О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 640
С., 03.10.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 30.09.2013 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ч.т.дело №3446 /2013 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.274, ал.3, т.1 ГПК.
Образувано е по частната касационна жалба на [фирма], [населено място] против въззивното определение на Добричкия окръжен съд № 336 от 10.05.2013 год., по ч.гр.д.№ 308/2013 год., с което е потвърдено първоинстанционното определение на Д. № 399 от 22.11.2012 год., по гр.д.№ 3897/2012 год. за оставяне без разглеждане, поради липса на правен интерес за ищеца, предявения установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК – да се признае за установено съществуването на парично задължение на Емилия Е. Т. от [населено място] към [фирма], за което е издадена заповед за изпълнение № 487/28.09.2011 год., по ч.гр.д.№ 4520/2011 год. на Д. и за прекратяване на производството по делото.
С частната касационна жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното определение, по съображения за допуснато нарушение на съществените съдопроизводствени правила, поради което се иска отмяната му и връщане на делото на Д. за разглеждане по същество предявената искова претенция.
В инкорпорирано в съдържанието на частната касационна жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК частният касатор е обосновал касационно обжалване по приложно поле, позовавайки се на съществуващо спрямо практиката на ВКС противоречиво разрешаване на „представения казус”.
Като израз на визираното противоречие са посочени определения на ВКС: № 523/25.09.2012 год., по ч.гр.д.№ 435/2012 год. на І т.о. и № 329 от 31.05.2011 год., по ч.гр.д.№ 226/2011 год. на ІV г.о..
Ответната по частната касационна жалба страна не е заявила становище в срока по чл.276, ал.1 ГПК.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си по чл.278, ал.1 ГПК, намира:
Частната касационна жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на касационен контрол въззивен съдебен акт от категорията в чл.274, ал.3 ГПК, поради което е процесуално допустима.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване, поради следното:
Съгласно създадената с действащия ГПК уредба на касационното производство, осъществяваният от ВКС касационен контрол е факултативен и се предпоставя от наличие на разрешен от въззивния съд конкретен материалноправен и/ или процесуалноправен въпрос, който обусловил решаващите правни изводи, съдържащи се в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, се явява значим за крайния правен резултат по делото и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК. Според задължителните постановки в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС в тежест на касатора е, обосновавайки достъп до касационен контрол, да формулира изрично този специфичен за разгледания правен спор въпрос на материалното и/или процесуално право въпрос, попадащ в обсега на чл.280, ал.1 ГПК и да аргументира съответния селективен критерий, на който се позовава.
Следователно обстоятелството, че в настоящето производство частният жалбоподател въобще не е поставил конкретен правен въпрос, който да е значим по см. на чл.280, ал.1 ГПК за крайния правен резултат по делото, само по себе си изключва основателността на искането за разглеждане на подадената частна касационна жалба по същество.
По същите съображения, които са изложени в съобразителната част на горепосоченото ТР №1/2010 год. на ОСГТК на ВКС, ирелевантно за наличието на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК в конкретния случай е и само бланкетното възпроизвеждане на мотивите на отделни постановени от касационната инстанция съдебни актове, част от които се явяват задължителна за съдилищата съдебна практика и тяхното съпоставяне със съжденията на решаващия съд в обжалваното определение.
Само за пълнота на настоящето изложение в тази вр. следва да се посочи, че дори и да се приеме, с оглед подробните доводи в частната касационна жалба, че значимият за изхода на делото процесуалноправен въпрос, уточнен от касационната инстанция, без да бъде нарушено равенството на страните в процеса и диспозитивното начало, се свежда до наличието на активна процесуална легитимация за цесионера по предявен установителен иск, основан на чл.422, ал.1ГПК, във вр. с чл.415, ал.1 ГПК, когато цесията на вземането, предмет на издадената в полза на цедента заповед за изпълнение и изпълнителен лист е след приключване на заповедното производство, то не е налице визираното противоречие с цитираната от касатора практика на ВКС.
В случая въззивният съд не е приел за недопустим предявения от ищеца установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК, във вр. с чл.415, ал.1 ГПК възприемайки съображенията на Д., които аргументирани с процесуалното правило на чл.226, ал.1 ГПК са в смисъл, че [фирма], [населено място] не е активно процесуалноправно легитимиран да предяви установителен иск за вземането предмет на издадената в полза на заявителя [фирма] заповед за незабавно изпълнение № 487 от 28.09.2011 год. и изпълнителен лист по ч.гр.д.№ № 487 от 28.09.2011 год. на Д., тъй като е лице чуждо на заповедното производство, за което сключеният между него и Банката – кредитор, следващ приключване на заповедното производство, договор за цесия от 12.06.2012 год. е ирелевантен, а поради липса на правен интерес за страната.
Отсъствието на правен интерес- положителна процесуална предпоставка, от категорията на абсолютните, съставът на решаващата инстанция е обосновал със самото съдържание на заявения от ищеца петитум – да се установи вземането на Банката по процесната заповед за изпълнение, /т.е. чуждо за ищеца вземане/ и с правните последици, настъпили за цедента от извършената и надлежно съобщена на длъжника цесия.
Следователно посочената в исковата молба практика на ВКС имаща, съгласно т.2 на ТР № 1/19.020201 год. на ОСГТК на ВКС, задължителен за съдилищата в страната характер, според която макар и искът по чл.422, ал.1 ГПК, във вр. с чл.415, ал.1 ГПК да е по съществото си продължение на защитата на заявителя в заповедното производство, той не е неотменна част на изпълнителния процес и в частност на това заповедно производство, поради което прехвърляне на вземането, за което е издадена заповед за изпълнение и изпълнителен лист, по реда на чл.99 ЗЗД преди неговото предявяване не изисква съобразяване на правилата на чл.226 ГПК и не води до недопустимостта му, обективно не би могла да бъде източник на несъответствие по см. на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като е неотносима.
С оглед гореизложеното не се налага и спиране на производството по делото на осн. чл.292 ГПК, предвид т.10 на висящото т.д.№ 4/2013 год. на ОСГТК на ВКС.
Мотивиран от тези съображения, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Добричкия окръжен съд № 336 от 10.05.2013 год., по ч.гр.д.№ 308/2013 год..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: