4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№.793
София,04.12.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на осемнадесети юни две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при участието на секретаря
в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията М.Славчева
т.дело № 1018/2012 година
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] със седалище и адрес на управление [населено място] срещу решение № 188 от 12.07.2012 г., постановено по в.гр.д.№ 203/2012 г. по описа на Ловешкия окръжен съд. С това решение въззивният съд потвърдил решение № 35 от 10.10.2012 г. по гр.д.№ 854/2011 г. на Районен съд – [населено място], с което е уважен предявеният от [фирма], [населено място] установителен иск по чл. 422 ГПК и е признато за установено, че касаторът-ответник дължи на ищеца сумата 1- 440,40 лв., представляваща цена на извършените от [фирма] СМР по фактура № 3/21.08.20008 г. на стойност 15 540 лв. с ДДС, сумата 3 770.66 лв. – обезщетение за забава по чл.86 ЗЗД, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на издадената в полза на ищеца заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 1405/2010 г. на Районен съд-Троян.
К. поддържа, че решението е неправилно, а допускането на касационното обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.2 ГПК.
Ответната страна [фирма] оспорва допустимостта на касационното обжалване, като излага и доводи за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежни страни в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че между страните по спора през месец май 2008 г. е сключен договор за изграждането на площадкови ел.кабели, ел.захранвания и районно осветление на птицекланица в [населено място], по който на 18.08.2008 г. ответникът в качеството си на възложител приел с двустранно подписани протоколи обр.19 изпълнените от ищеца СМР на обща стойност 43 440 лв. Авансово платена от възложителя била сумата 28 000 лв., поради което ищецът издал фактура № 3/21.08.2008 г., подписана и от ответника, в която като дължима е посочена сумата 15 440 лв. с ДДС. Прието е за установено, че ответникът извършил и две поредни плащания на задължението по цитираната фактура общо в размер на 5 000, като по отношение на представените по делото доказателства за допълнително извършени плащания на сумите 2 000 и на 7 200 лв. съдът приел с оглед посоченото от ответника основание за издаване на платежните документи, че се отнасят до други правоотношения между страните. Въз основа на изложеното възприел извода на първоинстанционния съд, че предявения установителен иск е основателен и доказан за главница в размер на 10 440 лв., а размерът на мораторната лихва върху нея – 3 770.66 лв., поради което потвърдил обжалваното решение.
Настоящият състав намира, че въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
Според чл. 280, ал. 1 ГПК подлежат на касационно обжалване решенията на въззивните съдилища, в които съдът се е произнесъл по материалноправен и процесуалноправен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата, от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Или предпоставка за допустимост на касационното обжалване е наличието на разрешен от въззивния съд съществен въпрос от материалното и процесуално право.
В Изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът е формулирал като значим за изхода на делото въпросът за формата на договора за строителство, като счита, че в противоречие с Решение по гр.д.№ 501/2007 г. и Решение по в.гр.д.№ 154/2007 г., и двете на ВтАС, според които съгласно чл.160 ЗУТ взаимоотношенията между страните се уреждат с писмен договор, въззивният съд е приел, че страните са постигнали нови устни договорки за изграждане на резервно ел.захранване.
Настоящият състав намира, че така изведеният въпрос отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК поради обуславящото му значение за изхода на делото, но противоречивото му разрешаване не е доказано от касатора с представените две решения на Великотърновския апелативен съд. В същите е коментирано задължението на страните по чл.160 ЗУТ да документират изпълнените СМР, като съставят необходимите актове, но не и формата на договора, в изпълнение на който е извършено строителството.
Независимо от изложеното константна е съдебната практика, вкл. и задължителната такава по въпроса, че договорът за извършване на СМР е разновидност на договора за изработка, уреден в чл. 258 и сл. ЗЗД, който е неформален и консенсуален и се счита за сключен в момента на постигане на съгласие относно присъщите на съдържанието му съществени елементи. Писмената форма не е условие за действителност, а само форма за доказване на договора за изработка – Решение № 972 от 23.11.2005 г. на ВКС по т. д. № 264/2005 г., ТК, Решение № 449 от 28.06.2007 г. на ВКС по т. д. № 221/2007 г., I т. о., Решение № 97 от 3.07.2013 г. на ВКС по т. д. № 533/2012 г., II т. о., ТК.
В заключение настоящият състав приема, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Водим от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 188 от 12.07.2012 г., постановено по в.гр.д.№ 203/2012 г. по описа на Ловешкия окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: