О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 730
София, 04.11.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на дванадесет и четвърти септември две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при участието на секретаря
в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията М.Славчева
т.дело № 1083/2012 година
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение № 882 от 29.05.2012 г. по гр. д. № 4239/2011 г. на Софийски апелативен съд. С обжалвания акт е потвърдено решение № 91А от 25.08.2011 г. по гр. д. № 432/2010 г. на Благоевградския окръжен съд в частта, с която са уважени предявените от Д. М. Спрей и В. М. Спрей, британски граждани, срещу дружеството-касатор обективно съединени искове: иск с правно основание чл. 87, ал. 3 за разваляне на основание чл.87, ал.3 ЗЗД на сключения договор за продажба на недвижим имот с идентификатор 61813.454.364.4.23 по КК и регистри на [населено място], оформен с н.акт№ 165, т.1, рег.№ 1063, дело № 147/2009 г., иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр.3 ЗЗД за връщане от търговското дружество на получената по разваления договор продажна цена в размер на 90 952 евро; исковете по чл.88, ал.1, изр.2 ЗЗД общо за сумата 13 077.13 евро и иска по чл.92, ал.1 ЗЗД в размер на 4 338.42 евро.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради необоснованост и противоречие с материалния и процесуалния закон. Твърди се, че решаващият състав е приел основателност на предявените искове, без да са доказани предпоставките по чл. 87, ал. 2 ЗЗД, на което основание ищецът претендира разваляне на процесния договор за продажба, а именно – че изпълнението е станало невъзможно изцяло или отчасти, както и че поради забавата на длъжника изпълнението на задължението е станало безполезно за кредитора. Според касатора, въззивният съд не е отчел обстоятелството, че уговорката на страните по чл. 5 от нотариалния акт за въвеждане на обекта в експлоатация в срок до 7 месеца от датата на издаване на акт образец 15 следва да се тълкува във връзка с чл. 9.3. от предварителния договор между тях, в които неизпълнението на това задължение е предвидено като основание за заплащане на неустойка, а не за разваляне на договора. Освен това, касаторът счита, че доколкото обектът е реално завършен – построен е качествено и навременно; снабден е с акт за установяване на годността му; в полза на купувача е прехвърлено правото на собственост върху него, неизпълнението в случая се явява незначително, което дава основание за прилагане разпоредбата на чл. 87, ал. 4 ЗЗД, изключваща възможността за разваляне на договора за продажба.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът обосновава допустимостта на касационно обжалване с наличие на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК.
Ответниците по касация Д. М. Спрей и В. М. Спрей оспорват допустимостта на касационното обжалване, като излагат и доводи за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да потвърди първоинстанционното решение в обжалваната негова част, въззивният съд споделил извода на първостепенния съд, че в полза на ищците-британски градждани е възникнало и е надлежно упражнено потестативното право да развалят сключения с [фирма] договор за продажба на недвиживя имот – апартамент, тъй като дружеството-продавач не е изпълнило поетото в т. 5 от същия договор задължение за снабдяване на апартаментния комплекс, в който се намира и процесният имот, с удостоверение за въвеждане в експлоатация в срок от 7 месеца от датата на издаването на акт образец 15, като към датата на завеждане на исковата молба забавата за изпълнение на посоченото задължение е продължила 32 месеца. Като неоснователно решаващият състав е преценил възражението за незначителност на неизпълнената част по смисъла на чл. 87, ал. 4 ЗЗД. Доколкото интересът на ищеца като кредитор, изведен от клаузите на чл. 1.4. и чл. 8.1. от предварителния договор между страните, е да придобие собствеността върху апартамента и да го използва по предназначение лично или чрез трети лица като обект, намиращ се в изграден и функциониращ апартаментен комплекс, е направен извод, че липсата на удостоверение за въвеждането на комплекса в експлоатация е пречка за използването на продадения апартамент с цел да го използват по предназначение лично чрез трети лица с цел реализиране на доход и следователно неизпълнението засяга в значителна степен интереса на кредитора и то не е незначително, както е поддържано от ответното дружество. Ищците са получили единствено собствеността върху имота, но не и възможността да го използват като ваканционен имот лично или чрез трети лица. Поради липса на ангажирани доказателства, че след сключването на договора за продажба е настъпило такова съществено изменение на обстоятелствата, което излиза извън рисковите фактори на извършваната от продавача дейност и че именно тези изменени обстоятелства са причинили неизпълнението на задължението за снабдяване с удостоверение за въвеждане в експлоатация, съдът е счел за недоказано възражението на ответника, че неизпълнението се дължи на обективни причини, за които не отговаря – световната финансово-икономическа криза. Не е споделен и доводът за ненадлежно упражняване на правото за разваляне на договора за продажба поради това, че ищецът не е дал на ответника срок за изпълнение съобразно чл. 87, ал. 1 ЗЗД. В тази връзка решаващият състав е посочил, че доколкото се касае за упражняване на потестативното право за разваляне по исков ред съгласно чл. 87, ал. 3 ЗЗД, ответникът разполага с правото да предложи изпълнение в течение на съдебното производство. Тъй като обаче в случая, макар ответникът да е направил изявление, че след излизането си от финансови затруднения ще изпълни своето задължение, забавата му към приключването на устните състезания във въззивното производство е 32 месеца, този срок е преценен като достатъчен за изпълнението на договора и изключва необходимостта от даването и на допълнителен срок за изпълнение.
Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане касационно разглеждане на въззивното решение.
Като релевантни за допускането на касационното обжалване касаторът посочва следните въпроси: 1./ Допустимо ли е разширително тълкуване на клаузите на сключения между страните предварителен договор, както и на сключения между страните нотариален акт при условие, че същите изрично, ясно и точно са уговорили, че в случай на забава на продавача да се снабди с удостоверение за въвеждане в експлоатация, същият ще дължи неустойка; 2./ Подлежи ли на разваляне сделка, по която кредиторът не е получил изпълнение, а длъжникът заявява готовност да изпълни, без да предлага изпълнение в хода на производството; 3./ Допуска ли се развалянето на договор, когато неизпълнената част от задължението е незначителна с оглед интереса на кредитора; 4./ Следва ли да се допуска разваляне на сделката при положение, че не е доказана безполезност и когато не е даден срок за изпълнение на задължението, а то е все още възможно. По отношение на тези въпроси се поддържа, че са решени в противоречие с практиката на ВКС, съответно: по първия въпрос – решение № 89 от 17.07.2009 г. по т. д. № 523/2008 г. на ІІ т. о.; решение № 137 от 25.06.2010 г. по т. д. № 888/2009 г. на ІІ т. о. и Постановление на Пленума на ВС № 3/73 г.; по втория въпрос – ППВС № 3/73 г.; по третия въпрос – решение № 102 от 03.08.2010 г. по т. д. № 897/2009 г. на ІІ т. о. и решение № 999 от 24.10.1995 г. по гр. д. № 737/95 г. на ІІ г. о. и по четвъртия въпрос – решение № 29 от 13.04.2011 г. по т. д. № 396/2010 г. на І т. о. За последния въпрос се поддържа и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с твърдението, че решаването му ще допринесе за осъвременяване на тълкуването законодателната уредба и за създаване и осъвременяване на съдебната практика, предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.
В изложението по чл.284, ал.1, т.3 ГПК касаторът не е формулирал материалноправни и процесуалноправни въпроси, които да обосноват приложно поле за допускане на касационно обжалване. Изведените въпроси за тълкуването на сключените между страните предварителен договор и окончателен договор, както и за развалянето на договор, когато неизпълнената част е незначителна с оглед интереса на кредитора не са значими за изхода на конкретното дело, тъй като отговорът на тези въпроси е резултат от извършената от въззивния съд конкретна преценка на доказателствата и начина, по който същият е възприел фактическата обстановка. Доколкото при тълкуването на релевантните за спора клаузи от процесните два договора са спазени установените в закона /чл. 20 ЗЗД/ критерии, въпросите касаят правилността на решението. Същото се отнася и за преценката на решаващия състав досежно предпоставките на чл. 87, ал. 4 ЗЗД. За да приеме, че неизпълнената част от договора – задължението за въвеждане на имота в експлоатация – не е незначителна, въззивният съд е отчел всички релевантни обстоятелства /вида, предназначението и целта на закупуването на имота/, от които би могъл да бъде установен интересът на ищеца от изпълнението на посоченото задължение и съответно да се прецени дали неизпълнението накърнява съществено този интерес. Обосноваността на изводите, до които е достигнал съдът, не може да бъде предмет на обсъждане в настоящото производство, тъй като тя е относима към основанията за касационно обжалване по чл. 281 ГПК, а те са различни от тези за допускането му по чл. 280 ГПК, както изрично е прието в посоченото тълкувателно решение.
Останалите два въпроса са значими, но не са доказани допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Твърдяното противоречие със задължителната съдебна практика по въпроса за разваляне на сделката, по която длъжникът заявява готовност да изпълни, без да предлага изпълнение в хода на производството, не се доказва от ППВС № 3/73 г. Същото установява принципното положение за разваляне на договорите само като крайна мярка в случаите, когато неизпълнението е толкова съществено, че прави невъзможно постигането на договореното, но не съдържа произнасяне по посочената от касатора специфична хипотеза. По така поставения въпрос, обаче, е формирана друга задължителна практика – постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 15 от 04.05.2011 г. по гр. д. № 1575/2009 г. на ВКС, ІV г. о., според която заявяването на готовност за изпълнение, без длъжникът да изпълни в хода на производството по делото, не е достатъчно, за да бъде отхвърлен искът по чл. 87, ал. 3 ЗЗД. Тъй като въззивното решение е изцяло в съответствие с цитираната практика, липсва основание за допускането му до касационно обжалване.
По отношение на последния въпрос също не е налице противоречие с цитираната от касатора съдебна практика. В решение № 29 от 13.04.2011 г. по т. д. № 396/2010 г. на І т. о., на което същият се позовава, е дадено тълкуване на употребеното в чл. 87, ал. 3, изр. 2 ЗЗД понятие „според обстоятелствата” с оглед предвидената възможност съдът да даде на длъжника допълнителен срок за изпълнение в хода на процеса за разваляне на договор с предмет вещни права върху недвижим имот. Дали изпълнението е безполезно за кредитора е въпрос, на който както вече бе посочено съдът е отговорил положително, като е отчел, че апартаментът, изграден извън всякакви срокове и само до етап „груб строеж” при липсата на удостоверение за въвеждане в експлоатация по чл.178 ЗУТ се явява напълно безполезен за ищците, целта на придобиването е да бъде отдаван под наем съобразно уговорките в предварителния договор, залегнали и сключения по реда на чл.18 ЗЗД договор.
Отделно от това, не отговаря на данните по делото и съдържащото се във въпроса твърдение на касатора, че в хода на процеса не му е даден допълнителен срок за изпълнение. Видно от мотивите на въззивния акт, решаващият състав е преценил, че за длъжника е съществувала възможност в достатъчно дългия период на висящност на делото да изпълни задължението си за въвеждане на обекта в експлоатация с оглед изразената от него готовност, което на практика означава предоставяне на допълнителен срок за изпълнение. Поради наличието на цитираната задължителна съдебна практика, неоснователно се явява и искането за допускане на касационното обжалване на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
В обобщение настоящият състав приема, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 882 от 29.05.2012 г. по гр. д. № 4239/2011 г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: