1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1182
гр.София, 23.10.2013 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на четиринадесети октомври през две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
при секретаря……………….и в присъствието на прокурора…………..
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 4633 по описа за 2013 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. С. Г., представляван от адв.Г.Ч., срещу въззивно решение на Пловдивския апелативен съд № 205/16.04.2013г., постановено по възз.гр. дело № 136/2013 г. С обжалваното решение е отменено решение №1847/04.12.2012 г. по гр.д. №1301/2012г. на Окръжен съд – Пловдив, в частта му, с която П. на РБ е осъдена да заплати на М. Г., на осн. чл.2 ал.1 т.2 пр.2 ЗОДОВ, обезщетение за неимуществени вреди над сумата 5 000 лева и до размера на 10 000лева; като в останалата част, с която е отхвърлен предявеният иск до размера на сумата 30 000 лева, първоинстанционният съдебен акт е потвърден.
Решението се обжалва в частта, с която искът е отхвърлен за разликата над сумата 5 000 лева до предявения размер от 30 000 лева. В жалбата се поддържат оплаквания за неправилност на въззивното решение в атакуваната част, поради нарушение на материалния закон и необоснованост, предвид занижения размер на присъденото обезщетение за неимуществени вреди.
В срока за отговор ответната страна – П. на РБ – не е взела становище по подадената жалба.
Касационната жалба е подадена в срок, от надлежно легитимирана страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и е процесуално допустима.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, се поставят материално-правни и процесуално-правни въпроси, отнасящи се до: приложението на чл.52 ЗЗД – какво включва понятието „критерий за справедливост”; какви са компонентите от неговото съдържание; кои са елементите за осъществяване на пълна оценка на едно негативно преживяване; какви стъпки включва процеса на оценяване на едно негативно преживяване; какъв е обхватът на доказването от страна на ищците, претендиращи неимуществени вреди и доказателствените средства при прилагането на ЗОДОВ и чл.52 ЗЗД. Жалбоподателят поддържа, че е налице основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, тъй като в съдебната практика липсвал „унифициран стандарт” за тълкуване и прилагане на чл.52 ЗЗД при спорове по ЗОДОВ, не били установени ясни и всеобхватни критерии, от които да се ръководят съдилищата „при формиране на вътрешното убеждение за присъждане на съразмерно на вредите справедливо обезщетение”. Последното създавало предпоставки за произвол и различно прилагане на закона в сходни от фактическа и правна страна случаи и лишавало страните от правото на „справедлив процес”, гарантирано от чл.6 §1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на АС – Пловдив.
При определяне размера от 5 000 лв. на процесното обезщетение, въззивният съд е взел предвид продължителността на воденото срещу ищеца незаконосъобразно наказателно производство по обвинение в извършено престъпление по чл.252 ал.1 вр. с чл.26 ал.1 НК /около 4 месеца/; отражението на разследването върху личния и социален живот на лицето; причинените му във връзка с това стрес, неудобства, притеснения, семейни проблеми, загуба на авторитет, степента и интензитета на търпените психически страдания. Същевременно, отчетени са обстоятелствата, че по отношение на Г. не е била налагана най-тежката мярка за неотклонение; че не е имал ограничения в свободата си на придвижване, както и че наказателното производство е приключило в сравнително кратък разумен срок. Наличието на причинно-следствена връзка между осъществилия се в случая особен деликтен състав на чл. 2 ал. 1 т. 2 предл. 2 от ЗОДОВ и настъпването на неимуществени вреди, както и техния вид, характер и интензитет, са подробно обсъдени от въззивния съд при изследване на обстоятелствата, представляващи основанието на предявения иск. Следва да се отбележи, че самото наказателно преследване по естеството си е дейност, която оказва негативно въздействие върху човешката психика и здраве, рефлектира негативно в отношенията на обвиняемия с неговите близки, приятели, колеги. Като е съобразил всичко това, въззивният съд е приел, че за претърпените от ищеца неимуществени вреди, е справедливо той да бъде овъзмезден със сумата 5 000 лева.
Видно от така изложените мотиви, въззивният съд е определил размера на присъденото обезщетение, прилагайки критерия „по справедливост” по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, в съответствие с константната съдебна практика, включително задължителната такава, намерила израз и в ППВС № 4/1968 г., в ТР № 3/22.04.2005 г. ОСГК, както и в установената практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК. Съгласно тази трайно установена съдебна практика, понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането, съпоставени със състоянието на ищеца преди него. Конкретно при исковете по чл. 2 ал. 1 т. 2 от ЗОДОВ правнорелевантните обстоятелства за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления, дали ищецът е оправдан по всички обвинения, или по част от тях, а по други е осъден; продължителността на наказателното производство, включително дали то е в рамките или надхвърля разумните срокове за провеждането му; вида на взетата мярка за неотклонение, респ. продължителността на задържането под стража; другите, наложени на ищеца ограничения в рамките на наказателното производство; както и по какъв начин всичко това се е отразило на лицето, респ. върху неговото физическо и психическо състояние, на личния и социалния му живот и т.н., без този списък да е изчерпателен.
Обезщетението за неимуществени вреди по чл. 2 ал. 1 т. 2 от ЗОДОВ се определя глобално – за всички претърпени неимуществени вреди от деликта, като включва и обезщетението за вреди от незаконно наложената мярка за неотклонение „задържане под стража”. В този смисъл, неимуществените вреди са конкретно определими и глобално присъденото парично обезщетение за тях трябва да съответства на необходимостта за преодоляването им в тяхната цялост, следва да е достатъчно по размер за репарирането им – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост и с оглед особеностите на конкретния случай. Същевременно обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди, които поначало са различни във всеки отделен случай.
Не може да се посочи единен критерий, респ. да се въведе „унифициран стандарт”, валиден по отношение на всички пострадали, след като болките и страданията на всеки пострадал са индивидуални. Различията в размера на присъдените обезщетения от съдилищата, не съставляват „различно прилагане на закона”, нито са проявление на „правна несигурност” и непредвидимост в процеса. Това е така, защото макар исковете да са с едно и също правно основание, размерът на обезщетението се определя по всяко конкретно дело, с отчитане на всички релевантни за това факти, поради което не може да съществува един усреднен критерий за размера на присъденото обезщетение.
Изрично ВКС приема, че съдът следва да съобрази всички доказателства, относими към реално претърпените от увреденото лице морални вреди – болки и страдания, за да се счете, че решението е постановено в съответствие с принципа за справедливост /Решение № 407 / 26.05.2010 г. по гр. д. № 1273/2009 г., ВКС, III г. о. ; Решение № 132/ 29.04.2011 г. по гр. д. № 645/2010 г., III г. о, Решение №298/04.07.2011г. по гр.д.№ 1152/2010г. ІV г.о. /. В разглеждания случай въззивният съд е постъпил по указания начин – ясно е изразено кои обстоятелства са значими във връзка с определянето на справедливия размер на обезщетението и защо съдът приема този размер.
Предвид съобразяването на въззивното решение с установената константна задължителна практика на ВКС, следва изводът, че в случая няма основание за допускането на касационното обжалване в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, по наведените от касатора материалноправни въпроси относно критерия /понятието/ за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, респ. за елементите от съдържанието му, за прилагането му от съдилищата при определяне размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди.
По процесуалноправния въпрос за „обхвата на доказателствената тежест при претенциите за неимуществени вреди”, също не е налице поддържаното основание по чл.280 ал.1 т.3 ГПК. На първо място, този въпрос е формулиран общо и неконкретно, като не се сочи коя процесуална норма е неясна, непълна и се нуждае от тълкуване, респ. от осъвременяване на практиката по приложението й. К. съд няма правомощие да стори това служебно, като изведе въпроса от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението му /т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/ 2009г. на ОСГТК на ВКС/.
На второ място, съгласно т.4 от ТР № 1/19.02.2010 г., постановено по т.д. № 1/2010 г. на ОСГТК, въпросът е от значение за точното приложение на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменение в законодателството и обществените условия; а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни и противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им. Обосновка, с какво разглеждането на поставения от касатора въпрос ще допринесе за точното приложение на закона, или за развитие на правото, в изложението липсва. Изтъкнатите във връзка с въпроса съображения, на практика съставляват доводи за неправилност на решението, относно определения размер на обезщетението за неимуществени вреди, които могат да бъдат предмет на обсъждане в производство по чл.290 ГПК, но не и в настоящото производство.
Предвид изложеното съдът намира, че не е налице соченото в касационната жалба основание по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 205/ 16.04.2013г., постановено по възз. гр. дело № 136/2013 г. на Пловдивския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.