1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 920
гр.София, 15.07.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
трети юли две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 4186/ 2013 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по искане на [фирма] за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд от 11.02.2013 г. по гр.д.№ 15869/ 2012 г. в частта му, в която е потвърдено решение на Софийски районен съд по гр.д.№ 10256/ 2011 г. за осъждане на касатора да заплати на А. С. Д. на основание чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД сумата 12 575,99 лв, като получена без правно основание.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателят повдига процесуалноправният въпрос за съдържанието на обстоятелствената част на исковата молба, с която се предявява иск за връщане на недължимо платено и съответствието му с отправеното до съда искане. Счита, че въззивният съд е разрешил този въпрос в противоречие с практиката на ВКС и при условията на противоречива практика, а освен това същият има значение за допустимостта на постановеното решение, поради което моли то да бъде допуснато до касационно обжалване.
Ответната по касация страна А. С. Д. оспорва жалбата, като твърди, че при постановяване на решението въззивният съд е съобразил задължителната практика на ВКС, както и че по поставения правен въпрос няма противоречива практика. Моли обжалването да не бъде допускано.
Съдът намира жалбата за допустима, обаче не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване.
Въззивният съд е приел за установено по реда на чл.272 ГПК и чрез излагане на собствени съображения по доводите във въззивната жалба, че ищцата и ответникът са влезли в отношения по повод продажба на недвижим имот, но до сключване на договор не се е стигнало. Представеният по делото документ не доказва възникване на договорно правоотношение, защото не е подписан от представител на дружеството – касатор. Доказано е обаче предаване на суми в евро от ищцата на ответника, които в левова равностойност възлизат на 12 575,99 лв, за които, при положение, че няма договор между страните, липсва основание за получаването им от ответника. При доказателствена тежест за последния да установи наличие на основание да задържи сумите и липса на данни в тази насока, съдът е извел, че дружеството – ответник дължи връщане на сумите и е уважил иска, предявен с такъв петитум.
При тези мотиви на въззивния съд, поставеният от касатора процесуалноправен въпрос не обуславя въззивното решение. В жалбата си срещу първоинстанционният акт ответникът не е твърдял нередовност на исковата молба, с която е предявен иск за връщане на даденото при липса на основание. Той е оспорил първоинстанционното решение единствено с доводи, че не се доказва получаване на исковите суми от ответника. Според него сумите са получени от трети лица, поради което именно към тях ищцата следва да насочи претенциите си за връщане на даденото. Въпрос за редовността на исковата молба не е поставен пред въззивния съд.
Също така не съществува вероятност обжалваният акт да е недопустим. Той е съобразен с установената съдебна практика, според която в искова молба, с която се претендира връщане на дадено без основание, е достатъчно ищецът да посочи само фактът на предаването на сумата и твърдението, че за това няма основание. Други обстоятелства ищецът не е длъжен да сочи, а само ако ответникът възрази за наличие на основание, той може да репликира, че това основание е нищожно или че е заличено с обратна сила. По въпроса няма противоречива практика, задължителна или не. В ППВС № 1/ 1979 г., на което касаторът се позовава, въпрос за редовността на исковата молба, с която се предявяват искове по чл.55 ЗЗД, не е третиран. Решения на ВКС по гр.д.№ 621/ 2010 г., ІV г.о. и № 605/ 2010 г., ІІІ г.о. разглеждат въпроси за задълженията на въззивния съд във връзка с доклада на делото и за нередовността на исковата молба, с която се претендира обезщетяване на щети, констатирани при финансова ревизия. Тези решения, (както и решение на ВКС, ІІ г.о. по гр.д.№ 4494/ 2007 г., в което се разглежда хипотеза на неправилна квалификация на спорното право), не третират въпроса за редовността на искова молба, с която е предявен иск за връщане на нещо, получено без основание.
По изложените съображения съдът намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и 2 ГПК и
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд от 11.02.2013 г. по гр.д.№ 15869/ 2012 г. в частта му, в която е потвърдено решение на Софийски районен съд по гр.д.№ 10256/ 2011 г. за осъждане на [фирма] да заплати на А. С. Д. сумата 12 575,99 лв.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица], . център, ет. , да заплати на А. С. Д., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], ет., сумата 1 500 лв (хиляда и петстотин лева) разноски по касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: