О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№. 823
София, 12.12.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на осемнадесети юни две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при участието на секретаря
в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията М.Славчева
т.дело № 1028/2012 година
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ЗК [фирма] със седалище и адрес на управление [населено място] срещу решение № 2311 от 15.07.2012 г. по гр.д.№ 590/2011 г. на Софийски апелативен съд. С това решение въззивният съд отменил частично решение от 21.10.2010 г. по гр.д.№ 2 500/2008 г. на Софийски градски съд в отхвърлителната му част по иска с правно основание чл.226, ал.1 КЗ и вместо него постановил друго, с което осъдил касаторът да заплати на А. Г. Т., [населено място] сумата 20 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от ПТП, настъпило на 22.01.2008 г., ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на увреждането, както и разноски по компенсация в размер на 295 лв.
В касационната жалба се излагат доводи за нарушения на чл.183 и чл. 187 КЗ и необоснованост на решението, с оглед липсата на доказателства за наличие на валиден застрахователен договор по застраховка „Гражданска отговорност“ с виновния за произшествието водач на МПС – основания за касирането му по чл.281, т.3 ГПК.
В инкорпорираното в жалбата изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се твърди, че въззивният съд се е произнесъл по значимия за делото материалноправен въпрос относно правото на обезщетение за неимуществени вреди в случаите, при които не е налице валиден и действащ застрахователен договор, по който се поддържа основанието се поддържа чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Касаторът счита, че с въззивното решение съдът е присъдил необосновано завишен размер на обезщетение, който не кореспондира на събраните по делото доказателства относно конкретните травматични увреждания и в този смисъл решението е постановено в противоречие с трайната съдебна практика по приложението на чл.52 ЗЗД.
От ответните страни становище е изразило третото лице помагач Б. Р., което оспорва допустимостта на касационно обжалване. Претендира присъждане на разноски по делото на основание чл.38 във вр. с чл.36 ЗА.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по основанията по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е приел за доказани всички елементи от фактическия състав на чл. 226, ал. 1 КЗ, предвид наличието на валидно застрахователно правоотношение по отношение на увреждащото МПС. За да обоснове този извод, апелативният съд се позовал на събраните по реда на чл.266, ал.3 ГПК доказателства относно съществуващите между ответното дружество и застрахователния брокер АС БГ Е. договорни правоотношения, предоставящи пълномощия на последния да сключва от негово име и за негова сметка застрахователни договори, какъвто е и сключеният в процесния случай договор, застраховащ гражданската отговорност на водача на увреждащото МПС. Обстоятелството, че екземпляр от полицата, представен във въззивното производство с положен мокър печат на застрахователя не е бил класиран при него според съда на рефлектира върху валидността й, след като по безспорен начин от заключението на ССЕ е установено, че същата е била предоставена от него на застрахователния брокер, а липсват данни за обявяването на договора за невалиден поради законово или договорно основание за това. Възражението на ответника и настоящ касатор, че поради липсата на удостоверяване за заплащането на застрахователната премия договорът не е произвел действие, е счетено за неоснователно, като съдът се позовал на липсата на изразено в полицата съгласие между страните за нейното разсрочване, а самото й предаване на застрахования следвало да се счита за доказателство за осъществено от последния плащане на премията. Изложено е, че представеният пред първоинстанционния съд контролен талон относно сключен договор за „Гражданска отговорност” и копие от полицата, верността на което е удостоверено с подпис и печат на застрахователя съставляват начало на писмено доказателство и правилно от съда е било допуснато изслушване на доказателства за обстоятелствата, свързани с безвиновното изгубване от третото лице на оригинала, но неправилно с решението са били елиминирани гласните доказателства, събрани относно предаването на полицата по следственото дело.
При определяне на размера на обезщетенията въззивният съд се позовал на критерия за справедливост по чл. 52 от ЗЗД. Решаващият състав е обсъдил събраните по делото доказателства и е отчел възрастта на пострадалата, характера на уврежданията, степента и продължителността на търпените от тях болки и страдания.
Настоящият съдебен състав намира, че не са налице основания по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване
Поставеният от касатора въпрос относно сключването и влизането в сила на застрахователния договор – чл. 183 и чл. 187 КЗ е значим за изхода на спора. Направеният от въззивната инстанция извод за наличие на валидно застрахователно правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност“ е изведен след преценка на релевантните факти, доводите и становищата на страните в процеса. Правилността на тази преценка обаче е относима към основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и към основанията за неговото допускане по чл. 280, ал. 1 ГПК. От друга страна липсва обосноваване на поддържаната допълнителна предпоставка за достъп до касация по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се съдържат оплаквания за неправилно приложение на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД от въззивния съд. Както се посочи, правилността на въззивното решение не може да бъде проверявана в производството по допускане на касационно обжалване. По въпроса за приложението на чл. 52 ЗЗД има съдебна практика, включително и постановени по реда на чл. 290 ГПК съдебни решения. Съгласно ППВС № 4/1968 г. при определяне обезщетението за неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди. Размерът на обезщетението се определя от съда по справедливост като се извършва преценка на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства от значение за конкретния спор, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. За всеки отделен случай обаче съдът прави преценка на установените по делото факти и обстоятелства във връзка с увреждането и вредите. Практиката на ВКС дава разяснения за критериите, по които при всеки отделен случай се определя размерът на обезщетението. Въпрос на фактическа преценка на решаващия съд е определянето на обезщетението по чл. 52 ЗЗД при спазване на тези критерии. По правилността на тази преценка касационната инстанция се произнася, ако бъде допуснато касационното обжалване.
Искането за присъждане на възнаграждение на процесуалния представител на третото лице помагач е неоснователно, тъй като то обхванато от забраната на чл. 78, ал. 10 ГПК, според която третото лице дължи разноските, които е причинило със своите процесуални действия, но нему не се присъждат разноските, направени от него по делото.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 2311 от 15.07.2012 г. по гр.д.№ 590/2011 г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: