О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№. 555
София, 14.08.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на петнадесети март март две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при участието на секретаря
в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията М.Славчева
т.дело № 478/2012 година
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ДФ „Земеделие” срещу въззивно решение № 149 от 26.01.2012 г. по в.гр.д.№ 2389/2011 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 2062 от 12.04.2011 г. по гр.д.№ 1712/2010 г. на Софийски градски съд. С последното касаторът е осъден да заплати на Д. Я. И. на основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД сумата 80 000 лв., представляваща получена без основание банкова гаранция от ДВ „Земеделие”, ведно със законната лихва, както и разноски в размер на 6 750 лв., който да се счита предявен на основание чл.79, ал.1 във вр. с чл.82 ЗЗД.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е недопустимо, въззивният съд се е произнесъл по иск с правно основание чл.82 във вр. с чл.79 ЗЗД, докато предявения такъв е по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД и не е поискано изменението му. Същевременно се развиват съображения за липса на елементи от фактическия състав на чл.59 ЗЗД.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1ГПК се поддържа, че значимият за изхода на делото въпрос е, че първоинстанционният съд се е произнесъл по иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, а въззивният съд е подвел наведените в исковата молба обстоятелства под нормата на чл. 82 във вр. с чл.79 ЗЗД. Счита че въпросът за правната квалификация на иска е съществен, като поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК без аргументация относно наличието му.
Ответната страна Д. Я. И. оспорва допустимостта на касационното обжалване по съображения, изложени в писмения отговор, в който се прави искане за присъждане на разноски по делото.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по основанията по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК, но независимо от нейната редовност, не са налице соченото основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Предмет на делото е предявен срещу касатора иск за сумата 80 000 лв., съставляваща усвоена от ДФ „Земеделие” банкова гаранция по сключения договор, предоставена от „П. Б. (България) АД, въпреки изпълнението на всички негови задължения като бенефициент по договор за предоставяне на финансова помощ по програма „С.”. Ищецът е поддържал твърдението, че ответникът се е обогатил за негова сметка с тази сума, а той самият е претърпял вреди за лихви и разноски, които дължи на Банката за връщане на преведената на ДФ „Земеделие” гаранция, както и с начисляваната му лихва, годишния размер на която възлизала на 13 089.60 лв.
Първоинстанционният съд уважил иска, като го квалифицирал като такъв по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД. Обсъдено е изпълнението на задълженията на ищеца по сключения с касатора договор, извършеното плащане на договорената финансова помощ, на което е придадено значението на потвърждение на изпълнението на бенефициента на задълженията му по договора. Посочено е, че банковата гаранция не обезпечава всички хипотези на неизпълнението, като в случая ответникът не е доказал, че са били налице някои от визираните в § 2 от договора предпоставки за усвояване на банковата гаранция, поради което уважил иска за нейното връщане на основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД.
Въззивният съд, за да постанови обжалвания резултат е приел, че предявеният иск черпи основанието си в чл.79 във вр. с чл.82 ЗЗД и като е възприел фактическите констатации на първия съд, според които изпълнението на задълженията на ищеца било установено с Констативен протокол, съставен с участието на представител на касатора, въз основа на което му е преведена договорената парична сума. Въз основа на твърденията на ищеца и на факта на усвоената впоследствие банкова гаранция въпреки липсата на основания според сключения договор, съдът приел, че с предявеният иск ищецът ангажира договорната отговорност на ответника, а при така установените факти е направен извода, че Фондът не е имал основание да предяви банковата гаранция и нейното последващо инкасиране представлява виновно нейно неизпълнение на задълженията по договора, причинило вреда на ищеца в качеството му на бенефициента по него. Изложено е, че посочената от първоинстанционния съд правна квалификация не води до извод, че е подменил предмета на делото, тъй като с постановеното от него решение са разгледани наведените в исковата молба факти, като неправилното им подвеждане под друга правна норма не води до недопустимост на решението.
Съгласно ТР 2/29.02.2012 г..по ТД 2/2011 на ОСГТК, правната квалификация на иска е свързана с допустимостта на постановеното по него решение, когато с последното решаващият съд е нарушил диспозитивното начало, произнасяйки се извън определения от страните предмет на делото и обхвата на търсената защита, а когато липсва такова нарушение, дадената от съда правна квалификация обуславя правилността на решението.
С Решение № 45 от 20.04.2010 г. на ВКС по т. д. № 516/2009 г., II т. о., ТК е прието, че когато въззивният съд при непроменени фактически твърдения и петитум на исковата молба възприеме различна от дадената в обжалваното първоинстанционно решение правна квалификация на предявения иск, той следва да разреши спора в съответствие с действителното правно основание на исковата претенция, като въз основа на това е направен извода, че неправилната правна квалификация в резултат от неправилно приложение на материалния закон, съставлява основание за отмяна на първоинстанционното решение от въззивния съд и за разрешаване на спора по същество чрез произнасяне по основателността на предявения иск, а не води до недопустимост на решението като основание за неговото обезсилване. Въззивното решение е съобразено изцяло с посоченото решение, постановено по реда на чл.290 ГПК и съставляващо задължителна съдебна практика, поради което липсва основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК на ответника по касация следва да се присъдят разноски по делото в размер на 7 000 лв. – адвокатско възнаграждение по договор за правна помощ от 05.05.2012 г.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на второ отделение на Търговската колегия
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 149 от 26.01.2012 г. по в.гр.д.№ 2389/2011 г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА ДФ „Земеделие” да заплати на Д. Я. И. от [населено място],[жк], вх.Д, ап.16, ет.6 сумата 7 000 лв. – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: