4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1350
гр. София, 26.11.2013 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и пети ноември две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бойка Стоилова
ЧЛЕНОВЕ: 1. Мими Фурнаджиева
2. Велислав Павков
при секретаря в присъствието на прокурора като разгледа докладваното от съдията Павков гр.д.№ 5674 по описа за 2013 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] против решение № 880/07.05.2013 г., постановено по гр.д.№ 4051/2012 г. от шести състав на Апелативен съд – София.
Ответникът по касационната жалба я оспорва с писмен отговор.
Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима.
Съдът се е произнесъл по предявен иск с правно основание чл.49 ЗЗД. Ищецът е твърдял, че е собственик на недвижим имот, който се е намирал в държане на ответника по делото. Ищецът поканил ответника с нотариална покана да му предаде недвижимия имот, като последния не изпълнил това задължение, произтичащо от вещното право на собственост върху недвижимия имот. Междувременно, ищецът сключил договор за наем с трето лице, като се задължил да му отдаде под наем същия недвижим имот, като поел задължение това да стане в срок до 30.06.2006 г. Тъй като ответникът не предял доброволно имотът, собственост на ищеца по делото, последния предявил ревандикационен иск против него, по който било постановено съдебно решение, влязло в сила на 22.02.2008 г., с което ответникът бил осъден да му предаде имота. Ищецът бил въведен в имота на 15.12.2008 г. Тъй като не изпълнил свое договорно задължение към трето лице – наемател по договора за наем, да му предаде имота, предмет на наемния договор, ищецът бил принуден да изпълни към наемателя свое договорно задължение по същия договор, а именно, да му заплати договорна неустойка в размер на 30 000 лева, което той сторил с платежно нареждане от 09.06.2009 г. Относно горните обстоятелства не е съществувал спор между страните по делото.
По наличието на предпоставките на чл.49 ЗЗД относно ангажирането на отговорността на ответника по отношение на претърпените загуби от ищеца, в размер на 30 000 лева, представляващи заплатената от него неустойка по договора за наем, съдът е приел, че същите не са налице. За да достигне до този правен извод, съдът е приел, че е налице противоправно деяние, изразяващо се в нарушение на абсолютното право на собственост на ищеца по делото, доколкото противоправността представлява нарушение, засягане на благо, обект на чуждо абсолютно право. Деянието, според въззивния съд, в случая се изразява в бездействие при неупражняване на правомощията да управлява ответното сдружение от страна на председателя на същото, чрез липсата на поведение, насочено към предаването на имота, след връчването на нотариалната покана за това от страна на ищеца по делото. Съдът е приел обаче, че за да се осъществи състава на деликтната отговорност на юридическото лице – ответник по делото, следва да е налице вреда, която да е пряка и непосредствена последица от увреждането, а в случая, задължението за плащане на неустойката е възникнала на друго основание – неизпълнение на договорното задължение на ищеца да предаде имота на трето лице, като ответникът не е страна в това самостоятелно правоотношение и от гледна точка на деликтната отговорност липсва пряка каузална връзка между противоправния резултат и претендираната вреда, което е довело въззивния съд до извод за неоснователност на претенцията за обезвреда.
В изложението на касационните основания се твърди, че въззивният съд се е произнесъл по процесуални и материалноправни въпрос в противоречие с практиката на ВКС – касационно основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Процесуалноправния въпрос, сочен от касатора е, следва ли съдът да се произнесе по наличието на онези факти, които са правнорелевантни за основателността на предявения иск, като в тази насока се твърди, че съдът не е посочил за установени фактите, отразяващи обективната истина относно липсата на доброволно предаване на имота и въвода във владение на същия. Така поставения въпрос в контекста на касационното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и твърдяното противоречие с ТР №1/2001 г. на ОСГК на ВКС не е основание за допустимост на касационното обжалване, доколкото в мотивите си, съдът е приел за безспорно доказано твърдението на ищеца, че имотът не е предаден доброволно и в него е осъществен въвод от съдебен изпълнител, но е приел, че тези факти не могат до обосноват основателността на предявения иск – правен въпрос, относим към обосноваността на съдебния акт, като необосноваността не е сред касационните основания, касаещи допустимостта на касационното обжалване, а е основание по чл.281 ГПК, т.е наличието на необоснованост следва да се преценява едва след като са налице сочените в чл.280, ал.1 ГПК основания относно допустимостта на касационното обжалване.
Сочи се материалноправния въпрос относно предпоставките на чл.51, ал.1 ЗЗД и конкретно за причинната връзка между противоправния резултат и претендираната вреда, като се твърди, че съдът се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС – решение № 583/25.06.2009 г. по гр.д.№ 722/2008 г. на ВКС, ІV гр.отд. Произнасянето от страна на въззивния съд не е в противоречие с възприетото в цитираното решение на ВКС, доколкото и в него състав на ВКС е приел, че вредите следва да са пряка и непосредствена последица от съответното противоправно деяние, като в конкретния случай по цитираното дело фактическата обстановка, както и деянието и претендираното обезщетение за претърпени загуби са се намирали в такава връзка, поради и което изводите на съда относно основателността на претенцията по цитираното гражданско дело са различни. Същите изводи, относно задължителното наличие на връзка, в смисъл, вредите да са пряка и непосредствена последица от деянието, са направили и съставите на ВКС в цитираните две други решения, за които се твърди, че е налице противоречие по поставения материалноправен въпрос – р. № 134/09.05.2009 г. по гр.д.№ 4793/2007 г. на ІІІ г.о. /постановено по реда на ГПК /отм./, както и решение № 986/2008 г. по гр.д.№ 3863/2007 г. на І-во г.о. /постановено по реда на ГПК /отм./, поради което не е налице соченото касационно основание както по чл.280, ал.1, т.1 ГПК , така и по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, доколкото две от решенията не представляват задължителна съдебна практика по смисъла на ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, а могат да се тълкуват като основание за допустимост на касационното обжалване предвид противоречиво разрешаване от съдилищата на конкретен правен въпрос, каквото в случая не е налице.
Предвид изложеното, касационното обжалване не следва да се допуска.
Водим от горното, състава на ВКС, четвърто отделение на гражданската колегия
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 880/07.05.2013 г., постановено по гр.д.№ 4051/2012 г. от шести състав на Апелативен съд – София.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: 1. 2.