4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1305
София, 20.11.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на четвърти ноември през две хиляди и тринадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 3482 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на А. п. в [населено място], чрез прокурор Б. С., против въззивното решение № 574 от 27 март 2013 г., постановено по гр.д. № 3846 по описа на апелативния съд в гр. София за 2012 г. в частта му, с която е потвърдено решение № 5574 от 26 юли 2012 г., постановено по гр.д. № 7706 по описа на Софийския градски съд за 2011 г. за осъждането на прокуратурата да заплати на К. Д. А. от [населено място] сумата от 5000 лева обезщетение за неимуществени вреди по иск с правно основание по чл. 2, ал. 1, т. 2, пр. първо ЗОДОВ, ведно с лихвата от 20 ноември 2008 г.
В касационната жалба се сочи, че решението е неправилно, тъй като присъденото обезщетение е силно и необосновано завишено по размер, който не съответства като еквивалент на действително претърпените вреди; съдът не е изложил никакви мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между воденото наказателно производство и отражението му върху ищеца и не е посочено значението на всяко обстоятелство по отношение на размера на обезщетението; съдът не е изпълнил задължението си да обсъди всички обстоятелства, имащи съществено значение за размера на обезщетението и връзката им с повдигнатото обвинение. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба се сочи, че касационното обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК по въпросите: за определяне на неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД, защото част от твърдените от ищеца неимуществени вреди не са пряка и непосредствена последица от увреждането и поради липсата на мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между незаконното обвинение и причинените вреди (сочат се ППВС № 4/1968 г., ТР № 3 по тълк.д. № 3/2004 г., ТРV № 1/4 януари 2001 г., ОСГК); за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице и как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 ЗОДОВ, във връзка с противоречивото разрешаване на въпроса в отделни съдилища в страната. Представя се решение на ВКС по чл. 290 ГПК и решение на апелативен съд без отразяване за влизането му в сила.
Ответникът К. Д. А. от [населено място], чрез процесуалния си представител адв. И. М., в отговор на касационната жалба сочи доводи за недопускане на касационното обжалване, както и за неоснователността на жалбата.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК.
С решението си въззивният съд приема, че макар отделни процесуално-следствени действия да са били извършени в съответствие със закона и в рамките на правомощията на разследващите органи, налице е основанието на ЗОДОВ за присъждане на обезщетение, тъй като държавата се освобождава от отговорност за вреди само ако единствената причина за увреждането е поведението на гражданите; ищецът е бил оправдан с влязла в сила присъда, и правно релевантно е как наказателното производство се е отразило върху обвиняемия, което няма как да бъде напълно еднакво за различните лица, предвид специфичните за всеки случай факти и обстоятелства; спрямо ищеца е била взета най-леката мярка за неотклонение, наказателното преследване е продължило около 10 години и то се е отразило неблагоприятно върху личността, емоционалното и психическото му състояние; продължителността на наказателното производство не се намира в пряка причинно-следствена връзка с вредите, а и ищецът е регистриран за криминални прояви преди деянието, за което е било повдигнато обвинението; доказани са неимуществени вреди, изразили се във влошаване на общото психическо състояние на ищеца, което не се е обаче отразило върху семейството му, а само върху широкия кръг приятели.
На първо място се твърди, че съдът не е извършил задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД. Кои конкретно обстоятелства не са били съобразени от въззивния съд не се сочи. Както ВКС поддържа неизменно в практиката си по определяне на справедлив размер на дължимите обезщетения, размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост след преценка на конкретните обективно установени факти и обстоятелства. Принципът за справедливост изисква в най-пълна степен да се постигне обезщетяване на увреденото лице за претърпените болки и страдания, настъпили в резултат от вредоносното действие. Затова съдът има задължение да обсъди и съобрази всички доказателства, които са относими към тези правно-релевантни факти и правилно да оцени тяхното значение и тежест при определяне размера на обезщетението. Справедливостта трябва да почива на анализа на фактите по делото, защото макар и субективна, тя не е абстрактно понятие и има за цел да убеди страните и обществото в наличието на съответствие между установената неимуществена вреда и нейният имуществен еквивалент. В конкретния случай касаторът се е задоволил само да изтъкне, че не са взети предвид всички относими обстоятелства по спора, но преценката на твърдението му с оглед задължителните постановки на ППВС № 4/1968 г. изисква пропускът на съда да оцени правно-релевантни факти, да бъде посочен точно. В този смисъл не може да бъде подложено на преценка и следващото твърдение на касатора – че част от твърдените от ищеца неимуществени вреди не са пряка и непосредствена последица от увреждането.
Твърди се още, че липсват мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между незаконното обвинение и причинените вреди. ВКС приема без колебание в практиката си, че при претендирана отговорност на държавата за вредите, причинени на граждани от действията на правозащитните органи, в тежест на пострадалия е да докаже засягането на съответното благо (засягането на правото на личен живот, на чест, достойнство, на физическа и психическа неприкосновеност, на личностно развитие, на социална и професионална реализация, на общностна интеграция и пр.), и с това, ако са доказани останалите елементи от фактическия състав на този вид отговорност, искът за обезщетение е доказан в своето основание. В случая подобно засягане е установено, налице е оправдаване на лицето по повдигнатото му обвинение, поради което искът е доказан в основанието си. Извън това следва още да се отбележи, че довод за липса на причинна връзка между незаконното обвинение и причинените на ищеца вреди не е въведен от касатора във въззивната жалба.
Въпросът за съдържанието на критерия „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД и за начина на определяне на справедливо обезщетение за претърпени неимуществени вреди, е бил предмет на изобилна и непротиворечива практика на състави на ВКС. В тази съдебна практика се преутвърждават постановките на ППВС № 4/1968 г., като се отчита спецификата на всеки отделен случай и практическата невъзможност от съществуването на два идентични случая на засягане на съответното благо във връзка с хипотезите на чл. 2 ЗОДОВ както откъм съчетанието на относимите факти, така и съобразно индивидуалните преживявания на всеки потърпевш. Ето защо не може да се твърди, а и да съществува съдебна практика по идентичен или толкова сходен случай, който да обоснове еднакво или противоречиво разрешаване на въпроса за определянето на справедливия размер на обезщетението. Именно това е положението и в посочената от касатора съдебна практика на ВКС – решение № 237 по гр.д. № 1258/2010 г., ІІІ г.о. Останалите два съдебни акта не могат да се подлагат на преценката по реда на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като решението на апелативния съд е без заверка за влизането му в сила, а решение по гражданско дело по цитирания от касатора номер – № 667/2011 г., ІV г.о., няма, а е постановено определение с № 1432 от 15 ноември 2011 г. по чл. 288 ГПК, което не формира съдебна практика.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 574 от 27 март 2013 г., постановено по гр.д. № 3846 по описа на апелативния съд в гр. София за 2012 г. в обжалваната му част.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: