О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 734
София, 05.11.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 01.10.2013година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 1068/2012 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [фирма], [населено място] против въззивното решение на Софийски градски съд № 5224 от 13.07.2012год., по гр.д.№ 298/2012 год., в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение на Софийски районен съд № І 043-267 от 17.11.2011 год., по гр.д.№ 10015/2011 год. и по предявения от Д. Д. П. от [населено място] срещу касатора, като ответник, установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК, във вр. с чл.415, ал.1 ГПК е признато за установено, че последният и дължи сумата 12 000 лв. по договор за заем от 20.04.2010 год., ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от 03.03.2011 год. до окончателното и заплащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ 53968/2010 год. на СР, като в негова тежест са поставени и деловодните разноски в общ размер от 795.38 лв. за двете инстанции.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила, поради което се иска отмяната му и решаване на правния спор по същество от касационната инстанция.
Основно касаторът изразява несъгласие с извода на въззивния съд, че издаденият от името на търговското дружество ПКО и квитанция към него, удостоверяващи внасяне на сумата от 12 000 лв. от ищцата, обективира надлежно волеизявление на търговеца за сключен между страните договор за заем и договорната отговорност на ЮЛ за връщане на горепосочените парични средства може да бъде ангажирана, поради твърдяната в исковата молба облигационна връзка, без да се вземе предвид, че извършените счетоводни записвания, вкл. на тази сума в графа „Заеми” в годишния финансов отчет на последното са от трето лице, което нито е упълномощено изрично да представлява търговеца Е., нито изпълнява функция на главен счетоводител по трудов или по граждански договор. Допълнително в тази вр. са изложени и съображения за отсъствие на основание за приложението на установената в чл.301 ТЗ презумпция.
В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът се позовава на предпоставките на чл.280, ал.1, т.2 ГПК, по отношение на определения за значим за изхода на делото въпрос на материалното право, свързан със” сключване на сделка от името на търговец без представителна власт”.
Като израз на визираното противоречие в съдебната практика са посочени решения на ВКС: № 1859/16.11.2001 год., по гр.д.№ 359/2001 год. на V г.о.; № 202 от 31.05.2007 год., по т.д.№ 649/2006 год. на І т.о. и № 1022/11.05.2006 год., по т.д.№ 313/2005 год. на ТК.
Ответната по касационната жалба страна в срока по чл.287, ал.1 ГПК е възразила по допускане на касационното обжалване и алтернативно по въведените касационни основания.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба, отговаряща на формалните изисквания на процесуалния закон за редовността и, е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване, поради следното:
За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е приел за установено, че страните са валидно обвързани от сключен помежду им на 20.04.2010 год. договор за паричен заем на сумата 12 000 лв., по който ответното ТД, като заемополучател не е изпълнило основаното си договорно задължение за връщане на получената в заем сума, поради което в полза на заемодателя съществува вземане за същата, предмет на издадената по реда на чл.410 ГПК заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 53968/2010 год. .
При обосноваване на горния правен извод въззивната инстанция се е позовала на приложения по делото приходен касов ордер № 1/20. 04. 2010 год. и квитанция към него, издадени от ЮЛ- ответник и подписани от лице, вписано за негов главен счетоводител за „получател” и от Д. П. за „вносител”, в които изрично заемът е посочен като основание за приемане на сумата 12 000 лв., както и на заключението на изслушаната съдебно – икономическа експертиза за извършените счетоводни записвания в счетоводството на Е. на заетата сума, вкл. отразяването и като непогасено задължение в годишната данъчна декларация на търговското дружество.
Изложени са съображения, че от правната характеристика на заема, като неформален и реален договор следва, че установяването му подлежи на доказване с всички допустими от ГПК доказателствени средства, поради което наличието на подписан счетоводен документ от представител на ответника, удостоверяващ внасянето на процесната сума само по себе си е достатъчно, за да е налице надлежно възникнало заемно правоотношение между страните, независимо от безспорно установения в хода на делото факт на нередовно водене на търговските книги на дружеството.
Позовавайки се на доказателствения материал по делото, според който като съставител на счетоводния баланс на ответното ТД към 31.12.2010 год. е посочено лицето Д.П., въззивната инстанция е отхвърлила , като неоснователно, възражението на ответника, че в персоналния състав на търговското му предприятие отсъства заето по трудов или граждански договор лице Д.П., което по твърдение на ищеца е подписало ПКО в качеството си на главен счетоводител, от името и за сметка на Е., като заемател, поради което е отрекла процесният договор да е сключен от трето за търговеца лице, изключващо ангажиране отговорността на последния.
Следователно съобразени решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт позволяват да се приеме, че в случая не е налице общата главна предпоставка за допускане на касационното обжалване, установена с чл.280, ал.1 ГПК.
Съгласно задължителните указания в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС релевантен по см. на чл.280, ал.1 ГПК материално-правен или процесуално- правен въпрос, е този, който включващ се в предмета на конкретния правен спор и обусловил решаващите правни, а не фактически изводи на въззивния съд, се явява от значение за крайния изход на делото, а не за правилността на обжалваното решение.
Според настоящият съдебен състав на ВКС,ТК поставеният в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпрос не отговаря на тези изисквания.
Освен, че така формулиран същият е твърде общ и без да съдържа в себе си позоваване на конкретна правна норма, която в обжалвания въззивен съдебен акт не е била приложена точно и не е тълкувана от решаващия съд, съобразно вложеното в нея съдържание от законодателя то сам по себе си въпросът дали договорът между страните е сключен, без надлежна представителна власт за една от тях, имаща качеството търговец, е такъв на фактическо установяване по всеки отделен правен спор, но не и материалноправен въпрос, т.е. свързан с приложението на съответната материално- правна норма. Поради това на същия този въпрос не би могло и да се отговори по начин, който да е правноважим във всеки случай, каквото е едно от основните предназначения на факултативното касационно обжалване.
От своя страна неосъществяването на общото основание за достъп до касация, съобразно задължителните за съдилищата постановки в цитираното по- горе ТР № 1/2010 год. на ОСГТК на ВКС, изключва и допускане на касационната жалба до разглеждането и по същество.
Дори, обаче, да се приема, че в разглеждания случай касаторът е имал предвид въпроса за приложимостта на презумпцията на чл.301 ТЗ, то освен, че във въззивния съдебен акт тя въобще не е била предмет на обсъждане, по същия е налице непротиворечива съдебна практика, създадена по реда на чл.290 и сл. ГПК, имаща задължителен за съдилищата в страната характер, обективирана и в служебно известните на настоящия съдебен състав решения на ВКС № 62/17.04.2012 год.; № 30/08.04.2011 год. и др. и селективното основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК – допълнителна процесуална предпоставка за допускане на касационното обжалване, на което жалбоподателят се позовава е въобще неприложимо.
Ответната по касационната жалба страна е претендирала заплащане на направените деловодни разноски, които при този изход на делото в производството по чл.288 ГПК и своевременното им заявяване с отговора по чл.287, ал.1 ГПК следва да и бъдат присъдени на осн. чл.78, ал.3 ГПК в размер на сумата 300 лв., реално заплатено адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие № 101/ 20. 11.2012 год., приложен по делото.
Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.288 ГПК, във вр. с чл.280, ал.1, т.2 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски градски съд № 5224 от 13.07.2012год., по гр.д.№298/2012 год., по описа на с.с..
ОСЪЖДА [фирма], [населено място] да заплати на Д. Д. П. от [населено място] сумата 300 лв./ триста лева/, деловодни разноски за настоящето производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: