О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№.614
София, 19.09.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на осемнадесети юни две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при участието на секретаря
в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията М.Славчева
т.дело № 2159/2013 година
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу въззивно решение № 241 от 11.02.2013 г. по т.д.н.№ 4244/2011 г. на Софийски апелативен съд. С последното е потвърдено решение № 1073 от 27.09.2011 г. по т.д.№ 457/2009 г. на СГС, ТО, VІ-5 състав, с което на основание чл. 631 ТЗ е отхвърлена молбата на касатора с правно основание чл. 625 ТЗ за откриване производството по несъстоятелност за ответника [фирма], [населено място].
В касационната жалба са въведени доводи за постановяване на обжалваното решение в нарушение на материалния закони при съществено нарушение на процесуалните правила, поради което се иска отмяната му. Счита за направен в противоречие със закона изводът, че е налице спиране на плащанията, но само по себе си това не било предпоставка за откриване на производство по несъстоятелност, ако бъде оборена презумпцията по чл.608, ал.2 ТЗ, но без да обвързва презумпцията с чл.631 ТЗ за разлика от първоинстанционния съд. Така въззивният съд приел че презумпцията по чл.608, ал.2 ТЗ е оборна, без да изследва и приеме наличието на някое от основанията по чл.631 ТЗ.
В изложението по чл.284, ал.3, т-.1 ГПК допускането на касационно обжалване е обосновано с наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
Ответникът по касация [фирма] по реда и в срока по чл.287, ал.1 ГПК възразява срещу допустимостта на касационното обжалване. Претендира разноски за касационното производство.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по основанията по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 във вр. с чл.613а, ал.1 ТЗ, от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Производството по делото е образувано по молба на касатора за откриване на производство по несъстоятелност на [фирма] (с предишно наименование Ви-В. инвест” АД) с твърдения, че длъжникът не е в състояние да изпълни изискуеми парични задължения към молителя /след вливането на Г.-София” АД в дружеството му, прекратяване на преобразуващото се дружество без ликвидация и преминаване на цялото имущество към приемащото дружество, вписано в ТР на 30.09.2008 г./ по договор за изпълнение на обект „Б. сграда зона Б-19, кв.280А от 21.04.2007 г., формирани от главница за възнаграждение за извършени и приети СМР – 2 387 828.18 лв.; ДДС – 502 700.67 лв. и неустойка за забава от 8% върху незаплатените СМР в размер на 191 026.25 лв.
В първоинстанционното производство е допусната ССЕ, според заключението на която задължението за главница поради частично извършено плащане е в размер на 2 304 231.41 лв., като на тази база неустойката се редуцира до сумата 184 338.51 лв. Вещото лице при направения анализ на финансовото състояние на дружеството-длъжник е приело, че придобитите от него през 2009 г. недвижими имоти са закупени с цел препродажба в рамките на икономическата им стойност, извод, потвърден според ССЕ от факта, че длъжникът извършил разпоредителни сделки с част от тях. Въз основа на това експертът е заключил, че тези новопридобити имоти следва да се третират като краткотрайни активи. Закупените от длъжника акции на трето по делото лице – [фирма] според заключението следвало да се квалифицират като дълготрайни активи, а така били отразени и в счетоводния му баланс. При така направените уговорки според третото заключение на ССЕ, че към 31.12.2010 г. дълготрайните активи на длъжника били 726 х.лв., а краткотрайните 3 393 х.л., т.е. краткотрайните активи имат относително по-голям дял, позволяващо по-гъвкаво реагиране при неблагоприятна пазарна и икономическа среда, ССЕ посочила, че водещ за установяване на състоянието на длъжника е показателят за общата ликвидност, отразяващ съотношението на всички краткотрайни активи към краткосрочните му задължения, които последният бил в състояние да покрие с краткотрайните си активи, както и дългосрочните си задължения, тъй като рентабилността му била сравнително приемлива. Според заключението коефициентът на общата ликвидност към 31.12.2011 г. – 1,1656, а показателят за финансова автономност – 0.3878 сочели на висока степен на автономност. При така установените факти, първият съд приел, че длъжникът е оборил презумпцията за неплатежоспособност и само на това основание молбата по чл.625 ТЗ следва да бъде отхвърлена, без да е задължен да се произнася по останалите предпоставки – дали към предходен момент той е бил в състояние на неплатежоспособност. Така установеното финансово състояние давало основание да се приеме, че независимо от спирането от страна на длъжника на изскуемите си плащания към молителя, дължими по търговска сделка, затрудненията му са били с временен характер и са били преодоляни към 31.12.2011 г., следователно последният разполага с имущество, достатъчно за покриване на задълженията, без опасност за интересите на всички кредитори.
Във въззивната си жалба настоящият касатор възразил срещу извода на първоинстанционния съд, че посочените права имат характера на краткосрочни активи, вместо на материални запаси във връзка с което във въззивното производство повторно е изслушана ССЕ, която изчислило коефициентите за ликвидност и финансова автономност и задлъжнялост в два варианта – чрез отчитане на всички права – тези на правото на собственост и на вещни права веднъж като Д. и втори път – като краткотрайни активи.
При така установените факти въззивният съд споделил направения с обжалваното решение извод, че ответното дружество не е в състояние на неплатежоспособност, като приел, че положителните стойности на показателите за ликвидност, автономност и рентабилност са ясна индикация за платежоспособността му и с това длъжникът е оборил презумпцията по чл.608 ТЗ, поради което и при липсата на една от материалноправните предпоставки за откриване на производство по несъстоятелност, молбата по чл.625 ТЗ следва да бъде отхвърлена само на това основание, , без съдът да се произнася по евентуалното наличие на другите предпоставки, както и дали [фирма] е било неплатежоспособно към по-ранна дата, тъй като общото му икономическо състояние към 31.12.2011 г. сочи, че дори и да е имал затруднения в предходен период, то те са били временни и са преодолени към посочената дата.
Като неоснователна е преценена тезата на молителя, че придобитите от ответното дружество вещни права следва да се третират като Д., като в тази връзка съдът изложил, че се касае до имоти, придобити с цел продажбата им и според международните счетоводни стандарти отговарят на критериите за квалифицирането им като краткотрайни активи, поради което и като база за определяне на общото икономическо състояние на [фирма] следва да бъде възприет вариант 2 от заключението на ССЕ, в който придобитите от дружество недвижими имоти са отчетени като краткотрайни активи.
Настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
Първият от формулираните от касатора въпроси е дали при доказано спиране на плащанията може ли да се счете, че няма неплатежоспособност и в други случаи, извън двете хипотези на чл.631 ТЗ и съответно дали обратното доказване в оборване на презумпцията може да се изрази в установяване и на други обстоятелства извън тези по чл.631 ТЗ.
Отговорът на този въпрос според касатора бил даден в противоречие с практиката на ВКС, а било налице и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Позовава се на постановено по чл.290 ГПК Решение № 64 от 23.03.2010г. на ВКС по т.д.№ 959/2009 г., ІІ то., в което било прието, че презумпцията за неплатежоспособност поставя в „тежест на длъжника-търговец” да докаже, че разполага с имущество, достатъчно за покриване на задълженията му без опасност за интересите на кредиторите му. Коментирайки това решение, касаторът твърди, че съдът в противоречие с него е приел, че презумпцията по чл.608, ал.2 ТЗ може да се опровергава и извън хипотезите на чл.631 ТЗ.
Така поставеният въпрос налага да се приеме, че касаторът отправя питане дали извън установените в чл.608 ТЗ предпоставки в закона са установени и други такива, при чието наличие съдът е следвало да приеме, че длъжникът се намира в състояние на неплатежоспособност. При наличието на ясната норма на чл.608 ТЗ, която дефинира понятието „неплатежоспособност”, питането на касатора дали други, извън посочените от нея признаци предпоставят неплатежоспособност на търговеца е повече от безпредметно, а и не се оправдава твърдяното противоречие с цитираното Решение № 64 от 23.03.2010г. на ВКС по т.д.№ 959/2009 г., ІІ т.о.ТК.
Като втори касаторът поставя въпросът дали при преценка на имущественото състояние съдът е обвързан от счетоводните записвания на длъжника или трябва самостоятелно да го изследва, включително и като пренебрегне счетоводните записвания – разрешен според него в противоречие с Решение № 102 от 08.10.2009 г. на ВКС по т.д.№ 60/2009 г., І т.о., ТК, също постановено по реда на чл.290 ГПК. С това решение е действително е прието, че невписването на едно задължение в търговските книги не би могло да се отрази на неговата действителност, а напротив това е показател за редовност/нередовност на книгите, поради което не би могло да се извърши преценка за икономическото състояние на длъжника единствено въз основа на съставени от него счетоводни документи. В случая въпросът на касатора не е свързан с осчетоводяването или не на дадено задължение или актив, а с осчетоводяването на придобитите от ответното дружество недвижими имоти като краткотрайни активи. Съдът в случая не е възприел безкритично заключението на вещото лице, а е обосновал извода си относно вида на този актив с нормативно установени критерии, съдържащи се в Международните счетоводни стандарти – М. 1 „Представяне на финансови отчети”, в МСФО „Нетекущи активи, държани за продажба”, както и в Регламент /ЕО/ № 1142/09 г., които в случая са дали основание на въззивния съд да възприеме един от двата варианта на заключението на ССЕ.
Изложеното позволява да се приеме, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, поради което искането за достъп да въззивното решение до касационно обжалване следва се отклони.
Независимо от изхода на делото, своевременно направеното от ответника по касация искане за присъждане на разноски следва да се остави без уважение поради липса на доказателства такива да са били направени, а в представеният списък по чл.80 ГПК са посочени разноски, направени по различно от настоящето дело.
Водим от горното Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 241 от 11.02.2013 г. по т.д.н.№ 4244/2011 г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: