ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 823
София, 25.06.2013г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и първи юни две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 1233 по описа за 2013г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на П. на РБ /П./ чрез М. П. – прокуронр в А. п. П. срещу въззивното решение на Пловдивския апелативен съд /П./ от 22.ХІ.2012г. по в.гр.д. № 1169/2012г.
Ответницата по касационната жалба М. М. В. от [населено място] в отговора си по реда на чл.287 ал.1 от ГПК чрез адвокат Р.Д. е заела становище за недопускане на касационно обжалване. Претендира разноски.
Касационната жалба е подадена в предвидения в закона и указан от съда преклузивен срок и е процесуално допустима.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С атакуваното решение П. по въззивна жалба само на ответника е отменил решението на Смолянския окръжен съд от 23.VІІ.2012г. по гр.д. № 60/2011г. в осъдителната му част за разликата над 10000лв. до 15000лв. обезщетение за неимуществени вреди, отхвърлил е предявеният от М. М.В. срещу П. иск с правно основание чл.2 ЗОДОВ за посочената разлика и е потвърдил първоинстанционния съдебен акт в останалата му осъдителна част.
За да постанови решението, въззивният съд е приел, че са налице предвидените в чл.2 ЗОДОВ предпоставки за отговорността на П. за причинените на ищцата неимуществени вреди, тъй като с влязла в сила на 15.ХІ.2010г. присъда по НОХД № 243/2008г. на РС Девин тя е оправдана по предявеното й обвинение за извършено престъпление. При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди съдът е взел предвид, че неправомерните действия на органите на държавното обвинение във връзка с обвинението са продължили през периода 01.VІІІ.2008г. – 15.ХІ.2010г.; че по отношение на ищцата е взета най-леката мярка за неотклонение „подписка”; че не са налице доказателства тя да е преживяла психически и емоционални страдания, надвишаващи по интензитет обичайните при наличие на обвинение в престъпление, и че наказателното производство я е принудило да търпи ограничения; че част от заболяванията на ищцата не са причинени от стреса поради наказателното преследване, а за хипертония, психическо страдание и повишени нива на кръвна захар е установено, че са били налични преди преследването и са се обострили след образуване на наказателното дело; съобразени са данните за личността и социалния статус на ищцата, икономическата обстановка в страната и най-вече, че поради неправомерното интервениране върху личността й тя е била принудена да живее в период от две години в състояние на емоционален стрес и дискомфорт при съзнанието за невинност и обвинение за тежко престъпление. Във връзка с възражението на ответника за недоказана причинно-следствена връзка между усложненото здравословно състояние и наказателното преследване на ищцата е прието, че в тази насока са категорични заключенията на медицинската и психиатричната експертизи и обясненията на вещите лица, както и гласните доказателства, установяващи, че страданията от хипертония и депресивно разстройство са с давност преди наказателното производство, като същите са били временно овладяни чрез съответна терапия, а след повдигането на обвинението са се усложнили, наложило медикаментозно лечение, хоспитализация и продължаващо и към настоящия момент лечение.
В изложението на П. по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК се сочи, че въпросът по приложението на чл.52 ЗЗД е решен в противоречие с ППВС № 4/1968г., тъй като би следвало да се вземат предвид разумният срок, в който приключило наказателното производство в двете му фази, че продължителността на наказателния процес се дължи на процесуалното поведение на ищцата, взетата най-лека мярка за неотклонение – подписка, следвало да се отчетат социално-икономическите условия в държавата, вкл. размера на минималната работна заплата. В случая не била налице пълнота на анализа на обективно съществуващите факти и обстоятелства. Изложени са съображения за необоснованост на въззивното решение, изразяваща се в неправилно интерпретиране на фактите – при наличие на двете заключения и на показанията на д-р Шокова съдът следвало да стигне до извод за изцяло отхвърляне на иска; въпросът за преценката на доказателствата бил решен в противоречие с т.3 от ТР № 2/2004г.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 от ГПК предпоставки за допускане на касационното обжалване на атакуваното въззивно решение. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по делото и който е решен в противоречие с практиката на съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането от въззивния съд на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. /Така т.1 от ТР № 1/19.ІІ.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
По поставения от касатора въпрос по приложението на чл.52 ЗЗД въззивният съд не се е произнесъл в противоречие, а в съответствие с ППВС № 4/1968г., като е подложил на преценка всички установени по делото релевантни за размера на дължимото се обезщетение за причинените на ищцата неимуществени вреди обстоятелства, в това число и продължителността на наказателното производство, отражението му върху здравословното й състояние, вида на взетата мярка за неотклонение, икономическата обстановка в страната. Въззивният съд не е подлагал на преценка в тази връзка размера на минималната работна заплата, както и дали продължителността на наказателното производство се дължи на процесуалното поведение на ищцата, но той и не е бил длъжен да стори това, тъй като такива оплаквания във въззивната си жалба П. не е релевирала.
Поставеният от касатора процесуалноправен въпрос за преценката на доказателствата е бланкетен, неконкретен – не се сочи какви правила е нарушил въззивният съд при произнасянето си по него. Следва да се отбележи, че съдът е съобразил в тази връзка /с оглед препращането с изложението към т.2 от касационната жалба/, че депресивното разстройство и хипертонията са били налични у ищцата от преди образуваното срещу нея наказателно производство, но и че е установено обострянето им след това и в причинна връзка с него, който извод не е релевиран нито като основание за допускане на касационно обжалване, нито като основание за касационно обжалване.
При това положение и тъй като останалите релевирани в изложението на касатора кратки съображения за необоснованост представляват основание за касационно обжалване по смисъла на чл.281 ГПК, което се подлага на преценка, ако касационно обжалване бъде допуснато, но не и в производството по чл.288 ГПК, се налага извод, че касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допускано.
На основание чл.78 ал.1 ГПК на ответницата по касационната жалба следва да бъдат присъдени 1000лв. разноски за настоящата инстанция по представения договор за правна защита и съдействие от 08.І.2013г., сключен с адвокат Р.Д..
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Пловдивския апелативен съд, ГО, № 1379/22.ХІ.2012г. по гр.д. № 1169/2012г.
ОСЪЖДА П. НА РБ София да заплати на М. М. В. от [населено място] 1000лв. разноски.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: