О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№. 613
София, 19.09.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на осемнадесети юни две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при участието на секретаря
в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията М.Славчева
т.дело № 2273/2013 година
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на [фирма] и на „У. Б.” АД срещу въззивно решение № 2066 от 17.12.2012 г. по т.д.н.№ 22432012 г. на Софийски апелативен съд, с която е отменено решение № 108 от 18.01.2012 г. по т.д.№ 1249/2011 г. на СГС, ТО, VІ-13 състав в частта, с която е обявена неплатежоспособността на [фирма] с начална дата 02.09.2007 г. и вместо него е постановено друго, с което последният е обявен в свръхзадлъжнялост с начална дата 31.12.2006 г.
Касаторът [фирма] обжалва въззивното решение изцяло и моли да бъде отменено, като се постанови друго, с което да се отхвърли молбата по чл.625 ТЗ за откриване на производство по несъстоятелност. Поддържа, че вземанията на молбоподателите А. и П. Х. не произтичат от търговска сделка, които освен това били погасени по давност, а допустимостта на касационното обжалване е обоснована с наличието на всички основания, предвидени в чл.280, ал.1 ГПК.
Касаторът „У. Б.” АД обжалва въззивното решение в частта, с което [фирма] е обявен в свръхзадлъжнялост с начална дата 31.12.2006 г. В касационната жалба са въведени доводи за постановяване на въззивното решение в нарушение на материалния закон и при допуснати съществени процесуални нарушения, а допустимостта на касационно обжалване се поддържа на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
Ответниците по касация А. Р. Х. и П. М. Х. оспорват жалбите, както и наличието на основания за допускането им до разглеждане.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по основанията по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационните жалби са подадени в срока по чл.283 във вр. с чл.613а, ал.1 ТЗ, от надлежни страни срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което са процесуално допустими.
Производството по делото е образувано по подадена молба по чл.625 ТЗ от А. и П. Х., граждани на Великобритания и С. И. за откриване на производство по несъстоятелност на [фирма] с твърдения, че тъй като не е в състояние да изпълнява изискуеми парични задължения към тях в размер общо на сумата 172 619.12 евро, включваща обезщетение вместо изпълнение в размер на 74 793.80 евро, на който възлизала цената на недвижим имот по сключен между молителите и длъжникът предварителен договор, по който последният се задължил да построи сграда в [населено място] и да им прехвърли правото на собственост върху индивидуализирания в договора апартамент, както и неустойка по чл.6.2 от предварителния договор в размер на 97 825.32 евро, като според депозираната молба – уточнение дължимостта й е обусловена от неизпълнение на задължението за въвод на купувача във владение до 01.09.2007 г. за периода 02.09.2007 г. до 02.04.2011 г. и евентуално поради непредаване на имота в срок до 01.09.2007 г./т.3.1/ и неустойка за неизпълнение на задължението за прехвърляне на правото на строеж /т.2.3/ в размер на 95 586.47 евро за периода 02.20.2007 г. до 02.04.2011 г. Според твърденията ответното дружество е в състояние на свръхзадлъжнялост, тъй като имало неизпълнени парични задължения по около 120 предварителни договора, а наред с това и необслужван кредит към [фирма]. Изложено е в молбата освен това, че е налице източване на дружеството – длъжник, което апортирало недвижимите имоти в друго дружество, а впоследствие придобитите от апортирането дружествени дялове били прехвърлени на трето ФЛ.
На основание чл.629, ал.4 ТЗ касаторът „У. Б.” АД се присъединил като кредитор в производството с изложени в молбата му твърдения, че ответникът има парично задължение по договор за кредит в размер общо на 540 644.86 евро, в т.ч. главница и лихви, остатък от заем от 2 000 000 евро, обезпечен с договорна ипотека върху недвижими имоти, подробно индивидуализирани в нот.акт, както и със залог по ЗДФО върху паричните средства на заемателя по сметките му в банката-заемател.
С решението си по чл. 630 ТЗ първоинстанционният съд приел, че молителите са активно легитимирани по чл.625ТЗ, тъй като имат изискуеми парични вземания, произтичащи по търговски сделки, сключени с ответника по молбата. При изследване на всички задължения на дружеството, както и на имущественото състояние на дружеството, съдът е констатирал, че същият не е в състояние да покрива задълженията си, без да увреди интересите на кредиторите. Този извод е направил основно базирайки се на отрицателните показатели за ликвидност, автономност, рентабилност, които според ССЕ са много под единица, рентабилността е отрицателна, а коефициентът на задлъжнялост – 1,991 бил показателен колко пъти пасивите надхвърлят собствения капитал на длъжника. Поради това уважил молбата за откриване производство по несъстоятелност, като по аргумент от чл.608, ал.1 ТЗ приел, че плащанията от страна на длъжника само на част от кредиторите не обосновават извод, че същият не е в състояние на неплатежоспособност, а за начална дата определил 02.09.2007 г., към която дата ответникът бил задължен да плати неустойките, уговорени в процесния предварителния договор.
Въззивният съд приел, че макар и частично погасени по давност – чл.111, б.”б” З., вземанията за неустойки по предварителния договор са дължими за периода 02.09.2010 г. до 02.04.2011 г., на която дата е подадена молбата по чл.625 ТЗ. Прието е освен това, че поради предприятия от длъжника апорт на недвижими негови имоти, вкл. и на процесния апартамент в капитала на [фирма] по договор от 18.02.2010 г., за молителите – купувачи по предварителния договор е възникнало вземане за обезщетение в размер на 74 793.80 евро, което по аргумент от чл.79, ал.1 ГПК имало договорен, а не извъдоговорен характер, както неправилно приел първоинстанционния съд, като това вземане също произтичало от търговска сделка.
Като се позовал на обстоятелството, че още с исковата си молба двамата молители А. и П. Х. са релевирали и двете основания за откриване на производство по несъстоятелност – неплатежоспособност и свъхзадлъжнялост, които основания не са поставени в съотношение на евентуалност, въззивният съд приел, че за първоинстанционния съд е било налице задължение да изследва кое от тези две основания е налице, а ако и двете са налице – кое е настъпило по-рано и кога. Посочено е, че обичайно длъжникът се намира и в двете състояния едновременно, какъвто обаче не бил разглеждания случай. Въз основа на приетите по делото заключения на ССЕ, както и на представените във въззивното производство седем предварителни договора, сключени от длъжника като продавач на трети за спора лица и 4 броя молби за предявени вземания, въззивният съд приел, че още към 31.12.2006 г. длъжникът не е бил в състояние с наличните си активи да покрие паричните си задължения, като заключението на ССЕ сочело, че това състояние е трайно и през всички следващи години на изследвания период до 30.03.2011 г. След извършено позоваване на разпоредбата на чл.742, ал.1 ТЗ, според която при свърхзадължяналостта не е необходимо паричните задължения да са изискуеми, с решението е прието, че първоинстанционният съд е следвало да открие производство по несъстоятелност на дружеството поради свръхзадължнялост, която е настъпила по-рано от датата на неплатежоспособността му. В тази връзка е посочено, че именно невъзможността за плащане на изискуеми вземания по търговски сделки е принудило дружеството да търси финансиране и сключвайки с [фирма] договор за банков кредит, който също не е могъл да обслужва и което наложило и системното разсрочване на дълга със 7 анекса към договора за банков кредит. Ответното дружество, чиято е доказателствената тежест според съда не установило, че се касае до временни затруднения за извършване на дължимите плащания или че разполага с имущество, достатъчно да покрие задълженията му, без опасност за кредиторите по смисъла на чл.631 ТЗ. По така изложените съображения отменил обжалваното решение в посочената му част и обявил свръхзадлъжнялостта на [фирма] с начална дата 31.12.2006 г.
І. По касационната жалба на [фирма]:
Касаторът поставя като значим процесуален въпрос, решен според него в противоречие със задължителната практика на ВКС този за задължението на съда по чл.235, ал.2 ГПК /неправилно посочен текста на чл.236, ал.2/ да обсъди всички доводи и съображения на страните, включително и тези в писмените бележки. Освен че не се сочи конкретен негов довод, останал необсъден от въззивния съд, настоящият състав намира, че оплакванията на касатора са относими към основанието по чл. 281, т. 3, пр.2 от ГПК за отмяна на въззивното решение поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, но не и към основанията по чл.280, ал.1 ГПК за селектиране на касационните жалби.
Неоснователно е и твърдението на касатора, че по въпроса за определянето на началната дата на неплатежоспособност – чл.608 ТЗ, решението било постановено в противоречие с практиката на ВКС, според която същата следва да се определи въз основа на цялостното финансово състояние на длъжника. Касаторът е обявен в свръхзадължнялост и за определяне на началната й дата са относими различни от неплатежоспособността критерии, което налага правния извод, че изведеният въпрос не отговаря на основното изискване на чл.280, ал.1 ГПК.
Твърдяното противоречие на въззивното решение с ТР № 1/2010 г. на ОСТК на ВКС по въпроса за действителността на клаузите за неустойка също не е налице, доколкото в същото е прието, че не е нищожна клауза за неустойка, уговорена без краен предел или без фиксиран срок, до който тя може да се начислява. Начинът на определяне на неустойката, нейният вид и размер и условията, при които се дължи не са ограничени от повелителни норми на закона, поради което договарянето й без краен предел, както и над размера на законната лихва сами по себе си не водят до нищожност на договора или на отделни негови клаузи. Въпрос на конкретна преценка е дали липсата на краен предел за натрупване на неустойката, както и размерът й са довели до нарушаване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД. В случая данните по делото сочат по категоричен начин, че размерите на процесните неустойка са нараснали поради продължителното неизпълнение от страна на продавача-касатор, който е имал възможност сам да ограничи размера на неизпълнението и по този начин да влияе и върху размера на санкцията, която е в пряка зависимост от периода на забавата.
Настоящият състав намира, че не е налице в случая и предвидената в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК предпоставка за допускане на касационното обжалване по приложението на чл.742, ал.1 ТЗ, вкл. и за тълкуване на разпоредбата. Предложената обосновка на така поддържаното основание – липса на съдебна практика по въпроса как следва да се преценява дали имуществото на длъжника е достатъчно за покриване на задълженията му, допустима ли е преоценката му с оглед изискванията за справедлива цена, следва ли състоянието на свръхзадлъжнялост да се преценява дали е трайно и дали е достатъчно да бъде констатирано или трябва да бъде обективирано и в други факти и обстоятелства дава основание да се приеме, че касаторът търси друг смисъл от вложения от законодателя в цитираната разпоредба, с която е въведен формален критерий относно свръхзадлъжнялостта като състояние на търговеца, към наличието на което са неотносими критериите за неплатежоспособност, каквито всъщност излага касаторът.
По изложените съображения настоящият състав приема, че касаторът не е доказал наличието на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
По касационната жалба на [фирма]:
Касаторът поставя въпроси, аналогични на поставените от предходния касатор, поради което настоящият състав, като препраща към съображенията, изложени по-горе намира, че следва да се произнесе само по последния от тях, който е формулиран по следния начин – съставлява ли вземането за обезщетение вместо изпълнение вземане по търговска сделка по смисъла на чл.608 ТЗ.
Така поставеният въпрос, по който се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК е значим, но не е определил изхода на делото. Въззивният съд изрично е посочил, че А. и П. Х. се легитимират като кредитори на ответното дружество с изискуеми и непогасени по давност вземания за неустойки, произтичащи от търговска сделка. Следователно този въпрос няма обуславящо значение за делото, поради което не отговаря не отговаря на основното изискване на чл.280, ал.1 ГПК. Това е достатъчно основание, за да не се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда наличието на въведения в изложението допълнителен критерий по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
В обобщение настоящият състав приема, че обжалваното въззивно решение не следва да се допуска до касационен контрол.
Водим от горното Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 2066 от 17.12.2012 г. по т.д.н.№ 22432012 г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: