5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1084
Софияq 26.09.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и трети септември през две хиляди и тринадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 2308 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на М. Б. А. от [населено място], чрез процесуалния й представител адв. В. М., против въззивното решение № 8394 от 18 октомври 2012 г., постановено по гр.д. № 3907 по описа на Софийския градски съд за 2011 г. в частта му, с която е потвърдено решение № 6676844 от 17 ноември 2010 г., постановено по гр.д. № 29308 по описа на районния съд в гр. София за 2009 г. за отхвърляне на иска на А. против З. Н. М.-П., Н. П. П. и С. П. П. – тримата от [населено място], за признаване за установено, че не съществува вземане срещу А., произтичащо от договор за заем, за принудителното събиране на което е образувано изпълнително дело, поради погасяването му по давност за главницата от 7500 щатски долара, както и вземане за лихви в размер на 893,14 щатски долара за периода 1 февруари – 30 ноември 2001 г.
В касационната жалба се сочи, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, защото съдът влага смисъл в ППВС № 3/80 г., каквото то не съдържа, тъй като подаването на молба по чл. 237, б. „з” ГПК (отм.) не прекъсва давността относно вземането, тъй като това не е нито иск, нито възражение по смисъла на чл. 116 ЗЗД; неправилно съдът приема, че молбата по чл. 242 ГПК (отм.) е действие за принудително изпълнение, което прекъсва давността; не е прекъснала давността и с подадената молба от 2005 г. за образуване на изпълнително дело въз основа на издадения на 1 юни 2004 г. изпълнителен лист, тъй като съдебната практика и доктрината приемат, че подаването на молба до съдебен изпълнител без посочване на конкретен изпълнителен способ не представлява предприемане на изпълнителни действия, годни да прекъснат давността относно присъденото вземане и тя продължава да тече, а изпълнителният способ е посочен едва в молба от 21 февруари 2008 г., т.е. след изтичане на пет годишния давностен срок; неправилно е прието, че погасено по давност е само вземането за лихви за периода 1 февруари – 30 ноември 2001 г., предхождащ с повече от три години подаването на молбата по чл. 237 ГПК (отм.), като това разрешение произтича от неправилното виждане за характера на молбата за издаване на изпълнителен лист на несъдебно изпълнително основание. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба се сочи, че обжалваното съдебно решение съдържа произнасяне по следните въпроси, обусловили крайните изводи на съда: молбата по чл. 237, б. „з” ГПК (отм.) представлява ли действие за принудително изпълнение, прекъсващо давността по чл. 116, б. „в” ЗЗД (сочи се основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – противоречие с ППВС № 3/80 г.); подаването на молба до съдебния изпълнител за образуване на дело без посочен изпълнителен способ представлява ли предприемане на действие за принудително изпълнение, годно да прекъсне давността относно вземането (сочи се основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК – противоречиво разрешаване на въпроса в ТР № 22/54 г., ОСГК, и три решения на ВС).
Ответниците З. Н. М.-П., Н. П. П. и С. П. П. – тримата от [населено място], чрез процесуалния си представител адв. Ц. К., в отговор на касационната жалба сочат доводи за липса на основание за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователността на касационната жалба.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК.
С решението си въззивният съд приема, че молбата по чл. 242 ГПК (отм.) следва да се квалифицира като предприемане на действия за принудително изпълнение, което прекъсва давността по смисъла на чл. 116, б. „в” ЗЗД, от който момент тече нова давност, считано от уважаването на искането за издаване на изпълнителен лист, който съвпада с давностния срок за погасяване на вземането, който в случай е петгодишен; изискуемостта на вземането е настъпила на 31 януари 2001 г., подадена е молба по чл. 237, б. „з” ГПК (отм.) на 30 ноември 2004 г., а на 1 юни 2005 г. е издаден изпълнителен лист, и, следователно, към датата на издаване на изпълнителния лист давността не е била изтекла за погасяване на главничното вземане, но е било погасено по давност вземането за лихви върху главницата, считано за периода 1 февруари – 30 ноември 2001 г., предхождащ с повече от 3 години подаването на молбата по чл. 237 ГПК (отм.); с предприемането на действия за принудително изпълнение по образуваното изпълнително дело е била прекъсната погасителната давност за вземането по чл. 111, б. „в” ЗЗД, а дори да се приеме, че взискателите са бездействали за периода 22 юни 2005 г. – 22 юни 2007 г., и че това бездействие е довело до прекратяване на изпълнителното производство по смисъла на чл. 330, ал. 1, б. „д” ГПК (отм.), то с поисканото в последствие от тях на 21 февруари 2008 г. изпълнително действие, давността отново е била прекъсната, поради което към завеждането на иска на 10 юни 2009 г. както главничното вземане на ответниците, така и вземането за лихви за периода 1 декември 2001 г. – 22 юни 2005 г., не са били погасени по давност.
К. съд приема, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационното обжалване.
Първият правен въпрос е разрешен от въззивния съд в съответствие с обвързващата съдебна практика, намерила израз в решение № 94 по т.д. № 943/2009 г., І т.о. и посочена от въззивния съд в обжалваното решение. ВКС в цитираното съдебно решение, постановено по реда на чл. 290 ГПК приема, че с молбата по чл. 242 ГПК (отм.) за издаване на изпълнителен лист на несъдебно изпълнително основание кредиторът манифестира намерението си да осъществи принудително изпълнение срещу длъжника, като се ползва от облекчения ред на процесуалния закон за събиране на вземането си, поради което молбата по чл. 242 ГПК (отм.) следва да се квалифицира като предприемане на действие за принудително изпълнение и прекъсва давностния срок съгласно чл. 116, б. „в” ЗЗД, а по аналогия с нормата на чл. 117, ал. 1 ЗЗД и разрешението в ППВС № 3/80 г., давността започва да тече отново от уважаването на искането за издаване на изпълнителния лист. В друго свое решение по чл. 290 ГПК (решение № 173 по т.д. № 1095/2009 г., ІІ т.о.), ВКС приема, че в ППВС № 3/1980 г. не се прави разлика между изпълнителен лист за вземане, издадено въз основа на съдебен акт, формиращ сила на пресъдено нещо, и изпълнителен лист, издаден на извънсъдебно изпълнително основание. Ето защо следва да се приеме, че, след като даденото от въззивния съд разрешение е в съответствие с обвързващата съдебна практика, то не е налице основание за допускане на касационното обжалване по първия от поставените правни въпроси при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
На второ място се търси отговор на въпроса подаването на молба до съдебния изпълнител за образуване на дело без посочен изпълнителен способ представлява ли предприемане на действие за принудително изпълнение, годно да прекъсне давността относно вземането. Питането е отправено във връзка с приетия от съда извод, че с предприемането на действия за принудително изпълнение по образуваното изпълнително дело е била прекъсната погасителната давност за вземането по чл. 111, б. „в” ЗЗД. Представената от касаторката съдебна практика не обосновава наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, тъй като в нито едно от представените съдебни решения не е разрешен поставеният правен въпрос. Така в ТР № 22/1954 г., ОСГК се приема, че връчването на призовка за доброволно изпълнение не е указване на начин за изпълнение; в решение № 2115 по гр.д. № 8968/1961 г., І г.о., ВС приема, че ако до изтичане на съответния давностен срок за погасяване на определено вземане не са предприети изпълнителни действия вземането се погасява, макар и изпълнителното производство да е висящо; в решение № 2054 по гр.д. № 1408/1963 г., І г.о., ВС приема, че давността не спира докато има висящ изпълнителен процес, а тя тече на общо основание докато не бъде прекъсната с предприемането на действие за принудително изпълнение; с решение № 1416 по гр.д. № 884/1969 г., І г.о., ВС приема, че исканията на взискателя за извършване на принудителни изпълнителни действия прекъсват давността дори и в случай, че длъжникът е осуетил изпълнението на задълженията си, като е успял по някаква причина да остане неоткрит. Позоваването на посочването на изпълнителните способи в последния съдебен акт е сторено в контекста на определянето на това кога взискателят е изпълнил своите задължения в процеса и е направил всичко необходимо за предизвикване дейността на съдебния изпълнител. Тъй като с цитираната съдебна практика не се обосновава наличието на противоречиво разрешаване на поставения правен въпрос, то касационното обжалване на въззивното решение по него не следва да бъде допускано.
Ответниците претендират заплащане на разноски, заплатени по договор за правна защита и съдействие, които са в размер на 300 лева, и им се дължат на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 8394 от 18 октомври 2012 г., постановено по гр.д. № 3907 по описа на Софийския градски съд за 2011 г. в обжалваната му част.
ОСЪЖДА М. Б. А., ЕГН [ЕГН], с адрес в [населено място],[жк], [жилищен адрес] вх. „”, ет. , ап. , да заплати на З. Н. М.-П., Н. П. П. и С. П. П. – тримата с адрес в [населено място],[жк], [улица], № , ет. , ап. , сумата от 300,00 (триста) лева сторени разноски за касационното производство.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: