5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1402
София, 06.12.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на единадесети ноември през две хиляди и тринадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 3916 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на К. М. Д. от [населено място], чрез процесуалния й представител адв. Д. М., против въззивното решение № 1380 от 27 февруари 2013 г., постановено по гр.д. № 11826 по описа на Софийския градски съд за 2012 г., с което е потвърдено решение № 1767 от 28 февруари 2012 г., постановено по гр.д. № 48738 по описа на районния съд в гр. София за 2010 г. в частта му за признаване за установено, че Д. дължи на [фирма] сумата от 4403,29 лева – стойността на доставена топлинна енергия за периода м. май 2007 г. – м. април 2009 г., ведно със законната лихва от 3 май 2010 г. и мораторна лихва от 782,76 лева за периода 3 май 2007 г. – 1 март 2010 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение. Решението е постановено с участие на трето лице – помагач на ищеца [фирма].
В касационната жалба се сочи, че решението е неправилно като противоречащо на материалния и процесуалния закон и при необоснованост, тъй като съдът приема, че ищецът има право едностранно („служебно”) да начислява топлинна енергия за отопление на имот на максимална база, само и единствено въз основа на „получен сигнал от живущи в кооперацията”; въззивният съд, вместо да обсъди това оплакване, е приел различна фактическа обстановка; дори и възраженията на касаторката да са преклудирани, тъй като не е подала отговор, това не означава, че съдът може да уважи недоказана претенция; не е установено чрез протоколи, че достъп до жилището не е осигуряван след нулевия тригодишен период, а изводи за това не могат да се правят чрез експертиза; не може спорадични констатации на експертизата, които излизат вън от нейните задачи, да бъдат в основата на най-важните фактически изводи на решаващия съд; съдът е разместил доказателствената тежест, като иска от касаторката да представи данни за заявен от потребителя отказ от доставка на топлинна енергия в жилището; неправилно е прието, че съдебните книжа са връчени редовно чрез наемател; първата инстанция не е довършила служебните си задължения по чл. 47, вр. чл. 38 ГПК и да задължи ищеца да представи доказателства за настоящ адрес на касаторката, а въззивната инстанция е игнорирала това оплакване. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба, се сочи, че касационното обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, по въпросите: може ли въззивният съд да приеме, че редовно е извършено връчване на съдебни книжа чрез наемател, независимо, че за това няма никакви данни в съдебните съобщения (поддържа се основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК); в тежест на ответницата ли е да доказва, че е официално регистрирана на настоящ адрес, различен от този, на който е залепено уведомление, като се имат предвид служебните задължения на съд по чл. 47, вр. чл. 38 ГПК (поддържа се основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и се сочат определение и решение на ВКС); може ли въззивният съд да не обсъди и да не се произнесе по основното оплакване на въззивника, че са признати несъществуващи права на ищеца едностранно и без никакво договорно или законово основание въз основа на сигнал на живущи, за който не е уведомена ответницата, да започне да начислява служебно топлинна енергия на максимална база (поддържа се основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и се сочи решение на ВКС); може ли въззивният съд да прави фактически извод, че ответницата не е осигурила достъп на ищеца за проверка въз основа на съдебно-техническа експертиза, въпреки че подобен въпрос не е сред формулираните задачи на експертизата (поддържа се основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК); може ли въззивният съд да прави общ фактически извод, че не е осигуряван достъп, който да замества конкретни фактически изводи (на коя дата и час ответницата е била длъжна да осигури достъп, но не е осигурила такъв), въпреки че такива изводи липсват и в първоинстанционното съдебно решение (поддържа се основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК); може ли въззивният съд да прави извод, че радиаторите са свалени „само за ремонт”, въпреки че липсват такива данни по делото, и въпреки че това противоречи на други данни по делото, а именно, че в продължение на три години не е начислявана никаква топлоенергия (поддържат се основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и се сочи решение на ВКС, и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК).
Ответникът [фирма] и третото лице – помагач [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], не вземат становище по касационната жалба.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК.
С решението си въззивният съд приема изводите на първата инстанция за основателността на предявения иск в съответния размер. Приети за неоснователни са твърденията на ответницата по иска, че е нарушено правото й на защита поради нередовно връчване на съобщения, като изцяло неподкрепени с доказателства остават твърденията й, и на нея е доказателствената тежест, че е официално регистрирана на постоянен и настоящ адрес, различен от този на топлоснабдения обект, а връчването на съдебните книжа чрез наемател е редовно. Изтъква се, че в заповедното производство ответницата изрично е направила възражение само за изтекъл срок на погасителна давност за вземанията, и затова са преклудирани всички последващи възражения, заявени с въззивната жалба. Съдът сочи, че през процесния период не е осигуряван достъп до топлоснабдявания обект (според съдебната експертиза) и няма данни за заявен от потребителя отказ от доставка на топлинна енергия за жилището, затова поради неосигурен достъп правилно служебно е начислена стойност на ползвана топлинна енергия.
К. съд приема, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване по поставените от касатора въпроси.
На първо място се търси отговор на въпроса за редовността на връчване на съдебни книжа чрез наемател, ако няма данни за това в книжата. Въпросът е свързан с констатацията на съда за липса на съответния отговор на исковата молба. На л. 46 от първоинстанционното дело е приложено съобщение до касаторката в качеството й на ответник по предявените искове, с приложена искова молба с приложения и дадени указания по чл. 131-133 ГПК. На гърба на съобщението е отразено, че е прието на 27 декември 2010 г. от С. Ц. (от У.) – наемател. В чл. 43, ал. 1 ГПК като начин на връчване е отразена възможността съобщението да се връчи лично или чрез друго лице. Кое може да бъде това друго лице се определя в чл. 46, ал. 2 ГПК – това е всяко пълнолетно лице от домашните на адресата или който живее на адреса, или е работник, служител или съответно работодател на адресата. Това друго лице се подписва в разписката със задължение да предаде призовката на адресата. Посочените процесуални правила са ясни и несъмнено наемателят е сред лицата, живеещи на адреса, който може да получи съобщението и е удостоверил това с подписа си. Не отговаря на приложеното към делото съобщение твърдението на касаторката, че няма никакви данни съобщението да е връчено редовно чрез наемател. Ако твърдението е било, че съответното лице не е било наемател, изричен правен въпрос в тази връзка не е поставен. Тъй като правната норма е ясна, то не е необходимо да се допуска касационното обжалване с цел даване отговор на въпроса за приложението на чл. 46, ал. 2 ГПК.
Вторият правен въпрос не държи сметка за действителните мотиви на съда, а приема извод, изваден извън контекста на съображенията на въззивния съд. Пита се дали е в тежест на касаторката да доказва, че е официално регистрирана на настоящ адрес, различен от този, на който е залепено уведомление, като се имат предвид служебните задължения на съд по чл. 47, вр. чл. 38 ГПК. Съображенията на въззивния съд са други – съдът приема за неоснователно оплакването за нарушено право на защита поради нередовно връчване на съобщения, като за изцяло неподкрепено с доказателства е оценено твърдението на касаторката, чиято е доказателствената тежест, че е официално регистрирана с постоянен и настоящ адрес, различен от този на топлоснабдявания обект, след което е заключено, че връчването на съдебни книжа чрез наемател е редовно. По този комплексен извод на въззивния съд не е поставен правен въпрос, поради което допускането на касационното обжалване не се обосновава и с втория правен въпрос, а преценката на представената съдебна практика в тази връзка е ненужна.
Третият въпрос касае задължението на въззивния съд да се произнесе по въведените в спора оплаквания. В неизменната си съдебна практика, не само в цитираното от касаторката решение № 1 по гр.д. № 4022/2008 г., ІV г.о., ВКС приема, че въззивният съд трябва да изложи съображения по всички наведени от страните доводи по спора. В тази връзка съдът сочи, че са проверени чрез експертиза изходящите не само от Т., но и от дяловия разпределител документи за начислени суми, изравнявания и технологични загуби, като предвид прогнозните стойности, данните за отчитане на постъпила топлинна енергия в абонатната станция и коригирането на технологичните разходи, е изчислена окончателната стойност на неплатените и дължими главница и лихва. В тази връзка, дори и ищецът да е начислявал служебно топлинна енергия на максимална база, съдът е приел за установен действителен размер на потребена енергия и тълкуване на ВКС дали е редно ищецът едностранно и без никакво договорно или законово основание въз основа на сигнал на живущи, за който не е уведомена касаторката, да започне да начислява служебно топлинна енергия на максимална база, не е от значение за изхода на спора.
На четвърто място се търси отрицателен отговор на въпроса може ли въззивният съд да прави фактически извод, че ответницата не е осигурила достъп на ищеца за проверка въз основа на съдебно-техническа експертиза, въпреки че подобен въпрос не е сред формулираните задачи на експертизата. Отговорът на този въпрос е явно отрицателен, но отново питането не взема предвид точните мотиви на въззивния съд. Освен изложеното по предходния правен въпрос и преценката за действително потребена топлинна енергия, изводът за липса на осигурен достъп е направен с оглед обосноваването на необходимостта от служебно начислявана стойност на ползвана енергия. В този смисъл не е основание за допускане на касационното обжалване и предпоследният правен въпрос – може ли съдът да прави обобщение за неосигурен достъп, без да се основава на съответните доказателства, и без такива изводи да липсват в решението на първата инстанция.
На последно място се поставя въпрос по посоченото от съда, че радиаторите в жилището са свалени за ремонт, което противоречало на установеното, че в продължение на три години не е начислявана никаква топлоенергия. Дори и въззивното решение да беше основано само на обстоятелството, че радиаторите са свалени само за ремонт (а в случая такава единствена обосновка няма), то не е ясно как това обстоятелство не се свърза с факта, че в продължение на три години не е начислявана никаква топлоенергия. Затова и по последния въпрос не е налице основание за допускане на касационното обжалване, а обсъждането на представената съдебна практика не е необходимо.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 1380 от 27 февруари 2013 г., постановено по гр.д. № 11826 по описа на Софийския градски съд за 2012 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: