4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 979
София, 23.07.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание десети юли през две хиляди и тринадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 84 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Ц. В. П. от [населено място], чрез процесуалния му представител адв. Д. П., против въззивното решение № 262 от 22 октомври 2012 г., постановено по в.гр.д. № 407 по описа на апелативния съд в гр. Велико Търново за 2012 г. в частта му, с което е отменено решение № 317 от 19 юли 2012 г., постановено по гр.д. № 230 по описа на окръжния съд в гр. Плевен за 2012 г., и са отхвърлени исковете на П. против П. на Р. Б. за заплащане на обезщетение за причинени неимуществени вреди за сумата над 3000 лева до 15000 лева и за заплащане на обезщетение за причинени имуществени вреди за сумата над 2200 лева до 4000 лева, заедно със законната лихва от 31 януари 2012 г. до окончателното изплащане на главницата.
В касационната жалба се сочи, че решението е неправилно като постановено в противоречие с материалния закон, при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, защото съдът правилно е решил, че са налице предпоставки за търсене на отговорност от прокуратурата за причинени вреди по реда на ЗОДОВ, но липсват мотиви какъв трябва да бъде размерът на обезщетението, определен по справедливост и съдът се е ограничил само да изброи критериите, по които следва да се прецени сумата за репариране на вредите, без задълбочено да ги обсъди и подведе под конкретните обстоятелства; не би могло да се търси еквивалент между всички леки престъпления по смисъла на закона, а естеството на обвинението спрямо касатора „причиняване на смърт по непредпазливост” предполага много голям обществен отзвук, особено когато се касае за населено място с под 10 хиляди жители, а и за по-тежките случаи трябва да се присъди по-високо обезщетение; законодателят не е предвидил императивно приложение на разпоредбата на чл. 66 НК, както е приел въззивният съд; и най-леката мярка за неотклонение, каквато е в случая, налага ограничения и създава неудобства, което се отразява негативно върху психиката; срокът от 2 години и 2 месеца не е разумен срок за наказателното производство, тъй като само в съдебната фаза делото е разглеждано в немалко открити съдебни заседания по два пъти от първата и въззивната инстанция, след което е проверено по реда на касационния контрол, и се касае за интензивни процесуални действия, влияещи върху степента на негативни последици; необосновано се приема, че конституционните права на ищеца са засегнати в лека степен; въззивният съд е обосновал размера на определеното от него обезщетение с две изречения, като изводите му противоречат напълно на събраните по делото доказателства, които задълбочено и правилно са обсъдени от първата инстанция, а въззивният съд е бил длъжен да посочи защо не споделя изводите на първата инстанция; по делото са представени доказателства за заплащане на договорените адвокатски възнаграждения. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба се сочи, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване по въпроса какъв следва да бъде размерът на обезщетението по смисъла на чл. 52 ЗЗД, който ответникът следва да заплати на касатора по реда на ЗОДОВ. Представя се решение № 16 по гр.д. № 396/2010 г., ІІІ г.о. и се сочи друго решение на ВКС.
Ответникът П. на Р. Б. не представя отговор на касационната жалба.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК.
С решението си въззивният съд приема, че от събраните по делото свидетелски показания се установява, че ищецът е преживял негативни емоции от наказателното преследване, както и от отношение на околните към него по повод смъртния случай и наказателното дело; срещу ищеца е било повдигнато обвинение за леко престъпление, извършено по непредпазливост, за което е предвидено наказание лишаване от свобода до 5 години; с неоснователно повдигнатото обвинение са засегнати конституционно защитени права на добро име, чест и достойнство, правото на лична неприкосновеност, но тези права са засегнати в лека степен, съответстваща на степента на обвинението; била е наложена най-леката мярка за неотклонение и е била налице хипотезата за условно осъждане още от самото начало, поради което страхът от наказателната санкция не е бил така интензивен; наказателното производство е продължило в разумни срокове в досъдебна и съдебна фаза; претърпените от ищеца страдания съответстват на тежестта на повдигнатото обвинение, на тежестта на мярката за неотклонение, както и на продължителността на наказателното производство; няма данни моралните страдания да са били интензивни и с тежки последици, не е доказано влошаване на здравословното състояние на ищеца; предвид изложеното обезщетението за неимуществени вреди се определя на 3 хиляди лева. По иска за имуществени вреди е съобразен заплатеният размер за адвокатско възнаграждение, както и обстоятелството, че е бил упълномощаван и втори адвокат.
К. съд приема, че не е налице основанието, сочено от касатора, за допускане на касационното обжалване.
Касаторът сочи, че значимият за спора въпрос е какъв следва да бъде размерът на обезщетението по смисъла на чл. 52 ЗЗД, който ответникът следва да заплати на касатора по реда на ЗОДОВ. Предвид обвързващото тълкуване, дадено от ОСГТК в ТР № 1 по тълк.д. № 1/2009 г., т. 1, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Правният въпрос в случая е по преценката на съответните доказателства, установяващи претърпени от касатора неимуществени вреди и по съответните изводи на съда по доказателствата, следствие на което е преценката за размера на обезщетението. В процесния случай съдът е приел, че не е установено засягането на съответните конституционно защитени права на ищеца над обичайния размер, страхът от наказателната санкция не е бил интензивен предвид наличието на възможност за условно осъждане, претърпените страдания съответстват на тежестта на обвинението, мярката за неотклонение и продължителността на производството, както и че няма данни моралните страдания да са били с тежки последици. По нито един от тези изводи – както за преценката на събраните по делото доказателства, така и за значението на възможните наказания по предявеното обвинение, не е поставен правен въпрос. Всъщност касаторът търси в процедурата по чл. 288 ГПК да бъде даден крайният отговор по съдебния спор – да се определи в какъв размер следва да бъде определено надлежно обезщетение за претърпени неимуществени вреди. Такъв отговор обаче може да бъде даден само в случай, че касационното обжалване бъде допуснато, и ВКС постанови решение по реда на чл. 290 ГПК. След като не е поставен правен въпрос по обусловило изхода на спора разрешение на въззивния съд, както се приема в цитираното ТР, ВКС не е властен да допусне касационното обжалване по правен въпрос, по който въззивният съд се е произнесъл, но касаторът не го е посочил.
Същевременно, касаторът сочи като съдебна практика решение № 16 по гр.д. № 396/2010 г., ІІІ г.о., в което съдът е дал отговор на съвсем различен въпрос – дали направената от въззивния съд преценка на обстоятелствата по делото относно вината, вредата и причинната връзка между виновното деяние и настъпилия резултат, са съобразени с изискванията, посочени в т. 11 от ППВС № 4/68г. Подобен правен въпрос в настоящия случай не се поставя. Сочи се още и решение № 317 по гр.д. № 4620/2008 г., ІІ г.о., което обаче е допуснато до касационно обжалване по тълкуването на критерия „справедливост”, установен в трайната съдебна практика (в този смисъл е определението по чл. 288 по същото дело – определение № 1259). При това положение дори и представената съдебна практика касае различни правни проблеми от поставения от касатора, поради което и на тази плоскост касационното обжалване не следва да се допуска.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 262 от 22 октомври 2012 г., постановено по в.гр.д. № 407 по описа на апелативния съд в гр. Велико Търново за 2012 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: