.София против въззивното решение на Бургаския апелативен съд № 24 от 30. 03. 2012 год., по възз.т.д.№ 55/2012 год., с което е потвърдено решение № 379 от 30.11.2011 год., по т.д.№ 206/2011 год. на Бургаския окръжен съд и са уважени предявените от ТД [фирма], [населено място] срещу касатора обективно съединени искове по чл.208, ал.1 КЗ за заплащане на сумата: 112 598.55 лв. – застрахователно обезщетение по комбинирана застрахователна полица № 7478 от 12.12.2008 год. за имуществена застраховка „КАСКО” на л.а. „МЕРЦЕДЕС” тип “S”320 GDI, заедно със законната лихва върху тази сума, считано от 19.05.2011 год. до окончателното и изплащане и по чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата 19 861.58 лв. – обезщетение за забава върху тази главница за периода 01.08.2009 год.- 31.03.2011 год., както и направените от ответника деловодни разноски в размер на 7 970 лв..
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на материалния закон и на съществените процесуални правила – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, депозирано към касационната жалба, приложното поле на касационния контрол е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1,т.1 и т.3 ГПК. Твърдението на касатора е, че възприетото от въззивния съд разрешение на определените за значими въпроси на материалното право: 1. „ Действителен ли е договор за застраховка на л.а. от трето лице, несобственик на застрахованото имущество, представящо се за такъв и може ли същият този договор за се приеме за договор в полза на трето неустановено лице, след като за застрахована страна, титуляр по него е посочено лице, различно от собственика?” и 2. „ Съществува ли правна възможност добавък към застрахователен договор да има самостоятелно значение на нов договор удостоверяващ промяна на страните по сключен вече застрахователен договор, щом като в ОУ е предвидено това да стане с нов застрахователен договор и реален, според българското законодателство собственик?” е в противоречие с практиката на ВКС по първия от тях , а вторият – се явява от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Ответната по касационната жалба страна в срока по чл.287, ал.1 ГПК е възразила по допускане на касационното обжалване,позовавайки се на отсъствие на общата главна предпоставка и на въведените селективни критерии.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба, отговаряща на формалните изисквания на процесуалния закон за редовността и, е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Неоснователно е искането за допускане на касационното обжалване, поради следното:
За да постанови обжалваното решение въззивният съд, въз основа на подробен анализ на доказателствения материал по делото, е приел за безспорно, че страните са обвързани от валидно сключен застрахователен договор за застраховка „КАСКО” КЛАУЗА А – всички рискове по чл.183, във вр. с чл. 201 КЗ, обективиран в комбинирана застрахователна полица № 7478/12.12.2008 год. и Добавък № 1 към нея, с който след придобиване на собствеността и регистрацията на застрахования автомобил в КАТ, като застрахован по застрахователната полица е посочен собственикът- ищцовото ТД, както и че в срока на действие на застраховката, изтичащ на 11.12.2009 год. е настъпило застрахователно събитие – пожар на автомобила на 16.07.2009 год., при който застрахованата вещ е била изцяло унищожена.Следователно обстоятелството, че след настъпване на покритото застрахователно събитие – пожар, ищецът, като застрахован собственик е изпълнил точно задълженията си по чл.206 КЗ и чл.28-31 от Общите условия на застрахователя, претендирайки по надлежния ред изплащане на застрахователно обезщетение, което ответната застрахователна компания неоснователно е отказала, според съжденията на въззивния съд изложени в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, обосновава правен извод, че същият е изправна страна по договора, поради което предявената искова претенция, основана на чл.208, ал.1 КЗ е уважена, като основателна. Конкретният размер на присъдената сума, явяваща се действителна стойност на вредата по см. на чл.208, ал.3 КЗ, е съобразен със заключението на изслушаната авто-техническа експертиза, определила действителната пазарна стойност на унищоженото имущество към деня на настъпване на застрахователното събитие.
По съображения, че въведените от ответното АД възражения, свързани със завишаване действителната стойност на унищожения автомобил, както и че настъпилото събитие е изключен от ОУ на застрахователя риск, са останали неаргументирани и неподкрепени със съответни доказателства въззивната инстанция е преценила същите, като неоснователни и не подлежащи на подробно обсъждане.
За неоснователно решаващият съд е приел и възраженията на застрахователя – правопогасяващо за нищожност на застрахователния договор, поради липса на правен интерес и правоизключващо – липса на активна материалноправна легитимация на ищцовото ТД, което е обосновано с недействителност на договора за покупко- продажба на лекия автомобил, поради неспазена форма и размяна на страните в същия.
Позовавайки се на законовото правило на чл.201 КЗ Бургаският апелативен съд е счел за ирелевантно за действителността на договора за застраховка „КАСКО” КЛАУЗА – А на процесния л.а. обстоятелството, че при сключване на сделката, застраховалият го – третото на спора лице „ Д. К. К.” Е. не е бил негов собственик, щом безспорно са били изпълнени въведените от законодателя допълнителни условия – платена застрахователната премия от застраховащия и одобряване на договора чрез Добавък № 1 към застрахователната полица след придобиване собствеността на автомобила въз основа на регистрационния талон, издаден от КАТ на името на ищеца.
Като допълнителен аргумент в подкрепа на приетата валидност на застрахователното правоотношение, чийто съществен елемент е правният интерес въззивната инстанция е посочила спазване на разпоредената от чл.144, ал.1 ЗДвП писмена форма за извършената във Германия първоначална продажба на автомобила, снемане на регистрацията му там и извършената в КАТ негова регистрацията с издаден на ищеца талон.
Следователно решаващите мотиви в обжалвания съдебен дават основание да се приеме, че първият от поставените от касатора правни въпроси, макар и важен няма обуславящо значение за крайния изход на делото, според разясненията в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС, тъй като въззивният съд, позовавайки се на законовото правило на чл.201 КЗ и на чл.144, ал.1 ЗДвП е възприел ищцовото ТД е собственик на застрахованото имущество, явно съобразявайки и факта, че удостоверителната сила на свидетелството за регистрация, според легалната дефиниция на това понятие в ДР на Наредба І-45 от 24. 03. 2000 год. за регистрацията, отчета, пускането в движение и спиране от движение на МПС и ремаркета, теглени от тях, към момента на Добавък № 1 към застрахователната полица, не е оборена по надлежния ред, а договорът в полза на трето лице, имащ изрична своя регламентация в чл.22 ЗЗД, въобще не е бил предмет на обсъждане във въззивния съдебен акт, нито се включва в предмета на делото, индивидуализиран от ищеца с исковата молба.
Липсата на основната обща предпоставка за достъп до касационен контрол сама по себе си е достатъчна, за да бъде отречена основателността на искането за разглеждане на касационната жалба по същество – арг. от т.1 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС.
Отделен в тази вр. остава въпросът, че в случая е недоказано и селективното основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.
Цитираното от касатора решение № 128 от 15.10.2010 год., по т.д.№ 77/2010 год., постановено по реда на чл.290 и сл. ГПК несъмнено има задължителен за съдилищата в страната характер, според т.2 на ТР № 1/ 2010 год. на ОСГТК на ВКС, но е неотносимо към поставения от касатора правен въпрос, доколкото с него е дадено разрешение на въпроса дали субективното убеждение за собственост на една вещ обуславя наличието на застрахователен интерес при имуществените застраховки, като е прието, че когато ищецът не е собственик на автомобила, а друго правоотношение – облигационно или основание за потенциална отговорност на трето лица за причинени на него или на негови вещи вреди, той не се твърди, не е налице правен интерес от имуществен застрахователен договор, поради което последният се явява недействителен.
Не обосновава наличие на основната обща предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК и вторият формулиран от касатора въпрос, тъй като същият подлежи на преценка във всеки конкретен случай, въз основа на отделните факти и доказателства по делото, а тази преценка на решаващия съд, дори и евентуално неоснователна е относима към касационните основания по чл.281, т.3 ГПК,а не към предпоставките за допускане на касационно обжалване. Отделен в тази вр. е въпросът, че свободата на договаряне и липсата на изрична законова забрана позволяват при общо съгласие на съконтрахентите- търговци, те да се отклонят от ОУ установени от един от тях, при които първоначалният договор е бил сключен, при съобразяване на въведения с чл.293, ал.6 ТЗ принцип, а преценката за наличие или не на постиганото общо съгласие помежду им, е суверенна на решаващия съд, като част от възложената му правораздавателна власт и процесуалната законосъобразност при която тя е изградена е ирелевантна за предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК.
Ответната по касационната жалба страна в срока по чл.287, ал.1 ГПК е претендирала деловодни разноски за касационното производство, които с оглед изхода на делото в настоящата инстанция и процесуалното правило на чл.78, ал.3 ГПК и се следват в размера посочен в приложеният договор за правна услуга от 06.06.2012 год., според който уговореното възнаграждение на процесуалния представител на ТД [фирма], [населено място] – адв.Х. К. – Б. от 800 лв. е заплатено в брой.
Водим от гореизложените съображения и на осн. чл.288 ГПК, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Бургаския апелативен съд № 24 от 30. 03. 2012 год., по възз.т.д.№ 55/ 2012 год..
ОСЪЖДА ЗК [фирма], гр.София да заплати на ТД [фирма], [населено място] сумата 800 лв./ осемстотин лева/ деловодни разноски за касационното производство .
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: