ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1100
София, 30.09.2013г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и трети септември две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 2655 по описа за 2013г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационните жалби на Комисията за регулиране на съобщенията /КРС/ чрез гл.юрисконсулт Ел.Б. и на Д. Н. Д. от София, приподписана от Б.М., срещу въззивното решение на СГС от 12.ХІ.2012г. по в.гр.д. № 5484/2011г.
В отговорите си по реда на чл.287 ал.1 ГПК страните са заели становища за недопускане на касационно обжалване.
К. жалби /тази на Д. – срещу въззивното решение само в частта по претенцията по чл.86 ал.1 ЗЗД и относно разноските/ са подадени в предвидения в закона и указан от съда преклузивен срок и са процесуално допустими.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С атакуваното решение СГС по въззивни жалби и на двете страни е потвърдил решението на СРС от 03.VІ.2010г. по гр.д. № 57266/2009г. в уважителните му части по исковете по чл.344 ал.1 т.1 и т.2 КТ и в частта за разноските, отменил е първоинстанционното решение в отхвърлителната му част по иска по чл.344 ал.1 т.3 КТ и вместо него е постановил друго, с което е осъдил КРС да заплати на Д.Д. 7234.20лв. обезщетение по чл.225 ал.1 КТ, обезсилил е решението на СРС в частта, с която се е произнесъл по иск по чл.86 ал.1 ЗЗД, присъдил е разноски за въззивната инстанция и държавни такси по сметките на СРС и СГС.
За да постанови решението, въззивният съд е взел предвид, че към момента на възникване през 2003г. на трудовото правоотношение между страните ищецът е бил придобил право на пенсиониране, като от 01.ІV.1999г. му е отпусната и пенсия, както и че правоотношението е прекратено със заповед, връчена на Д. на 17.ХІІ.2009г., на основание чл.328 ал.1 т.10 КТ. При тези обстоятелства е направен извод за незаконност на уволнението поради липса на основанието, на което то е извършено. Съдът се е позовал на задължителната практика на ВКС, предмет на решения по гр.д. № 374/2010г. и по гр.д. № 1739/2009г. ІV ГО, според която основанието по чл.328 ал.1 т.10 КТ представлява юридически факт, възникнал след, а не преди сключването на трудовия договор, и че възможност за прекратяване на такъв договор с лице, което към момента на възникване на трудовото правоотношение е придобило и упражнило правото си на пенсия, се предвижда с разпоредбата на чл.328 ал.1 т.10а КТ, която е в сила след процесното уволнение.
Относно искът по чл.86 ал.1 ЗЗД въззивният съд е приел, че тази претенция е заявена не с исковата молба, подадена на 28.ХІІ.2009г., а едва на 26.ІІ.2010г., при което съдът не е бил надлежно сезиран с нея, което обуславя недопустимост на решението в тази му част.
В изложението на КРС по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК се твърди противоречиво разрешаване на въпроса по приложението на чл.328 ал.1 т.10 КТ, както и непълнота на закона към датата на прекратяване на трудовото правоотношение. Сочи се практика на ВКС и на въззивни съдилища /без данни решенията им да са влезли в сила – решение № 1921/08.ХІІ.2005г. по гр.д. № 805/2005г. на В..ОС и решение от 26.VІ.2012г. по гр.д. № 14485/2011г. на СГС/, създадена преди и след влизането в сила на ГПК от 2007г.
В изложението на Д. Н.Д. по чл.284 ал.3 т.1 ГПК в хипотезите по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК /липса на практика/ се сочи, че няма правна пречка за уважаване на искането за присъждане на лихви по чл.86 ЗЗД и до окончателното изплащане на обезщетението, искът е заявен по време на кореспонденцията по делото за уточнявания и преди затварянето на прозореца за изясняване на фактическата страна по делото и за изправяне и допълване на първоначалната жалба, както и преди доклада по делото и преди първото заседание; увеличението на лихвите в зависимост от забавянето на делото не се смятало за увеличение на иска. Не се сочи практика.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допускано. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос /въпроси/, който е от значение за изхода на спора по делото и който е решен в противоречие с практиката на съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Касаторът е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода на делото като израз на диспозитивното начало в гражданския процес, който /въпрос/ определя рамките, в които ВКС е длъжен да селектира касационните жалби. Обжалваното решение не може да бъде допуснато до касационен контрол, без да бъде посочен този въпрос, както и на основания, различни от формулираните в жалбата. К. съд не е длъжен и не може да извежда въпросът от значение за изхода на делото от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода на делото само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това /Така т.1 от ТР № 1/19.ІІ.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
В разглеждания случай по поставения от касатора-ответник материалноправен въпрос по приложението на чл.328 ал.1 т.10 КТ произнасянето на въззивния съд е в съответствие със задължителната уеднаквяваща практика на ВКС, предмет на решения на негови състави, постановени по реда на чл.290 и следв. ГПК, по гр.д. № 374/2010г., гр.д. № 1739/09г., гр.д. № 300/2011г., гр.д. № 381/09г. и други. Настоящият състав на ВКС напълно споделя даденото в тази практика разрешение на въпроса и не намира основание, а такива не се и твърдят от касатора, за изменението й.
Не е налице и твърдяното основание за допускане на касационно обжалване, изразяващо се в непълнота на закона. Основанията за едностранно от работодателя прекратяване на трудово правоотношение са предвидени изрично и изчерпателно в КТ и само въз основа и при наличие на някое от тях уволнение може да бъде извършено. Въвеждането и на други основания за това не може да стане чрез разширително тълкуване на нормите, съдържащи се в чл.328 ал.1 КТ, а само по пътя на законодателното уреждане, каквото е сторено с приемането на новата т.10а на чл.328 ал.1 КТ /ДВ бр.46/2010г./.
При това положение не са налице твърдяните основания по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК, поради което касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допускано по касационната жалба на КРС.
Не следва да бъде допускано касационно обжалване и по жалбата на Д.Д.. В представеното от него след даденото му от въззивния съд указание изложение, както и в касационната му жалба, не са формулирани по посочения по-горе начин въпросите, по които се е произнесъл въззивният съд, обусловило решаващите му изводи по претенцията по чл.86 ЗЗД. Релевираните в тези документи съображения представят виждането на касатора за надлежно предявяване на претенцията му за присъждане на мораторни лихви, които, обаче, представляват основания за касационно обжалване по смисъла на чл.281 ГПК, а те се подлагат на преценка, ако касационно обжалване бъде допуснато.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на СГС, Административно отделение, ІІІ-Б състав, № 73836/12.ХІ.2012г. по гр.д. № 5484/2011г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: