ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№. 824
гр. София, 13.12.2013 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, второ отделение в закрито заседание на 03 декември , две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
като изслуша докладваното от съдия Боян Балевски търговско дело №2877/13 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба от страна на процесуалния пълномощник на [фирма]—гр. София срещу решение №73 от 08.02.2013 г. по т.д. № 1432/2012 на Пловдивския апелативен съд, В ЧАСТТА, с която е потвърдено първоинстанционното решение №28/07.8.2012 г. на ОС-Хасково постановено по т.д. № 68/2011 в частта за отхвърляне на предявения по реда на чл. 422 ГПК установителен иск на касатора срещу [фирма]- [населено място] за разликата между уважената част от 7 585, 70 евро и пълнопредявения размер от 50 440 евро- дължими по запис на заповед изд. на 09.05.2008 г. за обезпечение вземането на ищеца в качеството му на лизингодател по договор за финансов лизинг сключен на същата дата, за дължимите от ответника лизингови вноски по погасителен план.
Излагат се доводи и оплаквания за нарушения на материалния закони съществени нарушения на съдопроизводствените правила.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателят се позовава на наличие на основания за допускане до касация по чл.280 ал.1,т.3 ГПК.
От страна на ответника се изпраща писмен отговор на касационната жалба, в която е оспорват основанията за допускане до касация.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и отговаря на предпоставките на чл.280 ал.2 ГПК, намира, че касационната жалба е допустима, редовна и подадена в срок.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че процесният запис на заповед издаден от ответника на 09.05.2008 г. е редовен от външна страна, съгласно чл.535 ТЗ и има гаранционно-обезпечителна функция: т.е. служи за обезпечаване вземането на ищеца в качеството му на лизингодател по договор за финансов лизинг сключен на същата дата, по силата на който той е закупил и предоставил за ползване с право на придобиване собствеността на ответника-лизингополучател описаното в договора МПС срещу задължението на последния да заплаща съответните лизингови вноски по приложен погасителен план. От страна на ответното дружество са заплащани само първите седем вноски по погасителния план и част от дължимата на 30.01.2009 г. вноска, след което плащането е преустановено. В самата искова молба ищецът недвусмислено е посочил, че неправомерното поведение на ответника е станало основание за развалянето на договора, съгласно изричната уговорка в чл.31.4 от ОУ на лизингодателя едностранно от страна на последния с нотариална покана рег.№ 655/10.02.2010 г. надлежно връчена по местоседалището на ответника при условията на чл.50 ал.2 ГПК, в която същият е поканен да заплати целия незаплатен остатък от договореното възнаграждение по договора за лизинг в размер на 101 382,40 лева като предсрочно изискуем по силата на уговорката в т. 28.1.1 от ОУ по договора за лизинг и отправеното волеизявление на лизингодателя в посочената нотариална покана. В последствие обектът на лизинга е бил иззет от страна на лизингодателя на 23.11.2009 г..
Въз основа на процесния запис на заповед е издадена от съда и заповед по чл.417 т.9 ГПК за сумата от 50 440 евро,чието действие е спряно поради своевременно подадено възражение от страна на ответника, което формира допустимостта на установителния иск по чл.422 ГПК.
С оглед така възприетата от въззивния съд фактическа обстановка, последният е изложил правни съображения, че с оглед характера на договора за финансов лизинг– консенсуален относно момента на възникването и прекратяването на правата и задълженията по него и представляващ по естеството си кредитиране от страна на лизингодателя на лизингополучателя със стойността на лизинговата вещ, формирана от средствата разходвани от лизингодателя за придобиването й, разходите и печалбата на последния срещу задължението на лизингополучателя да възстанови този кредит чрез заплащането на лизинговите вноски като условие за придобиване правото на собственост на лизинговата вещ, то при развалянето на договора за лизинг и получаването обратно на вещта от лизингодателя с отпадане на задължение за прехвърлянето й в собственост на лизингополучателя отпада и възможността първият да иска плащане и на бъдещите лизингови вноски като цена на погасения с вече кредит. Договорената предсрочна изискуемост на последните е само възможност за лизингодателя да търси реално изпълнение на договора, която отпада ако той е упражнил правото си да прекрати действието на договора за лизинг и се е сдобил обратно с вещта, негов предмет. Следователно липсва основание за плащане на тези вноски, при положение, че действието на договора за лизинг е преустановено занапред чрез упражняване от самия лизингодател на предвиденото в т. 31.4 от ОУ право на едностранно прекратяване занапред действието на договора при неизпълнение на задълженията на другата страна. Съдът е обосновал и извода си, че видно от размера на общата стойност на лизинговите вноски дължими по договора и сумата по записа на заповед, последният е издаден да гарантира само вземанията си по цената на лизинга, но не и акцесорните вземания по договора като това за неустойка за забава. Въз основа на изложените съображения въззивният съд е счел за неоснователна претенцията за наличие на вземане по процесната ценна книга за разликата между присъдения и общопретендирания размер, доколкото след прекратяване действието на договора липсва обезпеченото с нея вземане по каузалното правоотношение, с оглед проследената му динамика.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване от страна на жалбоподателя се сочат като обуславящи изхода на спора въпроси, тези за : дали връщането на лизинговия обект във фактическа власт на лизингодателя е пречка за търсене от страна на последния на лизинговите вноски занапред при уговорена предсрочна изискуемост на същите при определени условия в самия договор, както и на неустойка за забава върху тях, дали самото връщане на вещта представлява прекратяване на договора или е необходимо изрично волеизявление за това , дали записът на заповед гарантира и вземането за неустойки по каузалното правоотношение и за допустимостта със свидетелски показания да се установява в процеса прекратяването на писмен договор.
Твърди се, че въпросите се явяват от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Така формулираните въпроси не кореспондират,нито с фактите установени по делото, нито със съображенията на съда при произнасянето си по конкретния спор: Прието е, че прекратяването на самата облигационна връзка чрез предвидения в ОУ способ-едностранно от страна на лизингодателя чрез нотариална покана, а не фактът на връщане на вещта е пречка за търсене от страна на последния на лизинговите вноски занапред. Следователно три от четирите въпроса нямат качеството обуславящи изхода на спора, тъй като се разминават с конкретния спор от фактическа страна и с конкретното произнасяне на съда по него. Въпросът, дали записът на заповед гарантира и вземането за неустойки по каузалното правоотношение не е правен, доколкото не касае тълкуване и прилагане на конкретна правна норма, а е фактически, тъй като е в зависимост от съответните факти по конкретно дело и за него не може да има един общовалиден отговор.
Непосочването от страна на касатора на обуславящи изхода на спора правни въпроси,само по себе си не позволява допускането на касационно обжалване, тъй като възпрепятства селективната преценка на въпросите по допълнителните критерии за това, уредени в чл.280 ал.1т.т.1-3 ГПК.
С оглед изложеното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №73 от 08.02.2013 г. по т.д. № 1432/2012 на Пловдивския апелативен съд в обжалваната част.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.