О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 850
21.12.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 12.11.2013 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 12361/2013 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на К. М. К. от [населено място] против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 1151 от 18.06.2012 год., по гр.д.№ 4437/2011 год., с което е потвърдено решението на Софийски градски съд № 276 от 18.01.2011 год., по гр. д. № 2252/2008 год., постановеното при участие на трето лице помагач [фирма], за отхвърляне на предявения от касатора, като ищец, срещу ЗД [фирма], [населено място] иск по чл.208, ал.1 КЗ изцяло за сумата 48 895.75 лв..
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост и допуснато нарушение на закона- касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
Основното възражение в касационната жалба е срещу законосъобразността на извода на въззивния съд за отсъствие на изискуема се активна материалноправна легитимация за ищеца, аргументирано с необходимостта от правна защита на последния, изплатил повече от 90% от лизинговата цена на автомобила, както и съответната застрахователна премия, по арг. от чл.199а КЗ и § 1, т.34 ДР на КЗ.
В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.3 ГПК по отношение на определените за значими за изхода на делото въпроси на процесуалното и материално право, свързани: с допустимостта на иска за заплащане на застрахователно обезщетение, предявен от лизингополучател срещу застраховател на основание застрахователен договор, по който същият не е страна, но е надлежно упълномощен да представлява застрахования лизингодател, за активната материалноправна легитимация на ищеца в разглежданата хипотеза и за приложението на чл.199а, ал.1 КЗ.
Ответната по касационната жалба страна в срока по чл.287, ал.1 ГПК, чрез процесуалния си представител адв. Н.К., е възразил по допускане на касационното обжалване и алтернативно по въведените касационни основания.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба, отговаряща на формалните изисквания на процесуалния закон за редовността и, е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване, поради следното:
За да постанови обжалваното решение Софийски апелативен съд е приел, че доколкото лизинговият договор няма транслативен ефект и собствеността на лизинговата вещ е за лизингодателят, а плащането на цената на същата не прехвърля автоматично собствеността и върху лизингополучателя, то последният няма право на застрахователно обезщетение за имуществени вреди по риска „автокаско”, дори и да е изплатил повече от 90% от уговорените вноски.
Допълнителен аргумент, изключващ активната материалноправна легитимация на лизингополучателят, според съжденията на въззивния съд изложени в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, се явява и договорната клауза на т.10 от лизинговия договор, с която съконтрахентите са постигнали изрично съгласие, че при настъпване на застрахователно събитие застрахователното обезщетение, следващо се по силата на сключения между ответното АД, като застраховател и третото лице помагач в процеса „АВТО Л.”Е., се получава от последното, като лизингодател и собственик на застрахованата вещ.
Позовавайки се на обема на учредената на лизингополучателя представителна власт с даденото му от лизингодателя [фирма] пълномощно от 13.06.2007 год. Софийски апелативен съд е приел, че в частта за получаване на застрахователното обезщетение това пълномощно не легитимира упълномощения като носител на правото на застрахователно обезщетение в лично качество, а му позволява единствено да получи физическото извънсъдебно плащане, като представител на упълномощителя, предвид процесуалното правило на чл.30, ал.1 и ал.2 ЗЗД.
Отделно от това, според решаващия състав на въззивната инстанция, в случая дори и да се игнорира изричната разпоредба на чл.30 , ал.1 и ал.2 ГПК определяща кръга на лицата, имащи право да бъдат процесуални представители на ЮЛ пред съдилищата, то исковата претенция срещу застрахователя по чл.208, ал.1 КЗ е заявена лично от името на ищеца, а не в качеството му на представител на собственика на застрахованата вещ, поради което и на това основание учредената представителна власт е ирелевантна за основателността и.
Съобразени решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт позволяват да се приеме, че поставените от касатора въпроси, макар и значими, не биха могли да се квалифицират като обуславящи за крайния изход на делото по см. на чл.280, ал.1 ГПК и дадените в т.1 на ТР № 1/ 19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС задължителни за съдилищата указания.
Поставеният в изложението на основанията за достъп до касационен контрол материалноправен въпрос, свързан с приложението на чл.199а от Кодекса за застраховането / ДВ бр.97/2007 год., в сила от 23.11.2007 год. / е въобще неотносим към делото, предвид релевантния за спорното правоотношение момент и действието на материалноправната норма по време, при отсъствие на придадено и от законодателя обратно действие. Същевременно обстоятелството, че процесният застрахователен договор по комбинирана застраховка „КАСКО, ГРАЖДАНСКА ОТГОВОРНОСТ НА МПС И ЗЛОПОЛУКА” е сключен от самия собственик на застрахованото имущество означава, че същият обективно не би могъл да е кредитор на самия себе си, за да е приложима и по същество сочената законова разпоредба.
Произнасяйки се по въпроса за материалноправната легитимация на ищеца решаващият съд не е отрекъл принципната възможност лизингополучателят да предяви иск с правно основание чл.208, ал.1 ТЗ, но от името на лизингодателя, когато е надлежно упълномощен от последния – собственик на застрахованото имущество, а след преценка на отделните факти и доказателства по делото и възприетата за установена въз основа на тях фактическа обстановка е счел, че исковата претенция е неоснователна, тъй като е извън обема на учредената на ищеца представителна власт, поради което формулираният процесуалноправен въпрос се явява извън разгледаната с обжалвания съдебен акт хипотеза и в известен смисъл абстрактен.
Отделно от това следва да се посочи, че не съществува спор в последователната практика на ВКС, с която въззивният съд изцяло се е съобразил, че въпросът за активната материалноправна легитимация на ищеца не касае допустимостта на предявения иск, а неговата основателност и като свързана с принадлежността на правото на иск решаващият съд се произнася по нея с оглед на въведените в тази насока от ответника конкретни възражения и след преценка на събраните доказателства.
Но, дори и поддържаната от касатора тезата за релевантност на поставените в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК материалноправен и процесуалноправен въпроси към крайния правен резултат по делото да се възприеме, то недоказано е визираното селективно основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК – допълнителна процесуална предпоставка за достъп до касационен контрол.
Аргументирано единствено с възпроизвеждане на законовия му текст, същото,според задължителните постановки в т.4 на ТР № 1/19.02.2010год. на ОСГТК на ВКС, само на това основание не подлежи на обсъждане от състава на касационната инстанция.
Ответната по касационната жалба страна не е претендирала деловодни разноски за производството по чл.288 ГПК, поради което при този изход на делото в касационната инстанция, съдебният състав на ІІ т.о. на ВКС не дължи произнасяне по отговорността за тях, по арг. от чл.78, ал.3 ГПК.
Мотивиран от изложеното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.288 ГПК, във вр. с чл.280, ал.1, т.3 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд № 1151 от 18.06.2012 год., по гр.д.№ 4437/ 2011 год., по описа на с.с..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: