4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1401
София, 06.12.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на единадесети ноември през две хиляди и тринадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 3813 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [община], представлявана от кмета Т. Б., чрез процесуалния си представител адв. Н. П., против въззивното решение № 14 от 25 февруари 2013 г., постановено по в.гр.д. № 519 по описа на окръжния съд в гр. Смолян за 2012 г. в частта му, с която е потвърдено решение № 151 от 25 октомври 2012 г., постановено по гр.д. № 200 по описа на районния съд в гр. Чепеларе за 2012 г. за признаване незаконно и отмяната на уволнението на А. Г. К. от [населено място], за възстановяването на К. на заеманата преди уволнението длъжност и за осъждане на общината да й заплати сумата от 3770,40 лева обезщетение за оставането й без работа поради незаконното уволнение, ведно със законната лихва от 27 август 2012 г.
В касационната жалба се сочи, че решението е неправилно като противоречащо на материалния и процесуалния закон, тъй като първостепенният и въззивният съд са се произнесли по непредявен иск, тъй като в исковата молба не е посочен период, за който се претендира обезщетение за оставането без работа, като този порок е посочен още с отговора на исковата молба, но районният съд не се е произнесъл по него; присъденото е обезщетение за бъдещ период, което е процесуално недопустимо – не може да се присъди обезщетение до 30 януари 2013 г., това е бъдещо несигурно събитие и съдът следва да работи само с доказателства до приключване на съдебното дирене, а именно 18 октомври 2012 г., когато е приключило съдебното дирене; неправилно е допуснато предварително изпълнение на решението в частта за присъденото обезщетение за оставане без работа, след като ищецът не е имал искане за предварително изпълнение, а и подобно произнасяне служебно е незаконосъобразно, тъй като то е предназначено за обезщетения от работа, а не за оставане без работа в резултата на незаконно уволнение. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба, се сочи, че касационното обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпросите: следва ли съдът да присъжда обезщетение по чл. 225 КТ, ако ищецът не е посочил в исковата молба период, за който се претендира това обезщетение, и следва ли съдът да присъжда обезщетение само въз основа на факта, че са изтекли шест месеца от уволнението, без този период да е посочен в исковата молба; следва ли работодателят, извършил уволнението, да носи отговорност и да дължи обезщетение, ако уволненият работник или служител е започнал работа при друг работодател в рамките на шестмесечния период, и не следва ли това обстоятелство да прекъсне периода на дължимото обезщетение по чл. 225 КТ; следва ли работодателят да носи отговорност по чл. 225 КТ и след втория прекратен трудов договор в рамките на шестмесечния период; има ли значение вида на трудовите договори, сключени с последващи работодатели след уволнението, както и основанието на тяхното прекратяване за изплащане на обезщетение по чл. 225 КТ от първоначалния работодател, чието уволнение е предмет на делото.
Ответницата А. Г. К. от [населено място], чрез процесуалния си представител адв. Н. М., в отговор на касационната жалба сочи доводи за липса на основание за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователността на жалбата.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК.
С решението си въззивният съд приема изводите на първата инстанция за незаконност на заповедта за уволнение във връзка с неизпълнение на процедурата по чл. 193 КТ и немотивираността на заповедта. Сочи се, че с петитума на исковата молба е направено искане ответникът да заплати обезщетение за времето, през което ищцата е останала без работа в размер на 4484,64 лева, а самата ищца признава, че след уволнението е работила на две места и е получавала трудово възнаграждение, поради което при приспадане на полученото от нея трудово възнаграждение дължими за периода 30 юли 2012 г. – 30 януари 2013 г. остават 3777,40 лева. Прието е за неоснователно възражението на работодателя, че обезщетението се присъжда за период от шест месеца, който още не е изтекъл, тъй като този период е изтекъл преди постановяването на въззивното решение. Като неоснователна е оценена частната жалба срещу допуснатото предварително изпълнение за обезщетението, защото то може да се допусне и ако няма искане от страната, а в случая се касае за обезщетение за работа.
К. съд приема, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване по поставените от касатора въпроси.
На първо място се търси разрешение по проблема дали съдът следва да присъди обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ ако страната не е посочила период, за който търси обезщетението. В исковата молба се претендира работодателят да заплати на ищцата обезщетение за времето, през което е останала без работа, в размер на 4484,64 лева, ведно със законната лихва от предявяването на иска. Според приетото от първата инстанция заключение на счетоводната експертиза, дължимото обезщетение за шестмесечния период от 30 юли 2012 г. възлиза на 4484,64 лева, какъвто е и предявеният размер. Първоинстанционният съд не се е произнесъл по възражението на работодателя за нередовност на исковата молба, а след въззивната жалба, съдържаща същото оплакване, въззивният съд приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Съобразно обвързващата съдебна практика, намерила израз например в решение № 578 по гр.д. № 819/2010 г., ІV г.о, в което на въпроса за продължителността на периода, за който работодателят дължи обезщетение за оставане без работа поради незаконно уволнение, касационният съд приема, че разпоредбата на чл. 225, ал. 1 КТ изрично ограничава периода от време, през който работодателят дължи обезщетение, до шест месеца. В настоящия спор е несъмнено, че ищцата е предявила иск по чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 КТ, като претендираното обезщетение за оставане без работа поради незаконното уволнение съобразно цитираната съдебна практика, не може да бъде присъдено за период по-дълъг от шест месеца. Това тълкуване взема предвид императивно определения най-дълъг възможен период за претенцията, а в случая е несъмнено, че съобразно последното получено брутно трудово възнаграждение от ищцата дължимото обезщетение, заявено в исковата молба, е пресметнато на основата на шестмесечен период. Затова и не е съществувала пречка пред съда да присъди съответното обезщетение.
Вторият въпрос е по приложението на чл. 225, ал. 2 КТ, като текстът ясно сочи, че работодателят носи отговорност и дължи обезщетение за оставането на незаконно уволнения работник без работа в случай, че в рамките на шестмесечния период след уволнението работникът е работил на по-нископлатена работа. По приложението на посочения текст не съществува колебание в съдебната практика. Не е известно и тълкуване, според което започването на по-нископлатена работа в шестмесечния срок да прекъсва периода на дължимо обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ.
На трето място, законът в чл. 225, ал. 3 КТ не ограничава заплащането на обезщетение само до хипотезата, при която работникът е започнал работа само по едно трудово правоотношение в шестмесечния период, по което получава по-ниско възнаграждение. Дори и при осъществени няколко трудови правоотношения в този период, стига получаваното заплащане да е по-ниско от получаваното от ищеца по прекратеното с обжалваната незаконна заповед, обезщетение се дължи в съответния размер. На последно място, пита се дали има значение видът на трудовите договори, сключвани с последващи работодатели след уволнението, и основанието за тяхното прекратяване, за изплащане на обезщетението по чл. 225 КТ. Този въпрос също не обосновава допускане на касационното обжалване, тъй като законът не поставя каквито и да било изисквания спрямо подобни договори. Освен това подобен правен въпрос не е бил въведен в процеса от страна на работодателя по съответния ред.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 14 от 25 февруари 2013 г., постановено по в.гр.д. № 519 по описа на окръжния съд в гр. Смолян за 2012 г. в обжалваната му част.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: