2
определение по гр.д.№ 6209 от 2013 г. на ВКС на РБ, ГК, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 634
София, 12.12.2013 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Първо отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на двадесети ноември две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ
като изслуша докладваното от съдия Т.Гроздева гр.д.№ 6209 по описа за 2013 г. приема следното:
Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280, ал.1 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Ц. С. В. срещу решение от 28.09.2012 г. по гр.д.№ 750 от 2008 г. на Софийския градски съд, ГК, IV-Б състав, с което е оставено в сила решение от 18.12.2007 г. по гр.д.№ 8836 от 2005 г. на Софийски районен съд, 54 състав за допускане на делба на дворно място заедно с построената в него северна част от сграда,представляваща самостоятелно жилище, находящо се в [населено място], [улица] между Н. С. В., Ц. С. В. и Лидия Ц. В. при квоти: 3/6 ид.ч. за Н. В., 1/6 ид.ч. за Ц. В. и 2/6 ид.ч. за Лидия В..
В касационната жалба се твърди, че решението на Софийския градски съд е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон- основание за обжалване по чл.281, ал.1, т.3 от ГПК.
Като основания за допускане на касационното обжалване по същество са посочени чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК. Твърди се, че решението на Софийския градски съд противоречи на задължителна практика на ВКС /решение № 89 от 17.07.2009 г. по т.д.№ 523 от 2008 г. на ВКС, ТК, Второ т.о., решение № 453 от 03.11.2011 г. по гр.д.№ 634 от 2010 г. на ВКС, Четвърто г.о., решение № 855 от 11.12.2010 г. по гр.д.№ 1497 от 2009 г. на ВКС, Първо г.о., решение № 599 от 26.07.2010 г. по гр.д.№ 766 от 2009 г. на ВКС, Първо г.о., решение № 532 от 25.05.2011 г. по гр.д.№ 532 от 2010 г. на ВКС, Първо г.о., решение № 7 от 08.02.2012 г. по гр.д.№ 510 от 2011 г. на ВКС, Второ г.о. и решение № 15 от 06.02.2012 г. по гр.д.№ 311 от 2011 г. на ВКС, Второ г.о./ по следните правни въпроси: 1. Как следва да се тълкуват договорите и приравнените към тях едностранни изявления /чл.44 от ЗЗД/, когато съществува неяснота относно обектите, които са предмет на волеизявлението, 2. Може ли предаването на владението на един имот от родител- собственик на неговото дете да се зачете като начало на давностния срок по чл.79, ал.1 от ЗС, 3. Може ли владението върху реална част от сграда да доведе до придобиване по давност на идеална част от тази сграда и 4. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства по делото. Освен това, според касатора произнасянето на ВКС по тези въпроси би било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК.
В писмен отговор от 01.10.2013 г. ответникът по жалбата Н. С. В. оспорва жалбата.
Ответницата Лидия Ц. В. не взема становище по жалбата.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Първо отделение на Гражданска колегия по допустимостта на касационното обжалване счита следното: За да постанови решението си за оставяне в сила решението на първоинстанционния съд за допускане на делба на процесния имот между Н. В., Ц. В. и Лидия В., въззивният съд е приел, че завещанията на родителите на първите двама съделители Ц. Д. В. и С. Ц. В. от 20.04.1980 г. в полза на сина им Ц. С. В. са нищожни /първото като завещание без предмет, тъй като касае част /етаж/ от сграда, състояща се от етаж и сутерен, която част не е била самостоятелен обект на собственост и съответно вещ- годна да участва в гражданския оборот към датата на откриване на наследството на Ц. В. /1988 г./, а второто и поради това, че не е написано и подписано от завещателя С. В./. Приел е за неоснователно направеното от Ц. В. възражение за придобиване на имота по давностно владение, тъй като от показанията на свидетелите се установявало, че Ц. В. не е осъществявал в продължение на повече от 10 години еднолична фактическа власт върху имота /чрез отблъскване съвладението на другия съсобственик, манифестирайки пред него явно и несъмнено, че владее целият имот с намерението да бъде негов собственик/. Напротив, установено било, че за част от периода /от 2001 г.- 2002 г. до завеждане на делото през 2005 г./ в сградата живял и съсобственикът Н. В., като ползвал и част от дворното място.
1. С оглед на тези мотиви на въззивния съд първият посочен от касатора правен въпрос /как следва да се тълкуват договорите и приравнените към тях едностранни изявления /чл.44 от ЗЗД/, когато съществува неяснота относно обектите, които са предмет на волеизявлението/ не може да обуслови допускане на касационното обжалване на решението на СГС, тъй като не е въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК, както бе разяснено това понятие в т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по т.гр.д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС- този въпрос не е обусловил правните изводи на съда в обжалваното решение: В решението съдът не е тълкувал волята на завещателката Ц. В. относно предмета на завещанието й от 20.04.1980 г., а е приел, че завещанието е нищожно поради липса на предмет /тъй като от доказателствата по делото било установено, че посоченият в завещанието първи етаж от сграда не бил обособен като самостоятелен обект на собственост към момента на откриване на наследството на завещателката и съответно не бил вещ- годна да участва в гражданския оборот/.
2. Вторият посочен от касатора правен въпрос /може ли предаването на владението на един имот от родител- собственик на неговото дете да се зачете като начало на давностния срок по чл.79, ал.1 от ЗС/ също не е въпрос по смисъла на чл.280, ал. от ГПК, тъй като този въпрос също не е обусловил правните изводи на съда в обжалваното решение. В решението въззивният съд е приел направеното от съделителя Ц. В. възражение за придобиване на имота по давност за неоснователно не поради това, че е недопустимо предаване на владението на имота от един от родителите-собственик на негово дете, а поради това, че не е доказано да има такова предаване на владението от бащата С. В. на сина му Ц. В.. Напротив, има доказателства в обратния смисъл: с договора за доброволна делба от 29.01.1992 г. между С. В. и синовете му Ц. В. и Н. В. е била установена обикновена съсобственост върху имота при равни квоти /по 1/3 ид.ч. за всеки/ и от този договор ясно личи волята на бащата С. В. да си запази собствеността и владението върху 1/3 ид.ч. от делбения имот. А доказателства за предаване владението на тази 1/3 ид.ч. от имота от С. В. на сина му Ц. В. през периода след 29.01.1992 г. /датата на сключване на договора за доброволна делба/ до смъртта му на 25.09.1999 г. не са събрани по делото.
3. Третият правен въпрос /може ли владението върху реална част от сграда да доведе до придобиване по давност на идеална част от тази сграда/ също не е обуславящ, тъй като не е формирал правните изводи на съда в обжалваното решение: В. съд е приел, че Ц. В. не е доказал да е установил владение върху целия делбен имот или върху част от имота, над притежаваната от него /не е отблъснал владението на останалите съсобственици върху притежаваните от тях идеални части от имота/. Поради това съдът и не е бил длъжен да се произнася по въпроса дали евентуалното владение на Ц. В. върху съсобствената сграда би могло да доведе до придобиване по давност на идеална част от делбения имот, над притежаваната от този съсобственик идеална част.
4. По четвъртия посочен правен въпрос /длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства по делото/ няма противоречие между обжалваното решение и практиката на ВКС: И в обжалваното решение и в практиката на ВКС се приема, че съдът е длъжен да обсъди всички относими към спора доказателства. В обжалваното решение въззивният съд е обсъдил всички доказателства, включително и тези, събрани от първоинстанционния съд. Доколко правилни са правните изводи, до които съдът е достигнал след обсъждане на тези доказателства, е въпрос, касаещ правилността на решението, по който въпрос ВКС не може да се произнася в настоящото производство по чл.288 от ГПК.
Поради гореизложеното касационното обжалване на решението на Софийския градски съд не следва да се допуска.
С оглед изхода на делото и на основание чл.81 от ГПК във връзка с чл.78 от ГПК касаторът дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответника по жалбата Н. В. направените от него разноски за адвокат по делото пред ВКС в размер на 400 лв.
Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 28.09.2012 г. по гр.д.№ 750 от 2008 г. на Софийския градски съд, ГК, IV-Б състав.
ОСЪЖДА Ц. С. В. от [населено място],[жк], [жилищен адрес] да заплати на Н. С. В. от [населено място], [улица], сутерен на основание чл.78 от ГПК разноски по делото в размер на 400 лв. /четиристотин лева/.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.