2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№1205
гр. София, 29.10.2013 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи октомври две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бойка Стоилова
ЧЛЕНОВЕ: 1. Мими Фурнаджиева
2. Велислав Павков
при секретаря в присъствието на прокурора като разгледа докладваното от съдията Павков гр.д.№ 4767 по описа за 2013 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Г. Г. Д. против решение № 326/25.04.2013 г., постановено по гр.д.№ 312/2013 г. от състав на Окръжен съд – Русе.
Ответникът оспорва касационната жалба с писмен отговор.
Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима.
С обжалваното решение, въззивният съд се е произнесъл по основателността на предявени обективно съединени искове с правно основание чл.232, ал.2 ЗЗД и чл.59 ЗЗД. Съдът е приел, че по силата на решение за прекратяване на брак между страните, ответникът, като бивша съпруга, е продължила да ползува семейното жилище, доколкото то и е било предоставено за ползуване с решението за прекратяване на брака и не се оспорва този факт на ползуване. Ползуването е било предоставено до навършване на пълнолетие на роденото по време на брака дете, упражняването на родителските права върху което са били предоставени на майката. След навършването на пълнолетие на детето, ответникът е продължила да ползува жилището, за който факт също не е съществувал спор между страните по делото. Въз основа на горните факти, съдът е приел от правна страна, че с решението за прекратяване на брака и предоставянето на жилището за ползване на единия съпруг до навършване на пълнолетие на детето, между съсобствениците на жилището, бивши съпрузи, се създава облигационно правоотношение, като съпругът, ползуващ жилището е наемател, а другия бивш съпруг наемодател за собствената му идеална част. За това ползуване, се дължи наемна цена, определена по средни пазарни наемни цени, а за периода след навършване на пълнолетие, ползувателят дължи обезщетение, съгласно общото правило на чл.59 ЗЗД. Като е приел горното, съдът е присъдил обезщетение за претендирания период, като е съобразил и приел при определянето на размера заключението на вещото лице. Съдът е направил преквалифициране на предявения иск с правно основание чл.59 ЗЗД, доколкото при първоинстанционното производство същия е квалифициран като такъв по иск с правно основание чл.232, ал.2 ЗЗД, като е счел, че същото е допустимо, тъй като не се променя фактическата обстановка по спора и крайния извод относно основателността на иска е бил правилен.
Съдът не е разгледал направеното възражение за погасяване на вземането по давност, като е приел, че същото е направено несвоемвременно, тъй като възражение в този смисъл по отношение на вземането с правно основание чл.232, ал.2 ЗЗД е направено от ответника след приключването на съдебното дирене и едва с писмените бележки на страната пред първата инстанция. Съдът е приел, че доколкото правната квалификация на иска с правна квалификация чл.232, ал.2 ЗЗД е дадена от съда с доклада по делото, с изтичането на срока по чл.131 ГПК правото на възражение за погасяване на вземането по давност е преклудирано.
В изложението на касационните основания се твърди че въззивният съд се е произнесъл по правни въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото – основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване. Сочени са правни въпроси, свързани с това, от кой момент настъпва преклузията по отношение на правопогасяващите възражения, при положение, че ответникът подава писмен отговор по чл.131 ГПК, след което за съда възниква процесуалното задължение да квалифицира правно предявения иск, което обстоятелство само по себе си би породило допълнителни основания за възражение, както и какво представляват „особени непредвидени обстоятелства” по смисъла на чл.133 ГПК и попада ли процесния казус в тази категория. Тези правни въпроси биха били относими към процесния случай тогава, ако ответникът бе направил своето правопогасяващо възражение след доклада на съдията по спора или в рамките на съдебното дирене, докато в настоящия случай възражението на ответника е направено едва с писмените бележки, след приключването на съдебното дирене, поради което така поставен правния въпрос, както и евентуалния отговор по него са неотносими към спора по делото, както и към произнасянето по процесуалните въпроси от страна на въззивния съд. Неотносимо към спора е и тълкуването на понятието „особени непредвидени обстоятелства” по смисъла на чл.133 ГПК, тъй като в рамките на предвидените за това срокове този правен въпрос не е повдиган от страната, както и липсва произнасяне от страна на въззивния съд относно това понятие, както и произнасяне във връзка с направено искане на страната, която да се е позовала на подобни обстоятелства, във връзка с законен срок и неговото пропускане.
Правния въпрос относно правомощията на въззивния съд при първоинстанционно решение, за което въззивната инстанция се е произнесла, че е с неправилна правна квалификация на предявения иск е относим, но не попада в приложното поле на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, доколкото по него е налице многобройна и задължителна практика на ВКС, отразена в решения, постановени по реда на чл.290 ГПК – формирана в решения № 439/2010 г. по гр. д. № 476/2009 IV г. о., реш. № 226/11 по гр. д № 1470/2010 г. III г. о, реш. № 124 от 24.03.2011 г. по гр. д. № 882/2010 г. IV г. о, реш. 398/2010 г. по гр. д. № 738/2009 г. на IV г. о, реш. № 249 от 23.07.2010 г. по гр. д. № 92/2009 г. на IV г. о., реш № 329/2011 г. по гр. д. № 1789/2010 г. III г. о, реш. № 364/2013 г. по гр.д.№ 155/2012 г. на ІІІ г.о. и др., която практика по реда на чл. 290 ГПК настоящият състав на ВКС III г. о намира за правилна и съответна на насоките, дадени на съдилищата в т. 9 от ППВС № 1 от 10.11.1985 г. и ТР № 1/4.01.2001 г. ОСГК на ВКС. Съгласно цитираната задължителна за въззивния съд съдебна практика по прилагането на чл. 270, ал. 3 ГПК, решението е недопустимо като произнесено по непредявен иск, когато съдът е излязъл вън от спорния предмет, като е присъдил нещо различно в сравнение с исканото от ищеца; когато в нарушение на диспозитивното начало се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран. Каквото и да е приел първостепенният съд по отношение на правната квалификация, решението не е недопустимо по тази причина – формално дадената квалификация може да доведе до неправилно прилагане на материалния закон, когато съдът не е определил регулиращата спорното правоотношение правна норма, до процесуално нарушение, ако поради грешна квалификация се е стигнало до необсъждане на обстоятелства и доводи по спора, предвид неправилното им възприемане като неотносими, до нарушено правото на защита и пр., но не и до недопустимост на решението, ако решаващо са преценени обстоятелствата, на които искът е основан. В. решение е съобразено с тази задължителна съдебна практика и неговото произнасяне на първо място не може да бъде основание за касационно основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, предвид наличието на задължителна практика на ВКС, както и на следващо място не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, предвид съобразяването на тази практика при произнасянето на въззивния съд по този правен въпрос.
Предвид изложеното, не са налице основания за допустимост на касационното обжалване.
С оглед изхода на спора в настоящото производство, на основание чл.78, ал.3 ГПК в полза на ответника по касационната жалба следва да се присъдят направените за това производство съдебни разноски в размер на 460 лева, представляващи заплатено от него адвокатско възнаграждение по представения договор за правна защита и съдействие от 08.07.2013 г.
Водим от горното, състава на ВКС, четвърто отделение на гражданската колегия
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 326/25.04.2013 г., постановено по гр.д.№ 312/2013 г. от състав на Окръжен съд – Русе.
ОСЪЖДА Г. Г. Д. съдебен адрес [населено място], [улица], ет.1 адв.А. Г. да заплати на Д. В. Д. съд.адрес [населено място], [улица], ет.1 адв. Р.С. сумата 460 /четиристотин и шестдесет/ лева, на основание чл.78, ал.3 вр. с чл.81 ГПК.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: 1. 2.