О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 666
София, 10.10.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, второ отделение, в закрито заседание на 01.10.2013 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 1090 /2012 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [фирма], със седалище [населено място] против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 943 от 01.06.2012 год., по т.д.№ 1179/2011 год., с което при условията на чл.271, ал.1 ГПК е уважен предявения от [фирма], [населено място] срещу касатора, като ответник, иск по чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД, във вр. с чл.266, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата 53 541.28 лв., представляваща възнаграждение по договор за СМР от 19.06.2008 год. на обект ”В. ГР.П., РЕЗЕРВОАРИ 2 х 7500 КУБ.М. ЗА Ю. ВОДНА КАМЕРА”, ведно със законната лихва върху тази сума от 30.11.2009 год. до окончателното и изплащане.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за допуснато нарушение на материалния закон и на съществените съдопроизводствени правила- касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът се позовава на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като твърди, че при постановяване на обжалваното въззивно решение Софийски апелативен съд се е отклонил от задължителната практика на ВКС по приложението на чл.266 ГПК.
Като израз на визираното несъответствие по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК са посочени решения на ВКС: № 700 от 06.12.2010 год., по гр.д.№ 304/ 2010 год., № 20/ 09.03.2011 год., по т.д.№ 311/2010 год. и № 224/2010 год., по гр.д.№ 177/2010 год. на ІІ гр.о..
Ответната по касационната жалба страна в срока по чл.287, ал.1 ГПК е възразила по допускане на касационното обжалване, поради отсъствие на основната обща предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК и алтернативно основателността на въведените касационни основания.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване, поради следното:
За да постанови обжалваното решение, с което е уважен осъдителен иск, основан на чл.266, ал.1 ЗЗД въззивният съд, въз основа на обстойно извършен анализ на събраните по делото доказателства, е счел за доказано наличието валидно сключен между страните договор за СМР от 19.06.2008 год. на конкретно посочения в исковата молба обект, по който ответното ТД не е изпълнило задължението си за заплащане остатъка от уговореното възнаграждение за престирания от ищеца, като изпълнител и приет без възражение трудов резултат.При обосноваване на изградения правен извод за осъществено от възложителя приемане на извършената работа, обуславящо изискуемост на остатъка от дължимото на изпълнителя възнаграждение, решаващият съд се е позовал на нейното фактическо предаване във властта на ответника, като възложител и на изразеното, чрез предприети конклудентни действия съгласие за съответствието и с договореното – съставен и подписан от представител на инвеститора – [община] акт обр. 15, според който строежът е изпълнен съгласно одобрените инвестиционни проекти, изискванията към строежите по чл.169, ал.1 и ал. 2 ЗУТ.
Позовавайки се на безспорно осъщественото от ищцовото СД изпълнение на всички извършени на процесния обект строително – монтажни работи и на установена от заключението на допуснатата във въззивното производство и изслушана по делегация съдебно – техническа експертиза за проверка идентичността на СМР по съставените от строителя акт. обр.19, описаните в договора за изработки и съответните му приложения и тези, отразени в констативен протокол, обр. 15, решаващият съд е възприел за ирелевантно за основателността на предявената искова претенция обстоятелството, че в качеството на строител в приложеното по реда на чл.192 ГПК и неоспорено от ответника писмено доказателство – акт, обр.15 за предаване обекта на Общината – инвеститор е вписан главния строител, съгласно сключения по реда на ЗОбП [фирма] – ЮЛ, различно от посочените в процесния договор възложител и изпълнител.
Следователно съобразени решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт позволяват да се приеме, че поставеният от касатора въпрос на процесуалното право, свързан с приложението на чл.266 ГПК е значим по см. на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като от разрешаването му, зависи преценката за правилността на постановения съдебен акт, с което основаната обща предпоставка за допускане на касационното обжалване е доказана.
Неоснователно е позоваването на критерия за селекция по т.1 на чл. 280, ал.1 ГПК.
Съгласно т.2 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС селективното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК изисква значимият за делото въпрос да е разрешен в задължителната практика на ВКС, включваща и решения на касационната инстанция, постановени по реда на чл.290 ГПК, по различен от възприетия в обжалвания съдебен акт, начин, което в конкретния случай не е налице.
Въззивният съд е допуснал изслушване на съдебно – техническа експертиза за установяване идентичност между възложените на изпълнителя по процесния договор и Приложения № 1 и № 2 към него СМР, отразените такива в съставените актове обр.19 и тези, вписани в констативен акт обр.15 от 21.03.2007 год. за установяване годността за приемане на обекта от инвеститора Община-П. и за тяхното остойностяване, с което не е нарушил установената в чл.266, ал.1 ГПК забрана. Съгласно чл.195, ал.1 ГПК, съдът може и служебно да допусне специализирана експертиза, когато за изясняване на някои възникнали по делото въпроси, са необходими специални знания от различни области, в който смисъл са и задължителните постановки в т.10 на ТР № 1/2001 год. на ОСГК на ВКС, свързани с приложението на чл.157, ал.1 ГПК/ отм./, аналогичен на чл.195, ал.1 ГПК.
Поради това и цитираната от касатора практика на ВКС, създадена по реда на чл. 290 и сл. ГПК, в която не е разгледан въпрос, свързан с преодоляване на забраната по чл. 266 ГПК, поради преценена от решаващия съд необходимост от изясняване на възникнали по делото въпроси, за които са необходими специални знания, е неотносима.
С решение № 700/06.12.2010 год., по гр.д.№ 304/ 2010 год. е прието, че когато първоинстанционният съд не е изпълнил задължението си по чл. 146 ГПК – да изготви доклад по делото, включващ и указание на страните, за които от твърдяните от тях факти не се сочат доказателства, въззивният съд трябва да извърши действията по чл.146 ГПК, като даде възможност за допускане и събиране на нови доказателства, както на представени с жалбата, така и заявени в открито съдебно заседание, без съобразяване на ограниченията по чл. 266 ГПК.
В решение № 20/2011 год., по т.д.№ 311/2010 год., е застъпено сходно становище в см., че за да бъдат допуснати нови доказателства във въззивното производство, поради причина, стояща извън процесуалното поведение на страните и проявено от тях процесуално бездействие, обжалващата страна трябва да обоснове в жалбата си предпоставките на чл.266, ал.2 и ал.3 ГПК, с които е обвързано преодоляването на установената в чл.266, ал.1 ГПК забрана. Съобразявайки така изложеното, съставът на касационната инстанция е счел, че за преодоляване на конкретните неправилни процесуални действия на първоинстанционния съд по чл. 129, ал.2 ГПК и чл.146, ал.2 и ал.3 ГПК въззивният съд, допуснал служебно експертиза, като техен коректив, в разглежданата хипотеза не е приложил неправилно чл.266 ГПК.
С решение № 224/2010 год., по гр.д.№ 177/2010 год. на ІІ гр.о. е отречено с нормата на чл.7 ГПК законодателят да е въвел служебно задължение за решаващия съд да събира доказателства, какъвто, по изложените по- горе съображения, не е разглежданият случай.
Само за пълнота на изложеното следва да се посочи, че в доклада на първоинстанционния съд по делото, по което обжалваното решение е постановено, след направена изрична констатация за отсъствие на предприето от ответника оспорване основателността и размера на исковата претенцията в срока за отговор, са дадени конкретни указания на ищеца единствено за установяване, дали е престирал дължимото в количествено, качествено и времево отношение. В този см. въпросът за идентичност на отразените в акта обр.15 за предаване обекта на инвеститора и възложени с договора СМР не е бил въобще приет за нуждаещ се от доказване и именно тези процесуални действия на СГС, въззивният съд е могъл, по арг. от чл.7, ал.1 ГПК, във вр. с чл.146, ал.2 ГПК и служебно до коригира.
Ответната по касационната жалба страна е претендирала направените в производството по чл.288 ГПК деловодни разноски, които при този изход на делото следва да и бъдат присъдени на осн. чл.78, ал.3 ГПК в размер на сумата 480 лв. – реално заплатено възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 08.10.2012 год. с адв. Л.Д. –САК.
Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд № 943 от 01.06.2012 год., по т.д.№ 1179/2011 год..
ОСЪЖДА [фирма], със седалище [населено място] да заплати на [фирма], [населено място] сумата 480.00 лева/ четиристотин и осемдесет лева/, деловодни разноски за настоящето производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: