О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№. 829
София, 16.12.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на осми октомври две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при участието на секретаря
в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията М.Славчева
т.дело № 42/2013 година
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], със седалище [населено място], обл.П. срещу въззивно решение № 82 от 25.10.2012 г. по в. т. д. № 235/2012 г. на Бургаския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 37 от 07.06.2012 г., по гр.д.№ 528/2011 г. на Сливенски окръжен съд за отхвърляне на предявения от касатора срещу Б. П. Б. от [населено място] иск с правно основание чл.145 ТЗ за сумата 40 467.35 лв., представляваща обезщетение за причинени от ответника в качеството му на управител вреди.
В касационната жалба са въведени доводи за допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон, а допускането до касационно обжалване се поддържа на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
Ответникът Б. П. Б. не е изразил становище по допустимостта на касационното обжалване.
Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд приел за установено, че в периода 2005 – м.ноември 2006 г. ответникът е бил управител на [фирма], чийто правоприемник е ищецът [фирма], като съобразно т.9.2 от договора за управление правото му да предоставя кредити на физически и юридически лица е било ограничено. Изложените в исковата молба твърдения, че в нарушение на посочената клауза ответникът в периода м.март-м.април 2005 г. предоставил по 15 стокови разписки на трето лице – [фирма] стоков кредит на стойност 40 467.35 лв., за събирането на които вземания не предприел никакви действия съдът счел за недоказани по съображения, че на първо място по делото не са представени доказателства за уговаряне на стоков кредит, доколкото от данните по делото било установено, че винаги в работата на ищцовото дружество е имало времеви интервал между получаването на стоките и плащането им от купувачите, включително и с това трето лице, с които то било в трайни търговски отношения; от цитираните 15 само 5 от стоковите разписки били подписани от ответника, а според заключението на вещото лице през периода на осъществяване на процесните доставки от ищцовото дружество са издадени на това трето лице фактури на обща стойност 89 886.59 лв., от които е заплатена сумата 82 924.35 лв. Поради нередовно водено счетоводство, а и поради изтекъл срок стоковите разписки били унищожени, което не давало възможност да се констатира в тези фактури какви доставки се включват, от което е направен извод, че е възможно тези 15 бр. стокови разписки да са осчетоводени и съответно заплатени, но категоричен извод, че изобщо не са заплатени не би могло да се направи. Въз основа на това е прието за недоказано, че доставките, предмет на процесните стокови разписки не са заплатени или ако има частично плащане, каква част по тях не е платена, въз основа на което е направен извод, че по делото е останало недоказано нарушението на чл.9.2 от договора за управление, а от друга настъпването на вредата за дружеството. Обсъден е и представеният от ищеца запис на заповед за сумата 47 374.02 лв., но е счетено, че не може да бъде направен извод, че той обективира каузалните правоотношения между него и [фирма] именно по конкретните 15 стокови разписки. В ценната книга било отразено единствено, че сумата 47 374.02 лв. е по складови разписки, но по кои разписки, през кой период са реализирани доставките по тях и дали те не са вече заплатени е извод, който не може да бъде направен от събраните по делото доказателства. От това следвало, че не може да се обоснове извод, че този запис касае обезпечаване на задължение за плащане, произтичащо от процесните 15 бр. стокови разписки.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е обосновал допустимостта на касационното обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по следните въпроси: 1./ Налице ли е търговско стоково кредитиране в случаите, в които предаването на стоките винаги предхожда значително във времето момента на плащането – по който липсва произнасяне; 2./ При неизпълнение от управителя на задължението му за водене на редовно счетоводство допустимо ли е той да черпи изгода за себе си от това неправомерно поведение; 3./ Ако ищецът твърди отрицателен факт/потвърден и от експертизата/ и необорен от насрещно доказване кой факт следва да се приеме за доказан – отрицателния ли, твърдян от ищеца или положителния, твърдян от ответника, но останал недоказан.
Настоящият състав приема, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касация.
Сключените договори от името на дружеството-ищец за продажба с купувача [фирма], за които единствените доказателства са приложените към исковата молба от самия ищец 15 бр. разписки, издадени през 2005 г. не доказват наличието на сключен стоков кредит, а от тях се установява обикновена продажба на стоки, която е изцяло в правомощията на ответника като управител на търговското дружеството. Забавеното плащане на цената, каквото по същество не е доказано в процеса от страна на касатора, по правило съставлява основание за ангажиране на договорната отговорност на купувача, но не може да обуслови извод, че ответникът е сключил договор за стоков кредит, а още по-малко евентуалната липса на плащане от страна на купувача да може да се вмени във вина на управителя и да съставлява основание за ангажиране на отговорността му по чл. 145 ТЗ. До този извод е достигнал въззивния съд след обсъждане на всички доказателства по делото, което налага извода, че първият от формулираните в изложението въпроси не е свързан с тълкуването и прилагането на правна норма, а отговорът му изцяло е предпоставен от конкретните факти по делото. От това следва, че този въпрос е относим към правилността на решението, но не и към основанията по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Вторият от въпросите също не покрива основното изискване на чл.280, ал.1 ГПК. В исковата молба не е въведено твърдение, че управителят носи отговорност за редовното водене на счетоводството и че се търсят вреди от това неизпълнение. С оглед на това въпросът, така както и формулиран не е бил предмет на разглеждане във въззивното решение и не е обусловил изхода на спора по делото и поради това не съставлява правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК.
С третият от посочените в изложението въпроси касаторът не доказва процедирането от въззивния съд в отклонение от правилата за разпределение на доказателствената тежест, който е изградил решаващите си изводи в съответствие с постоянната и непротиворечива практика, че всяка от страните следва да установи фактите, от които черпи благоприятни последици.
Въпросът дали записът на заповед, обезпечаващ задължения по търговски сделки, опорочен в качеството му на ценна книга поради отбелязване на каузалното правоотношение доказва ли настъпилите вреди при положение, че плащане по него не е постъпило е некоректно зададен, доколкото съдът не е извел извод за недействителност на ефекта, а относно доказателственото му значение за вредите съдът е приел за недоказана връзката между него и цитираните в исковата молба стокови разписки. С този въпрос касаторът по същество излага несъгласие с направените от съда изводи, които обаче не подлежат на проверка в стадия на селекция на касационната жалба. Като относими към основанията по чл.281, т.3 ГПК, но не и към основанията по чл.280, ал.1 ГПК настоящият състав преценява и останалите въпроси в изложението на касатора, поради което намира, че не следва да бъдат обсъждани въведените допълнителни предпоставки за допускане на касационно обжалване.
Съобразно изхода на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК на ответника по касация следва да се присъдят направените пред касационната инстанция разноски в размер на 1 450 лв. – договорено и заплатено адвокатско възнаграждение по договор за правна помощ и съдействие от 04.01.2013 г.
Водим от горното, Върховният касационен съд, Търговската колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 82 от 25.10.2012 г. по в. т. д. № 235/2012 г. на Бургаския апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма] да заплати на Б. П. Б. разноски по делото в размер на сумата 1 450 /хиляда четиристотин и петдесет/ лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: