3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 697
гр. София, 29.10.2013 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и осми октомври две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бойка Стоилова
ЧЛЕНОВЕ: 1. Мими Фурнаджиева
2. Велислав Павков
при секретаря в присъствието на прокурора като разгледа докладваното от съдията Павков гр.д.№ 6282 по описа за 2013 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.274, ал.1, т.2 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на С. Т. М. против определение № 385/10.07.2013 г., постановено по гр.д.№ 319/2013 г. от състав на Апелативен съд – Варна.
Ответникът по касационната жалба, К., я оспорва с писмен отговор.
С обжалваното определение, въззивен съд е потвърдил определение на първоинстанционен съд, с което е допуснато обезпечение на бъдещ иск, на основание чл.22, ал.1 ЗОПДИППД /отм./, чрез налагане на възбрана на недвижими имоти, запор върху сметките на лицата, посочени като бъдещи ответници от молителя, както и запор на дружествени дялове. По доводите на жалбоподателя във въззивното производство, съдът е приел, че обезпечителната нужда се предполага, доколкото обезпечителното производство е предвидено като задължение в специалния закон и същата нужда се предполага. Като ответник по бъдещия иск е и собственикът на дружествените дялове,
запорирани от съда, поради което притежаваните от лицето С. Т. М. дружествени дялове еднолично, също ще са обект на проверка относно тяхното придобиване в бъдещото исково производство, като по отношение на тези дялове също следва да се допусне исканата обезпечителна мярка. По отношение на твърдението, че при постановяване на обезпечителните мерки не е следвало да се налага възбрана върху недвижимия имот, за който се твърди, че е единствено жилище на и попада под ограничителната разпоредба на чл.23, ал.7 ЗОПДИППД /отм./, съдът е приел, че тази забрана не следва да намери приложение, доколкото с нея се възпроизвежда забраната на чл.316, ал.3 ГПК /отм./, която не е възпроизведена в ГПК /в сила от 01.03.2008 г./.
В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване се твърди, че въззивният съд се е произнесъл по правни въпроси в противоречие с практиката на ВКС – касационно основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. В частта, с която е прието, че допускане на обезпечение върху единствено жилище, за който се твърди, че е несеквестируем имот, касаторът твърди, че е налице противоречие с решение №87/29.01.2010 г., постановено по гр.д.№ 369/2009 г. от ВКС, ІІІ г.о. Изводите на състава на ВКС, направени в цитираното съдебно решение относно несеквестируемостта на единствено жилище и недопустимостта на налагане на обезпечителната мярка „възбрана” върху този имот, са направени в производството по проверка основателността на предявен иск за отнемане на имущество, а не в обезпечително производство, като тези изводи са изведени в производство, което се е развило пред въззивния съд по реда на ГПК /отм./. Налице е нова съдебна практика, свързана с приложението на института на несеквестируемостта, съгласно която несеквестируемостта на единственото жилище е уредена като защита на длъжника по парични вземания, но тя не е абсолютна, тъй като не се прилага при задължения за издръжка, обезщетение за вреди от непозволено увреждане и др. Единственото жилище подлежи на отнемане при условията на чл. 4 ЗОПДИППД, както и при условията на чл. 5 и чл. 7 – чл. 11 ЗОПДИППД. С влизането в сила на новия ГПК уредената в чл. 23, ал. 7 ЗОПДИППД забрана за налагане на обезпечителни мерки върху имущество, по отношение на което не може да се насочва принудително изпълнение не се прилага, тъй като тя възпроизвеждаше забраната в чл. 316, ал. 3 ГПК (отм.), която не е възпроизведена в новия ГПК. В този смисъл е опр. № 707/18.10.2012 г., постановено по гр.д.№ 634/2012 г. на ІV отд. на ВКС, в производство именно по проверка в касационно производство на обезпечение във връзка с наложена възбрана на единствено жилище на бъдещ ответник по иск с правно основание чл.22, ал.1 ЗОПДИППД /отм./. В тази връзка, соченото противоречие не е налице, доколкото цитираното съдебно решение е постановено при различна нормативна уредба на института на несеквестируемостта.
Твърди се, че в частта, с който съдът е допуснал обезпечение на бъдещ иск чрез запор на сметките на съпруга и детето на лицето, спрямо което е образувано наказателното производство, съдът се е произнесъл в противоречие с възприетото в решение № 607/29.10.2010 г., постановено по гр.д.№ 1116/2009 г. на ВКС, ІV гр.отд. Цитираното решение не касае правния въпрос относно допустимостта на налагането на обезпечителни мерки по отношение на съпруга и детето на лицето, спрямо което е образувано наказателно производство, а касае предпоставките за основателност на иска с правно основание чл.22, ал.1 ЗОПДИППД /отм./. Липсата на относимост на правните въпроси, предмет на така посоченото решение, води до липса и на противоречие с него по отношение на правния въпрос, поставен от касатора.
Останалите правни и фактически въпроси, поставени от касатора, касаят основателността на бъдещия иск и не могат да бъдат предмет на обсъждане в настоящото производство.
Предвид изложеното, не са налице касационни основания относно допустимостта на обжалваното определение на въззивен съд.
Водим от горното, състава на ВКС, четвърто отделение на гражданската колегия
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 385/10.07.2013 г., постановено по гр.д.№ 319/2013 г. от състав на Апелативен съд – Варна.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: 1. 2.