5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1285
София, 18.11.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на четвърти ноември през две хиляди и тринадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 3040 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], чрез процесуалния си представител адв. К. И., против въззивното решение № 331 от 16 януари 2013 г., постановено по гр.д. № 1959 по описа на Софийския градски съд за 2011 г., с което е потвърдено решение № 6670899 от 9 април 2010 г., постановено по гр.д. № 48735 по описа на районния съд в гр. София за 2009 г. в обжалваните му части за осъждането на касатора да заплати на С. Г. С. сумата от 90298 лева и на А. С. Г. сумата от 100298 лева обезщетение за неимуществени вреди от трудова злополука с тяхната съпруга и майка на 8 февруари 2008 г., ведно със законната лихва от същата дата.
В касационната жалба се сочи, че решението е неправилно като постановено при нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила, и е необосновано, тъй като съдът не приема, че поведението на загиналата е проява на груба небрежност, защото за да е налице такава е било необходимо подчертано субективно отношение на пострадалата, съответстващо на самонадеяността по терминологията на наказателното право; в своите решения ВКС приема, че понятието груба небрежност по смисъла на чл. 201, ал. 2 КТ подлежи на установяване при съпоставка с обективен и абстрактен критерий – той на най-небрежният човек, зает със съответната дейност; подходът в обжалваното решение е неправилен, тъй като самонадеяността представлява форма на вината на дееца, който предвижда възможното настъпване на съставомерните обществено опасни последици, като е бил уверен, че ще ги избегне, а в гражданското право за наличие на виновно поведение не е допустимо изследване на субективните представи и намерения на гражданскоправните субекти в наказателноправен аспект; невярно съдът заключава, че по делото не е установено пострадалата виновно да е допринесла за настъпването на увреждането при съзнавана небрежност, водеща до съпричиняване на вредоносния резултат, след като тя е знаела за начина на провеждане на съответната маневра и че водачът няма пряка видимост към нея, както и собствената си роля в нея, то тя е била длъжна да очаква и предвиди риска, на който безпричинно, а и фатално, се е подложила; възприетият от съда размер на обезщетението е неоправдано завишен; съдът неправилно е приел, че решението на районния съд е обжалвано от ответното дружество само в частта за уважаване на исковете за сумите над 9702 лева до присъдените размери за всеки от ищците; въззивният съд неправилно не уважил искането за установяване на какъв етап се намира производството по гр.д. № 1547/2011 г. на СГС, в което ищците търсят обезщетение за същите неимуществени вреди, но срещу застрахователя; решенията на двете инстанции са недопустими като постановени в нарушение на чл. 103, вр. чл. 104, т. 4 ГПК – повдигнатият от ищците спор не е трудов, а се претендира обезщетение за лично претърпени вреди. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба се сочи, че касационното обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК по въпросите: какви са белезите, които квалифицират едно поведение като такова в условията на „груба небрежност” по смисъла на чл. 201, ал. 2 КТ, кои са приложимите норми за извършване на преценката относно наличие на груба небрежност по смисъла на цитирания законов текст и следва ли да се прилагат тези, отнасящи се до формите на вината в наказателното право относно действията на работници и служители, извършвани в хода на изпълнение на трудовата им дейност, респективно трябва ли съдът да изследва субективни елементи – психическото отношение на работника – при решаване на въпроса за наличието на „груба небрежност” и приложимо ли е наказателното понятие за самонадеяност при определянето на едно поведение като такова, отговарящо на критериите за „груба небрежност” по смисъла на чл. 201, ал. 2 КТ; попада ли искът по чл. 200 КТ в обхвата на трудовите спорове по чл. 357, ал. 1 КТ. Представят се четири решения на ВКС по чл. 290 ГПК.
Ответниците С. Г. С. и Е. Г. С. – двамата от [населено място], чрез процесуалния си представител адв. В. Т., в отговор на касационната жалба сочи доводи за недопускане на касационното обжалване, както и за неоснователността на жалбата.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК.
С решението си въззивният съд приема за установено по съответния ред, че смъртта на наследодателката на ищците е в следствие на трудова злополука, и не са установени действия от страна на пострадалата в състояние на „груба небрежност”, тъй като такава е налице само при допуснато нарушение на правилата на безопасност на труда с виновно допринасяне от страна на пострадалия за настъпване на увреждането, при подчертано субективно отношение (груба небрежност), съответстваща на самонадеяността (съзнавана небрежност) по терминологията на наказателното право; за да е налице груба небрежност пострадалият е следвало да е предвиждал настъпването на неблагоприятния резултат, но лекомислено да се е надявал, че той няма да настъпи или че ще успее да го предотврати; по делото не е установено пострадалата виновно да е допринесла за настъпването на увреждането при съзнавана небрежност, водеща до съпричиняване на вредоносния резултат; размерът на обезщетението е определен при отчитане на близостта между пострадалата и ищците, възрастта й, начинът, по който ищците са понесли загубата й, и влиянието на смъртта й върху личната и емоционална сфера на ищците.
К. съд приема, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване по поставените от касатора проблеми.
На първо място следва да се прецени изложеното твърдение за недопустимост на обжалваното решение. Твърдението е свързано с втория правен въпрос – касаторът намира, че разглежданият спор не е трудов, поради което не е подлежал на разглеждане от районния съд предвид размера на предявените искове, а е следвало като първа инстанция да се разгледа от окръжния (в случая – от СГС) съд, а като въззивна – от апелативния съд. В тази връзка самият касатор е посочил решение № 111 по гр.д. № 468/2010 г., ІV г.о., според което в разпоредбата на чл. 200, ал. 1 КТ законодателят е уредил имуществената отговорност на работодателя за щети от трудова злополука, изразяващи се както в увреждане на здравето, така и при смърт на работника и така е уредено обезщетение за вреди, причинени на близките на починалия от смъртта му. ВКС заключава, че наследниците на починал разполагат с иска по чл. 200 КТ за обезщетение от смъртта на починал в резултат на трудова злополука работник. В конкретния случай са предявени субективно съединени искове на преживелия съпруг и дъщерята на починала в следствие на трудова злополука работничка на касатора за заплащане на обезщетение за претърпени от тях неимуществени вреди вследствие загубата на майка и съпруга, поради което правната квалификация на предявените искове е по чл. 200 КТ, и по силата на чл. 357 КТ спорът е трудов, подлежащ на разглеждане по правилото за основната подсъдност. Предвид тези съображения следва да се приеме, че обжалваното решение не е недопустимо, и липсва основание за допускане на касационното обжалване по втория правен въпрос предвид яснотата на правната уредба и установената в тази връзка непротиворечива съдебна практика.
Първият правен въпрос също не обосновава допускане на касационното обжалване. Спорът касае начина, по който следва да се дефинира понятието „груба небрежност” по смисъла на 201, ал. 2 КТ – дали следва да се приравнява на понятието „самонадеяност” в наказателното право, или следва да се определи по друг начин. В обжалваното решение съдът приема, че не се установява пострадалата виновно да е допринесла за настъпване на увреждането като е предвиждала настъпването на неблагоприятния резултат, но лекомислено се е надявала, че той няма да настъпи, или че ще успее да го предотврати. За да приеме тази формулировка, въззивният съд неправилно възприема тълкувателната част на решение № 194 по гр.д. № 1248/2010 г., ІІІ г.о. (неправилно записан в решението № на делото 1249). В цитираното решение касационният съд дава отговор на въпроса дали въз основа на доказателствата по делото може да се приеме наличието на предпоставките на чл. 201, ал. 2 КТ. Явно е, че въпросът е бил предпоставен от дадено от въззивния съд разрешение, тъй като самият съд в скоби сочи, че следва да се отговори дали пострадалият, извършвайки определени действия в нарушение на установени правила за безопасност на труда, е предвиждал възможността за настъпване на вредоносен резултат, който лекомислено се е надявал да предотврати, разчитайки на придобитите си умения. Заключението на съда е видно от мотивите на същото съдебно решение – приема се, че работникът е проявил груба небрежност, защото не е положил грижа, каквато и най-небрежният би положил в подобна ситуация, и е намалил размера на дължимото обезщетение с 20%. Именно това заключение е в унисон с обвързващата съдебна практика, посочена от касатора – решение № 499 по гр.д. № 1577/2010 г., ІV г.о. (груба небрежност по смисъла на чл. 201, ал. 2 КТ е неполагане на дължимата грижа, която би положил и най-небрежният човек, зает със съответната дейност при подобни условия, при проявена от работника липса на елементарно старание и внимание и пренебрегване на основни технологични правила и правила за безопасност) и решение № 348 по гр.д. № 387/2010 г., ІV г.о. (намаляване на отговорността на работодателя може да има само при съпричиняване при допусната груба небрежност – липса на елементарно старание и внимание и пренебрегване на основни технологични правила и правила за безопасност). В процесния случай съдът е основал заключението си за липса на проявена груба небрежност предвид заключението на приетата от въззивния съд автотехническа експертиза, според която при прегледа на съответния видеоматериал се установява, че водачът на автомобила не е бил в пряка видимост към пострадалата, която е следвало да подаде звуков сигнал при достигане на каросерията на камиона до рампата, като в първия момент автомобилът се доближил до вертикалната колона на рампата плътно, след което отскочил около 30-40 см напред, в който момент пострадалата подала главата си между колоната и автомобила и при рязкото му връщане назад се получило притискане. Предвид посочените обстоятелства не може да се приеме, че е налице липса на елементарно старание и пренебрегване правилата на безопасност, тъй като при нормалния ход на автомобила пострадалата е съблюдавала правилото за собствената си безопасност. Ето защо като краен резултат заключението на въззивния съд е в съответствие с обвързващата съдебна практика, поради което допускането на касационното обжалване по този кръг проблеми не се налага.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 331 от 16 януари 2013 г., постановено по гр.д. № 1959 по описа на Софийския градски съд за 2011 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: