О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 533
гр. София, 23.08.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на седемнадесети юли през две хиляди и тринадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева ч.гр.д. № 3997 по описа на четвърто гражданско отделение на ВКС за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 278, ал. 1, вр. чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частната касационна жалба на Н. Г. М. от [населено място] – лице с юридическа правоспособност, против определение № 47 от 4 март 2013 г., постановено по ч.гр.д. № 124 по описа на Софийския окръжен съд за 2013 г., с което е потвърдено определение № 202 от 3 декември 2012 г., постановено по гр.д. № 172 по описа на районния съд в гр. Пирдоп за 2011 г. за прекратяване производството по делото поради недопустимост на предявения иск. Постъпила е и втора частна жалба срещу същото определение от Н. М. и от Л. Н. М. от [населено място]
В жалбите се сочи, че определението е неправилно като постановено в противоречие с материалния и процесуалния закон и поради необоснованост, защото съдът неправилно е посочил в съдебния акт, че от жалбоподателите било заявено, че е налице „нов правопораждащ юридически факт за правото на собственост, поради което липсва идентитет между делата”, но такъв не бил посочен, а това няма как да е посочено, тъй като мястото му не е в жалбата, а в основанието на иска (новият правопораждащ факт) е посочен от ищците и записан в протоколите на съдебните заседания по делото, а също така и в писмената защита, в която изрично е записано защо считат предявения иск за допустим; ако има разлика в правопораждащия факт, съдържанието на правото и носителите на правоотношението, не може да се говори за идентитет на делата, който да обуславя недопустимост на по-късно заведения иск; в случая е налично ново основание, на което се претендира собствеността върху описаните в исковата молба недвижими имоти, съдът дължи разглеждане и произнасяне по предявения иск. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че обжалваното определение е в противоречие с ТР № 1/2001 г., ОСГК, според което със сила на пресъдено нещо се ползва решението по отношение на спорното материално право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото, погрешно идентичността на предмета на делата относно претендираното право на собственост е изведен не от диспозитива на съдебните актове по гр.д. № 63/2001 г. и гр.д. № 262/2002 г. по описа на районния съд в гр. Пирдоп; естеството на обективните и субективните предели на силата на пресъдено нещо (сочи се решение № 274 от 13 ноември 2012 г., ІІ г.о.); процесуалноправният въпрос е разрешаван и противоречиво от съдилищата (сочат се същото решение на ІІ г.о. и решение № 242 от 22 октомври 2012 г., ІІ г.о.); допустимо ли е ищецът по ревандикационен иск, добил отхвърлително решение, вместо втори, съответно трети ревандикационен иск, да предяви отрицателен установителен иск на друго основание.
Ответниците К. П. П. от [населено място], Р. И. Т., В. П. Т. и П. И. Т. – тримата последни от [населено място], не представят отговор на частните жалби.
Частните жалби са постъпили в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК.
С определението си въззивният съд приема, че спорът за собствеността е бил разрешен със сила на пресъдено нещо с влязло в сила решение по гр.д. № 63/2001 г. на районния съд в гр. Пирдоп, с което са отхвърлени исковете за ревандикация на процесните имоти, поради което образуваното производство по предявените искове за предаване на владението на тези имоти на същото придобивно основание срещу същите ответници се явява недопустимо; съществува идентичност между предмета на силата на пресъдено нещо и предмета на делото, образувано по втория иск – правото, предмет на силата на пресъдено нещо, и правото, предмет на второто дело, се покриват напълно както откъм белезите, които го индивидуализират, така и откъм времето, за което се претендира, че правото по второто дело съществува; фактическите твърдения на ищцата по новите искове не включват различно основание в сравнение с основанието по предходните искове – правоприемство от Н. П. Н. и К. П. Н., частен договор за покупко-продажба от 1946 г. и възстановяване на собственост по силата на ЗВСОНИ, като посочените правопораждащи юридически факти изцяло съвпадат с фактите, на които са били основани отхвърлените искове; налице е и субективен идентитет – с решението по гр.д. № 63/2001 г. е разрешен спорът между същите страни като противопоставени субекти на същото процесуално правоотношение, а ответниците по новите искове са наследници на първоначалните ответници.
Касационният съд приема, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване.
На първо място се твърди, че съдът е нарушил ТР № 1/2001 г., ОСГК, т. 18, според която със сила на пресъдено нещо се ползва решението по отношение на спорното материално право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото. Частните жалбоподатели поддържат, че идентичността на предмета на делата относно претендираното право на собственост е изведен не от диспозитива на съдебните актове по гр.д. № 63/2001 г. и гр.д. № 262/2002 г. по описа на районния съд в гр. Пирдоп. В цитираното от частните жалбоподатели тълкувателно решение (неточно посочено като ТР № 1/2001 г., а е ТР № 1 от 4 януари 2001 г., по тълк.д. № 1/2000 г., ОСГК), т. 18, се приема, че със сила на пресъдено нещо се ползва само решението по отношение на спорното материално право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото, като диспозитивът на решението представлява източникът на силата на пресъдено нещо. Посоченото от частните жалбоподатели твърдение не отговаря на изискванията, дадени в ТР № 1 по тълк.д. № 1/2009 г., т. 1, ОСГТК, относно правния въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, представляващ общото основание за допускане на касационното обжалване. Заявеното в изложението към частната жалба, представено като правен въпрос, е по естеството си несъгласие с изводите на въззивния съд относно обективния и субективния идентитет на процесната претенция с тази по предходен спор между страните, което оплакване е такова по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК и не съставлява основание за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК.
На второ място се сочи, че съдът следва да даде отговор на въпроса за естеството на обективните и субективните предели на силата на пресъдено нещо, като се твърди, че даденото от въззивния съд разрешение е в нарушение на решение № 274 от 13 ноември 2012 г., ІІ г.о. Освен че не е ясно точно какво е питането, съдебният акт, нарушение на който се твърди, е записан по начин, недаващ възможност на настоящия състав на ВКС да извърши съответната преценка – посочен е номер на съдебен акт и дата, без да е ясно по кое дело е постановеният съдебен акт, та дори и без представянето му, както е в случая, касационният съд да може да осъществи съответната проверка и, евентуално, да даде отговор при уточняване или конкретизиране на правния въпрос, следвайки тълкуването, дадено отново в т. 1 на ТР № 1 по тълк.д. № 1/2009 г., ОСГТК. От изложението на основанията за допускане на касационното обжалване се налага само твърдението на касатора, че по гр.д. № 63/2001 г. на районния съд в гр. Пирдоп, недвижимият имот в диспозитива на решението е описан по начина, както това е сторено от комисията по чл. 11 ЗОЕГПНС, че наличието на акт за държавна собственост, съставен през 1969 г., е правоизключващ придобивното основание на ответниците, а те не са станали собственици и въз основа решение от 1956 г., тъй като градският народен съвет не е компетентен да обезщетява отчуждени собственици, като не се разяснява как поставения въпрос за естеството на обективните и субективните предели на силата на пресъдено нещо, се отнася към изложените твърдения. Така, както въпросът е изложен, се търси доктринално тълкуване, което не е целта на разглеждането на спора в същинското касационно производство. Извън това са изложени и съображения по решение № 274, непредставено, за което се заявява, че разглежда въпросът за това, че приетото в производството по чл. 108 ЗС по претендирана унищожаемост, е недопустимо да се счита за формирана сила на пресъдено нещо, включително и касателно нищожността, без да е ясно как правният въпрос се свързва с тези твърдения и със заявеното, че ответниците по спора се легитимират като собственици не само на основа давностно владение, но и на обезщетяване за отчужден недвижим имот.
Като трети въпрос се поставя отново въпросът за естеството на обективните и субективните предели на силата на пресъдено нещо, но вече поставен в контекста на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, предвид твърдяното противоречие между две решения на ВКС, и двете посочени само с номер и дата, без отразяване по кое дело са постановени съдебните актове. Извън обстоятелството, че противоречие по две решения по чл. 290 ГПК, ако сочените от частните жалбоподатели са такива, не съставлява посоченото основание за допускане на касационното обжалване, фактът, че две дела по ревандикационен иск, тълкуващи постановките на ТР № 1 по гр.д. № 1/2000 г., ОСГК, съдържат различни разрешения, не е ясно какво отношение има това различно тълкуване към конкретното дадено разрешение на въззивния съд в обжалваното определение.
Най-после се поддържа, че следва да се даде отговор на въпроса допустимо ли е ищецът по ревандикационен иск, добил отхвърлително решение, вместо втори, съответно трети ревандикационен иск, да предяви отрицателен установителен иск на друго основание. Това е въпросът за допустимостта на отрицателен установителен иск за собственост при наличие на влязло в сила решение по ревандикационен иск на ищеца по отношение на същия имот. Този въпрос не е разрешен от въззивния съд в обжалвания съдебен акт, поради което правният въпрос не обосновава допускане на касационното обжалване.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване определение № 47 от 4 март 2013 г., постановено по ч.гр.д. № 124 по описа на Софийския окръжен съд за 2013 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: