О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 773
София, 26.11.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 15.10.2013 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 71 /2013 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [фирма], [населено място] против въззивното решение на Бургаския апелативен съд № 79 от 16.10.2012 год., допълнено с определение № 381 от 23.11.2012 год., двете по в.т.д.№ 227/2012 год., с което е потвърдено решение на Ямболския окръжен съд № 42 от 07.06.2012 год., по т.д.№ 5/2012 год., в частта му за осъждане на касатора, в качеството му на ответник, да заплати солидарно с [фирма], гр.Д. на [фирма], гр.Я. сумите: 38 917.69 лв., главница дължима по договор за търговска продажба, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 24.01.2012 год. до окончателното и изплащане; 4 711.45 лв., обезщетение за забава за периода 01.10.2010 год.- 24.01.2012 год. и 3 446 лв.- деловодни разноски.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение в горепосочената му част, по съображения за допуснато нарушение на закона и съществените съдопроизводствени правила, поради което се иска отмяната му на осн. чл.281,т.3 ГПК и решаване на възникналия правен спор по същество от касационната инстанция.
Основно касаторът изразява несъгласие с дадената от двете инстанции правна квалификация на предявения иск, като счита, че вместо да намерят приложение специалните норми на чл.357-364 ЗЗД, с обжалвания съдебен акт е налице произнасяне по иск с правно основание чл.327, ал.1 ТЗ, като същевременно въззивната инстанция, използвайки „шаблонно” текста на чл.361, ал.1 ЗЗД, е приравнила „задължението” на „загуба” и не е отчела обстоятелството, че процесната сделка не го обвързва, поради липса на изрично изразено съгласие за същата, нито, че в договора за създаване на гражданското дружество, както и в ЗЗД липсва презумпция за солидарна отговорност в разглежданата хипотеза.
В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Анализирайки отново правилността на изводите на въззивния съд касаторът поддържа, че разрешените от въззивния съд въпроси, – за допустимостта на постановения от Бургаския апелативен съд съдебен акт и материалноправни – за наличие на презумпция в ЗЗД или в договора за гражданско дружество за солидарната отговорност на ответниците; за тълкуване на споразумението за създаване на гражданско дружество, с оглед представителната власт по отношение на дружеството- касатор, за правилното възприемане от страна на въззивния съд на партньорството в учредено гражданско дружество и за правилното възприемане действията на партньорите се явяват от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Ответната по касационната жалба страна в срока по чл.287, ал.1 ГПК е възразила по допускане на касационното обжалване, поради отсъствие на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК и алтернативно по въведените касационни основания.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК,намира:
Касационната жалба, отговаряща на формалните изисквания на процесуалния закон за редовността и, е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежно страна в процеса срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване, поради следното:
Формулираните в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпроси на материалното и процесуално право не могат да обосноват наличие на основната обща предпоставка за допускане на касационно обжалване.
Съгласно задължителните за съдилищата постановки в т.1 на ТР № 1/ 19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС правният въпрос – материалноправен и/ или процесуалноправен трябва да се включва в конкретния предмет на делото, индивидуализиран с въведеното с исковата молба основание и заявен петитум и да е от значение за формиране решаващата правна воля на съда, при съобразяването и с практиката и закона, но не за правилността на обжалваното въззивно решение.
В случая част от поставените от касатора въпроси, свързани с представителната власт по отношение на дружеството – касатор, за начина, по който е уредено партньорството в учредено гражданско дружество, за начина на възприемане действията на партньорите и за тълкуване на сключеното помежду им споразумение са фактологически и като относими към приетата за установена фактическа обстановка по делото, са ирелевантни за постановения краен правен резултат.
Всъщност чрез същите касаторът оспорва правилността на правните и фактически изводи на въззивния съд, които изградени въз основа на суверенната му преценка на доказателствения материал по делото са част от осъществяваната от него правораздавателна функция, възложена му по закон, правилността на която, съгласно чл.290, ал.2 ГПК е предмет на касационната проверка по същество на въведените касационни основания, но не подлежи на обсъждане в производството по чл.288 ГПК.
В останалата си част поставените от касатора въпроси – материалноправни и процесуалноправни, макар и важни, нямат обуславящо значение за крайния изход на делото, тъй като възраженията на ответника, включително за липса на пасивна материалноправна легитимация, черпени от съдържанието на Споразумението за създаване на обединение от 24.06.2009 год. и анекс № 1 от 15.02.2010 год., не са заявени в рамките на срока по чл.367, ал.1 ГПК, нито в същия този срок, са представени доказателствата, установяващи твърдението на страната. Следователно независимо от разрешението, което би им дал решаващият съд, то при въведената с чл. 370 ГПК преклузия, същото би било хипотетично и в този см. не би могло да обуслови различен краен правен резултат, особено предвид липсата на въведени с въззивната жалба изрични доводи за наличие на особени непредвидени обстоятелства, довели до пропускане на установения процесуален срок.
Производството по делото се е развило при действието на ГПК от 1997 год., поради което самата преценка за осъществените процесуални действия, вкл. задължението на съда да обсъди всички доказателства по делото, наред с доводите и възраженията на страните,вкл. във вр. с необходимостта от тълкуване на сделките, породили претендираните права и задължение в съответствие със законовото правило на чл.20 ЗЗД, относимо и към многостранните договори, какъвто е договорът/ споразумението/ за учредяване на гражданско дружество, може да се извърши само с оглед на въведената с чл.370,ГПК /респ. чл.133 ГПК/ преклузия.
Отделен в тази вр. остава въпросът, че в случая е недоказано и селективното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Съгласно задължителните за съдилищата в страната разяснения, дадени в т.4 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС разрешеният с обжалвания въззивен съдебен акт правен въпрос, попадащ в обсега на чл.280, ал.1 ГПК е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, когато решаването му е предпоставено било от необходимост, чрез корективно тълкуване да бъде разкрит точния смисъл на приложимата правна норма, неясна, непълна или вътрешно противоречива, било от нуждата да се промени трайно формираната, но неправилна съдебна практика по приложението на относимата правна норма, или да се осъвремени вече възприетата от съдилищата правилна съдебна практика, поради настъпила промяна в обществените отношения, или в самото законодателство, в които хипотези разглежданият случай не само не попада, но и липсват наведени от касатора доводи в тази насока.
Що се касае до оплакването за недопустимост, то наистина според приетото в т.1 на ТР № 1/2010 год. на ОСГТК на ВКС, касационната инстанция е длъжна да допусне обжалваното въззивно решение до касационен контрол дори и при липса на поставен от касатора правен въпрос по см. на чл.280, ал.1 ГПК, ако съществува вероятност то да е недопустимо, като преценката за допустимост се извършва с произнасяне по съществото на подадената касационна жалба.
Такава вероятност за недопустимост на атакуваното въззивно решение в разглеждания случай отсъства, доколкото поддържаното оплакване се свързва единствено с липса на пасивна материалноправна легитимация за касатора- ЮЛ, която, обаче, е относима към правилността на обжалвания съдебен акт на Бургаския апелативен съд, но не и към допустимостта му.
Ответникът по касационната жалба [фирма], гр.Я. в срока по чл.287, ал.1 ГПК е претендирал заплащане на деловодни разноски за производството по чл.288 ГПК, които с оглед изхода на делото в касационната инстанция и представения договор за правна защита и съдействие от 19.12.20102 год., серия Я, № [ЕГН], удостоверяващ реално заплащане на сумата 500 лв., адвокатско възнаграждение на адв.М.Й.- АК –Я. , му се следват на осн. чл.78, ал.3 ГПК.
Водим от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Бургаския апелативен съд № 79 от 16.10.2012 год., допълнено с определение № 381 от 23.11.2012 год., двете по в.т.д.№ 227/2012 год., по касационната жалба на [фирма], [населено място], вх.№ 8721/13.11.2012 год., по описа на с.с..
ОСЪЖДА [фирма], [населено място] да заплати на [фирма],гр.Я. сумата 500 лв./ петстотин лева/ , деловодни разноски за настоящето производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: