О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 604
София, 02.09.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 15.03.2013 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 525/2012 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на „Т. АВАЛ Л.” със седалище Н., Република К., чрез адв. В.М., против въззивното решение на Бургаския апелативен съд № 117 от 12.12.2011 год., по т.д.№ 285/2010 год., с което е потвърдено решението на Бургаския окръжен съд № 38 от 24.03.2010 год., по т.д.№ 598/2009 год. за отхвърляне, като неоснователни, предявените от касатора, в качеството му на ищец, срещу [фирма], гр.А. и [фирма], обективно кумулативно съединени искове: по чл.694 ТЗ за установяване, че вземане на [фирма] срещу [фирма], включено в списъка на приетите вземания по т.д.№ 397/2008 год. на БОС, с размер 4 948078.47 лв. и източник фактура № 121803/ 31.07. 2006 год.; фактура № 121 802/31.07.2006 год.; договор от 30.03.2006 год.; договор за встъпване в дълг от 28.12.2006 год.; договор за заем от 25.02.2006 год.; фактура № 118236/31.12.2005 год.; фактура № 122320/ 31.08.2006 год.; фактура № 122797/29.09.2006 год. и фактура № 124094/ 19.12.2006 год. не съществува и по чл.135 ЗЗД за прогласяване за недействителен спрямо кредиторите на несъстоятелността на [фирма] на договор за встъпване в дълг от 28.12.2006 год., сключен между ответниците.
Със същото решение е уважен предявения от „Т. АВАЛ Л.” със седалище Н., Република К. иск с правно основание чл. 646, ал.2, т.3 ТЗ във вр. с чл.124, ал.1 ГПК за прогласяване, спрямо кредиторите на несъстоятелността на [фирма], нищожността на договор за учредяване на ипотека, обективиран в нот. акт № 43, т.1, н.д.№ 359/2008 год. на нотариус П. К. с район на действие ПРС, но в тази част въззивното решение на Бургаския апелативен съд, постановено по жалба единствено на ответника [фирма], не е предмет на подадената касационна жалба, предвид изложените в съдържанието и обстоятелства и правния интерес на касатора.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на съществените съдопроизводствени правила на чл.154, ал.1 ГПК и на чл.182 ГПК, както и на материалния закон- чл.75, ал.3 ЗЗД, чл. 99, ал.4 ЗЗД, чл.135, ал.1, изр.2 ЗЗД и чл.305 ТЗ, поради което се иска отмяната му и решаване на възникналия правен спор по същество от касационната инстанция.
В инкорпорирано в съдържанието на касационната жалба изложение на основанията за достъп до касационен контрол и допълнително приложените с идентично съдържание такива с вх.№ 3946/04.06.2012 год. и вх.№1344/23.02.2012 год., приложното поле на касационното обжалване е обосновано с едновременното наличие на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
Анализирайки процесуалната законосъобразност на изводите на въззивния съд касаторът поддържа, че възприетото от Бургаския апелативен съд разрешение по отношение на считания за релевантен за крайния изход на делото въпрос на процесуалното право, свързан с доказателствената сила на счетоводните документи е в противоречие с постановеното по реда на чл.290 и сл. ГПК решение на ВКС № 218 от 07.07.2011 год., по гр.д.№ 775/2010 год. на ІІІ г.о., а от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото са разрешените от въззивния съд процесуалноправни въпроси: за доказателствената сила на счетоводните книги и на основаните на тях заключения на вещи лица; за процесуалното задължение на съда да преценява счетоводните книги според тяхната редовност и за процесуалното задължение на съда да обсъжда счетоводните книги на страните и да ги преценява във вр. с всички останали доказателства по делото.
Селективното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК е мотивирано с несъответствието между даденото от въззивния съд разрешение на горепосочените процесуалноправни въпроси с последователно застъпеното становище в приложени 6 определения на отделни състави на ІІ т.о. на ВКС, които съдебни актове, постановени по реда на чл.288 ГПК не се включват в съдебната практика и не могат да бъдат съобразявани от решаващия съд.
От значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото касаторът счита и разрешените от Бургаския апелативен съд релевантни за решаващите правни изводи в обжалвания съдебен акт, въпроси на материалното право, които доуточнени от настоящата инстанция в съответствие с постановките в т.1 на ТР №1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС са: „Възмезден или безвъзмезден е договорът за встъпване в дълг по чл.101 ЗЗД?” и „Какво е правното значение в хипотезата на чл. 135, ал.1 ЗЗД на знанието на кредитор, с който е договаряло встъпващото в чуждо задължение трето лице, за увреждането, което последното причинява на своите кредитори с факта на встъпването?”.
Ответниците по касационната жалба не са заявили становище в срока по чл.287, ал.1 ГПК.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280,ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Неоснователно е искането за допускане на касационното обжалване, поради следното:
Първият от формулираните от касатора въпроси на процесуалното право – за доказателствената сила на счетоводните книги, който всъщност, с оглед процесуалното правило на чл.182 ГПК, се свежда до доказателствената сила на вписванията в тях, като относим към решаващите правни изводи на въззивния съд попада в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК и обосновава наличието на основната обща предпоставка за допускане на касационното обжалване.
По отношение на същия е неоснователно поддържаното селективно основание по т.1 на чл.280,ал.1 ГПК.
С цитираното и приложено с касационната жалба решение № 218 от 07.07.2011 год., по гр.д.№ 775/2010 год. на ІІІ г.о. на ВКС, постановено по реда на чл.290 и сл. ГПК е възпроизведена последователната и непротиворечива практика на касационната инстанция, изразена и в служебно известното на настоящия съдебен състав решение № 2/20.01.2011 год., на ІІІ г.о. на ВКС и др., според която доказателствената сила на счетоводните книги, частни свидетелстващи документи, не е равнозначна на материалната доказателствена сила на официалните свидетелстващи документи.
Поради това, доколкото тяхната формална доказателствена сила е производна и се отнася единствено до факта на писменото изявление и неговото авторство, без да обхваща други данни, за които документът свидетелства, то редовността на удостоверените обстоятелства не се презумира, а доказателствената им сила следва да се преценява по вътрешно убеждение на съда, с оглед на всички доказателства и доводи по делото.
Следователно обстоятелството, че във въззивното решение, предмет на подадената касационна жалба не е формиран извод за презумптивна доказателствена сила на вписванията в счетоводните книги, а позовавайки се и на представените по делото и формално неоспорени първични и вторични счетоводни документи, както и на заключението на изслушаната съдебно- счетоводна експертиза, което също е останало неоспорено в процеса и е изготвено въз основа на безспорно редовно водени счетоводни книги, въззивният съд е отрекъл основателността на оспореното от касатора, като ищец, реално получаване на конкретните стоки и услуги от ответника [фирма], стойността на които е формирала процесното вземане на ответника [фирма], сочи, че не е налице отклонение от задължителната практика на ВКС, обсъдена по- горе.
В този см. поддържаното противоречие на възприетото от въззивния съд разрешение спрямо цитираното с касационната жалба решение на ВКС се дължи по- скоро на неточно интерпретиране от касатора на съжденията на Бургаския апелативен съд и на несъгласието му със суверенната преценка на последния. Процесуалната законосъобразност на тази преценка, която единствено подлежи на контрол от касационната инстанция, като относима към касационните основания по чл.281, т.3 ГПК и ирелевантна за предпоставките за допускане на касационното обжалване, не подлежи на обсъждане в производството по чл.288 ГПК.
Що се касае до останалите въпроси на процесуалното право, производни от първия и свързани с начина, по който е следвало да бъде обсъдено от решаващия съд конкретно ангажирано в процеса доказателство, като част от императивно възложената от законодателя правораздавателна функция на този съд, правилността на която, съгласно чл.290, ал.2 ГПК, може да бъде единствено предмет на осъществяваната от ВКС касационна проверка по въведените касационни основания, но следва да бъде обсъждан в производството по селектиране на касационната жалба.
Наличието на създадена задължителна за съдилищата в страната практика на касационната инстанция, която няма обществена и правна необходимост от осъвременяване, само по себе си изключва приложението на второто поддържано селективно основание – по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Що се касае до формулираните материалноправни въпроси, свързани с приложението на чл.135, ал.1 ЗЗД, то дори и да се приеме, че с тях е доказана основната предпоставка за достъп до касация, неосъществена е допълнителна предпоставка по т.3 на чл.280,ал.1 ГПК.
Съгласно задължителните разяснения в т.4 на ТР №1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС соченото селективно основание е налице само тогава, когато произнасянето по съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос е предпоставено от непълнота или неяснота на конкретна законова разпоредба, или от необходимостта да бъде изоставена неправилна практика по приложението на закона или макар и правилна, но създадена при други обществено – икономически отношения тази съдебна практика трябва да бъде осъвременена.
В случая освен, че доводи в този смисъл касаторът въобще не е въвел, то по въпросите кога е налице увреждане по см. чл. 135, ал.1 ЗЗД, за знанието за увреждащия кредитора ефект на извършеното разпоредително действие, както и за доказателствената тежест в хипотезата на чл.135, ал.1 ЗЗД е налице не само трайно установена съдебна практика, но и задължителна практика на ВКС, което изключва приложимостта на визирания критерий за селекция по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
С тази трайно непротиворечива практика на ВКС, която е в смисъл, че недобросъвестността на участниците в сделката не се предполага и следва да се докаже от ищеца, освен в хипотезата на чл.135, ал.2 ЗЗД, така както в тежест на последния е да докаже и предназначението за увреждането въззивният съд се е съобразил при постановяване на обжалвания съдебен акт.
Въпросът за възмездния или безвъзмезден характер на договора за встъпване в дълг, чиято законова регламентация е в чл.101 ЗЗД е свързан с установяване на фактическата обстановка по делото, въз основа на конкретните факти и обстоятелства, поради което, така формулиран, не може да обоснове общата предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК.
Ответниците по касационната жалба не са претендирали деловодни разноски за производството по чл.288 ГПК, поради което съставът на касационната инстанция не дължи произнасяне по отговорността за същите – арг. от чл.78, ал.3 ГПК.
Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Бургаския апелативен съд № 117 от 12.12.2011 год., по т.д.№ 285/2010 год., по описа на с.с.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.