4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1334
София, 22.11.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на четвърти ноември през две хиляди и тринадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 3275 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на А. п. [населено място], чрез прокурор С. Г., против въззивното решение № 82 от 13 февруари 2013 г., постановено по в.гр.д. № 1438 по описа на апелативния съд в гр. Пловдив за 2012 г., с което е потвърдено решение № 1162 от 3 юли 2012 г., постановено по гр.д. № 2999 по описа на окръжния съд в гр. Пловдив за 2011 г. в частта му за осъждане на прокуратурата да заплати на Д. Г. Т. от [населено място] сумата от 35 хиляди лева обезщетение за претърпени неимуществени вреди от образувано против нея наказателно производство.
В касационната жалба се сочи, че решението е неправилно поради необоснованост, защото не е отчетено обстоятелството, че размерът на присъденото обезщетение не е съобразен с приетото за установено, както и с наличието на противоречивата практика при определянето му; срокът на досъдебното производство не може да е основание за определяне на размера на присъденото обезщетение, тъй като по-голямата част са в рамките на съдебната фаза, за което прокуратурата не може да носи отговорност; не е отчетено, че началото на заболяването е преди започване на досъдебното производство; направените изводи са в нарушение на ППВС № 4/68 г. и други съдебни решения; не е отговорено на поставените във въззивната жалба въпроси и няма мотиви във връзка с прилагането на чл. 5 ЗОДОВ; не е съобразено, че преките вреди трябва да са и непосредствени – да са настъпили по време и място, следващо противоправния резултат; недоказването на вредите налага съдът да отхвърли иска като неоснователен. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба се сочи, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с ТР № 3/2004 г., т. 8 – от приетото за установено като доказателствен материал по делото не може да се направи извод, че твърдените неимуществени вреди са в резултат само от воденото досъдебно производство; съдът не е отчел времетраенето на досъдебното производство и началният момент на дължимата законова лихва. Представят се две съдебни решения на ВКС по чл. 290 ГПК.
Ответницата Д. Г. Т. от [населено място] не представя отговор на касационната жалба.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК.
С решението си въззивният съд приема за безспорно установено психически разклатено здраве на ищцата през близо десетгодишния период на наказателното производство; от експертно заключение е видно, че провежданите следствени действия и повдигнати обвинения са били възприети от ищцата като психотравма и представляват отключващ момент за влошаване на психическото й състояние; макар ищцата да е била с влошено от психична гледна точка здраве отпреди наказателното производство, последното е довело до оформяне на трайно състояние на постравматично стресово разстройство, което възниква под влияние на шокови въздействия – настъпил е нов психотичен пристъп и е оформена трайна декомпенсация с остатъчна параноидна симптоматика, довела до 60% нетрудоспособност; определеният размер на обезщетение от 35 хиляди лева е адекватен на понесените неимуществени вреди.
К. съд приема, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване по поставените от касатора проблеми.
На първо място следва да се отбележи, че касаторът не е изпълнил задължението си да посочи ясно и конкретно общото правно основание за допускане на касационното обжалване. Както в касационната жалба, така и в изложението към нея, не са поставени правни въпроси по обусловило изхода на спора разрешение на въззивния съд, съобразно задължителното тълкуване, дадено от ВКС в т. 1 на ТР № 1 по тълк.д. № 1/2009 г., ОСГТК. Доколкото може да се прецени от изложението на основанията за допускане на касационното обжалване, на първо място се твърди, че липсва съобразяване от страна на съда на други обстоятелства, освен воденото наказателно производство, които са довели до съответните неимуществени вреди за ищцата. Ако се твърди, както това е сторено във въззивната жалба на прокуратурата, че психо-емоционалните проблеми на ищцата датират отпреди наказателното преследване, то това обстоятелство е съобразено от въззивния съд видно от мотивите на обжалваното решение. Позоваването на касатора на т. 8 от ТР № 3/2004 г. обаче поставя друг кръг проблеми, а именно отговаря ли по реда на Закона за отговорността на държавата съответният държавен орган, ако наказателното производство е било образувано преди наказателното преследване да е било погасено по давност или деянието амнистирано. От касационната жалба и изложението не е видно в каква връзка се поставя тази проблематика, поради което и отговор по подобен проблем не може да бъде даден. На последно място касаторът поддържа, че съдът не е отчел времетраенето на досъдебното производство и началният момент на дължимата законова лихва. Това оплакване по естеството си не е поставяне на правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, а представлява основание за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, което може да бъде предмет на преценка само в случай, че касационното обжалване бъде допуснато, а настоящият не е такъв. Освен посоченото в изложението на основанията за допускане на касационното обжалване, в касационната си жалба касаторът е посочил, че е налице и нарушение на ППВС № 4/1968 г. във връзка с понятието справедливост, и е посочил три решения на ВКС по чл. 290 ГПК. Очевидно касаторът поддържа, че по различен начин съдът е оценил справедливия размер на дължимото обезщетение по ЗОДОВ. В тази връзка е необходимо да се отбележи, че в обвързващата си съдебна практика ВКС поддържа, че по претенции за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди се отчита спецификата на всеки отделен случай, поради което е налице практическа невъзможност от съществуването на два идентични случая на засягане на съответното благо във връзка с хипотезите на чл. 2 ЗОДОВ както откъм съчетанието на относимите факти, така и съобразно индивидуалните преживявания на всеки потърпевш. Ето защо не може да се твърди, а и да съществува съдебна практика по идентичен или толкова сходен случай, който да обоснове еднакво или противоречиво разрешаване на въпроса за определянето на справедливия размер на обезщетението.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 82 от 13 февруари 2013 г., постановено по в.гр.д. № 1438 по описа на апелативния съд в гр. Пловдив за 2012 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: